ЖИВОТЪТ
Какво нещо е Животът?
Само в Тебе ли е Животът, Господи?
В сатаната ли е?
В мене ли е Животът?
Роди се човек: за един - все мъки и неволя, а за друг: ни мъка, ни черен облак в живота! И българин да си, и турчин или грък - все е това! Каквото има глава да пати - все на нея се случва… Орисията ни е една - балканска. И животът ни е един, ама още не сме го разбрали: всичко зависи от нас - и добро, и лошо.
Всичко в т о я Ж и в о т и в Д р у г и я - ако го има!
Ние, българите, сме търпелив народ. Но и търпението има граници, достига своя край…
Овцете лежаха и преживяха под Големия дъб. Беше съвсем, съвсем тихо. Отникъде не се чуваше кучешки лай. Тишината започваше да става все по тежка. Тази сама по себе си масивна тишина вече означаваше нещо твърде тревожно. Повече от час бай Делчо викаше на своите кучета, приканваше ги да дойдат, да се върнат при него, където и да са били. Обръщаше се на всички посоки, свиреше с уста, но от тях ни вой, ни лай. Никакъв звук!
От нийде нищо не се чуваше! Такова нещо досега не беше се случвало. Това беше много обезпокоително, бай Делчо би го нарекъл вече и твърде опасно.
Овцете се бяха добре напасли със свежата и обилна трева на далечното пасище, на която си бе позволил да ги докара, когато той внезапно откри, че рунтавият му бял пес го няма. Потърси го назад, където обикновено обичаше да ходи, но освен остриганите овчи гърбове, не видя нищо друго. Никъде не се виждаха и шарените вълкодави, с които овчарят така се гордееше. Помисли си, че са се втурнали да гонят заек. Но със заек понякога се залисваше само едно или две от кучетата, никога и трите. Това те никога не правеха заедно.
“Вълк са хукнали да гонят! Но как така аз - нищо да не усетя?”- чудеше се бай Делчо. Ако гонеха вълк, преди това щяха да го проглушат с лая си, за да му обърнат внимание за опасността, да го разтревожат. Нищо такова сега нямаше.
Времето минаваше, а кучетата все ги нямаше и това вече започна силно да го безпокои. В него се загнезди неотслабваща тревога.
Старият овчар знаеше, че падне ли следобедният зной, овцете лягат да пладнуват, и докато не мине жегата - нищо вече не може да ги вдигне. Само през това време овчарите могат да дремнат малко, а после - пак на крак! Но днес на бай Делчо не му бе до почивка. Той едва дочака малко да се позахлади и вдигна овцете. Искаше да ги закара на по-защитено място, там където има и други хора, защото сега се бяха много отдалечили от техните ливади и бяха съвсем сами на голия кър. Но тук бе намерил много, обилно свежа, от никое друго стадо неопасана трева и затова се бе застоял с овцете. Това сега се бе оказало опасно.
Овчарят се бе родил както повечето селски хора - на нивата. Селцето му бе полупланинско и преди време се намираше все още в пределите на Османската империя. Той израсна здрав и силен, по-силен от другите момчета. Двадесетгодишен преживя Априлското въстание. После дойде Руско-турската война, която донесе свобода на България, но не и на неговия роден край. Едва след присъединяването на Източна Румелия към Княжество България неговото село се освободи от османско иго и за тукашните хора настъпиха по-други дни. Но сега родният му край бе съвсем близо до новата граница на огромната все още силна турска империя и набезите на въоръжени нейни апаши често стряскаха българите. Банди влизаха и плячкосваха ниви, задигаха стада, убиваха невинни хора. Убиваха просто ей тъй, за да няма живи свидетели на грабежите им или затова, че жертвите са гяури, неправоверни, и затова имат по-малко права на тоя свят. Понякога убиваха и за отмъщение заради загубени близки в онези години или защото бяха оставили в новите български земи свои ниви, чифлици или имане, което не са могли да вземат.
Местното българско население и граничарите даваха постоянен отпор на грабителите. След години набезите намаляха. Но мине се, не мине време и току се разчуе, че пак в някое гранично село, като тяхното, са отвлекли стадо, убили човек.
Бай Делчо въздъхна дълбоко и тежко. “Дали и моят ред днес не е дошъл?” - помисли той. Сбута магарето да върви по-бързо пред стадото, а сам се върна назад към другаря си.
Той като голобрадо още момче не усещаше опасността.
Наоколо имаше хубава трева за животните, но бе съвсем безлюдно и опaснo. Трябваше да отведат стадото там, където имаше и други хора, и други стада. Трябваше да отидат на сигурно место и после да търсят загубените кучета или ако се налагаше да ги заменят с други. Старият овчар бе напрегнат, а младият - дори не подозираше опасността и не можеше да си я представи, че съществува.
- Носиш ли пищова? - запита бай Делчо.
- Забравих го! - отвърна младокът: - Тежеше ми много.
Големият турски пищов с дълга дръжка, наистина бе твърде неудобен, но винаги вдъхваше кураж и създаваше сигурност на овчаря. От последните му думи бай Делчо разбра, че младежът не беше забравил пищова, а го е оставил в кошарата. В такъв момент това бе истинско безразсъдство!
- Че за какво ми е? - мънкаше той. - Цяла година не съм гърмял с него.
- За какво му било? - укори го бай Делчо и поклати глава. - Не виждаш ли - кучетата ги няма … - с това искаше да обясни, че работата е сериозна, но младежът сякаш не разбираше.
- Ще си дойдат! Запилели са се някъде.
- Няма ги от много време и щом досега не се появиха - значи са претрепани.
- Кой ще стори това?
- Турските апаши, които крадат стада и убиват хора. Те примамват кучетата далеч от стадото и им дават месо с отрова. После ги доубиват с тояги. Кучетата умират в страшни мъки, без да могат да се върнат при стопаните си.
Момчето премигна от уплаха. Усети опасността от липсата на кучетата, за която му загатваше старият овчар.
- Ако сега бяха тук, чужд човек не може да се приближи внезапно и незабелязано до нас. Лаят им ще ги издаде. А разкрият ли ги веднъж - на разбойниците може да им се наложи да гръмнат, дали по нас или по налитащите ги псета все едно. Изстрелите оттук до село се чуват.
- Чуват се - потвърди момчето.
- Тогава ще дойдат хора и от близките кошари, и от село и може да им се наложи да бягат.
- Това ли ще стане сега? - с трепетен глас попита младият овчар.
- Не знам. Но са изчезнали най-верните ни помощници. Може всичко да стане…
- Стреляй с кримката! - почти проплака младежът. - Гърми, че да се чуе надалеко - и той посочи голямата пушка с дълга цев на рамото на бай Делчо.
Каза го така, като че ли цялото спасение бе единствено в нея. На стария овчар не му се обясняваше, че той зарежда пушката само преди да стреля, че сега тя е празна, в цевта няма патрон. Патроните са цяла торба, но са големи и тежки, затова той не ги носи у себе си, а висят на самара на магарето в кърската му торба. Вместо това бай Делчо припомни:
- Ти знаеш приказката за лъжливото овчарче… Не може да се гърми всеки път, когато ти се стори, че приближава опасност.
- Опасността е близо. Нали кучетата ги няма?
Момчето се бе вживяло в думите на старият овчар, усетило бе заплахата от липсващите кучета и сега вече се паникьосваше.
- Няма ги. Дано да си дойдат! - с това старият човек като че ли се мъчеше повече сам себе си да успокои, но напразно и добави: - Те, разбойниците, започват с кучетата, а после не се знае…
Но не довърши и млъкна.
“Защо ли го плаша? - помисли си бай Делчо и видя как зениците в очите на младежа се разшириха от уплаха и станаха големи.
“Що ли го плаша? Може пък наистина нищо да няма” - помисли си за пореден път той.
Направи усилие още веднъж сам себе си да успокои, но след като внимателно се вгледа в посоката, в която е обърнат другаря му изведнъж застина.
От гората - на стотина крачки от тях, излизаха непознати хора с насочени пушки.
“В чувала сме!” - простена бай Делчо и отправи отчаян поглед към отдалечаващото се пред стадото магаре и клатушкащата се на самара му торба с патрони. Пушката в ръцете му бе празна. Като мирен човек бе пренебрегнал военните закони да е винаги с заредено оръжие.
“Язък - отиде стадото! Отидохме и ние.”
- Хвърли пушката! - викнаха на турски и бай Делчо видя срещу себе си четири тъмни дула.
- Бог да ни е на помощ! - простена той и хвърли празната пушка.
Хванаха ги и ги заблъскаха грубо, вързаха ги и започнаха да ги бият. Старият овчар не се съпротивляваше. Той познаваше всичко това още от робството. Знаеше, че за да оцелееш, е най-добре да изтърпиш безучастно всичко, на което те подложи насилникът, да мълчиш и търпиш, колкото и да те бият. Съпротивата само настървяваше турците. Пък и каква полза от съпротива на вързан човек?
Ех, български живот! - Живот с вързани ръце, с вързани крака, с вързана душа - на това ли му казват ж и в о т…
Така жестоко и грубо НЯКОГА вързаха пред неговите очи и баща му. После с бой и ругатни го поведоха… Това бе през лятото след Априлското въстание. Бе зноен ден като този. Наведени над узрялото жито, Делчо и сестрите му жънеха ръкойка след ръкойка и трупаха ожънатото на снопи. Те дори не усетиха кога при тях спряха непознати въоръжени до зъби хора. Това бе сердарска* потеря, тръгнала да лови всички местни размирници след Въстанието.
- Кой е Делчо Бойчоолу? - викнаха отдалече.
И без излишни думи насочиха пушките си към жътварите. Двамата едри българи - единият на двадесет години, а другият - на петдесет повдигнаха глави.
Питаха за младия, но който и да подкараха сега въоръжените турци, все щяха да са доволни, че са хванали баш-комита от селото.
Бащата на Делчо - Бойчо, погледна беззащитното си семейство, после въоръжените и прецени, че между тях няма местни хора, които да го познават и отсече:
- Аз съм Делчо! - и направи крачка напред.
От изненада семейството му остана безмълвно.
Така вместо сина турците арестуваха бащата.
Такива бяха онези години - размирни.
През април 1876 година вилня стихията на най-голямото българско въстание. Някъде тя бе по-силна, някъде - по слаба, а другаде се дочу само ехото й. Из тукашния край въстание не се вдигна. Не че хората не милееха за българщината, но същинска организация и пари за оръжие не достигнаха. Бойчо - бащата на Делчо, знаеше, че бурята - отнела живота на много хора, още не е стихнала и ето, че нейният последен полъх мина през тяхната нива и сега искаше да прекърши най-едрия клас от неговия род.
“Не! - каза си твърдо той. - На тази нива този клас е нужен, няма да ви го дам - каквото и да стане!”
Затова още по-високо и твърдо повтори:
- Аз съм Делчо! - и пристъпи вместо сина си…
- Ела тука! - казаха сердарите и тръгнаха към него.
Бойчо едва успя да намести големия си черен калпак на главата и през рамо каза на сина си:
- Живот! Кому каквото е писано…
Това бяха и последните думи, които Делчо чу от баща си. Турците завързаха ръцете му и грубо го блъснаха да върви. Той тръгна, но Делчо сякаш чу онова, което той недоизрече:
“Ние, българите, така сме оцелявали. Понякога бащата заменя своя живот за живота на сина си. Дано ти оцелееш по-дълго в т о з и живот и в д р у г и я, ако Господ е с нас и ако го има …”
Онемяло от случилото се семейство, дълго гледа след отдалечаващите се хора.
Над тях стърчеше и се клатушкаше черният калпак и бялата кърпа, забрадила лицето на жетваря, така както се забраждаха лете всички селяни по тези места.
Когато се прибраха по домовете си, всички в селото вече знаеха за случилото се. Българите се радваха, че е оцелял най-личният им момък, но се безпокояха за съдбата на баща му.
Тукашните турци дълго цъкаха с език като се срещнеха по кьошковете*, че е станала голяма грешка. Те добре направили - посочили на потерята бабаита Делчо, щото само той от селото дръзваше да се изпречи срещу тях, ама как е станало, та са откарали баща му - не можеха да си обяснят … Съжаляваха турците, защото Делчо си остана и пак щеше да им разваля рахатлъка. Луда глава беше той, ама с късмет! Чудеха се на всичко това, но вече не можеха да поправят грешката. Сердарската потеря беше заминала.
Не след дълго се чу, че нейде из селата по пътя към Филибе, където минал керванът с навързаните от потерята и други българи с част от тях настъпила свада с турците. Някои се разбунтували, а в суматохата се чули изстрели. След тях на една ограда останал окачен само голям черен калпак. Голям човек трябва да го е носил, ама кой е бил - не знаеха. Селяните започнаха да говорят - дали това не е калпакът на Бойчо?
Събраха се хора от селото и отидоха да видят, дано чуят вест за него. Намериха калпака, поставен върху кола на ограда - на края на селото. Разпитаха наоколо и научиха, че оттук е минал керванът с арестантите, но какво точно се е случило никой не бе видял, никой не знаеше - не можаха нищо да им кажат. Керванът вървял през селото и се чула стрелба. Всички се изпокрили. После на пътя в праха намерили само този калпак. Кръв нямало, пък и турците биха захвърлили всеки труп. От местните никой никого не е погребвал след преминаването на конвоя от арестувани.
Колко са били изстрелите? - Три, четири!
След тях станал само калпакът. Сложили го на оградата, та някой, който го види дано да го познае или този от кервана - да се върне и си го вземе. От кервана никой не се върнал …
В онези страшни за българите дни Делчо Бойчев загуби баща си, но оцеля, а сега години след Свободата трябваше да загине. ЗАЩО?
Какво е Животът, Господи?
Какъв е човекът?
Уж богоподобен, а - същински сатана: ненаситен, алчен и коварен! И тази ненаситност край няма. Затова Животът за един е все мъка и неволя, а за човека-сатана - ни мъка, ни черен облак в него, защото той няма милост, няма душа и нищо свято на тоя свят не го спира, нищо свято!
“Кому каквото е писано!” - бе казал баща му Бойчо
Сега турските апаши завардиха стадото и понеже бе още светло, не смееха да го вдигнат и тръгнат. С него те нямаше да стигнат далече и лениво се разположиха под сенките да чакат хладината и мрака на нощта. Това бе тяхното време за грабеж.
Нямаше какво да правят и дълго и жестоко биха двамата вързани овчари. Старият - не помнеше колко пъти губеше съзнание. Когато се свести за последен път, вече се бе смрачило съвсем и по настаналата тишина той разбра:
“Няма ги! Тръгнали са и ще бързат. Много ще бързат да откарат овцете към границата, още тази нощ да я прекосят.”
Огледа се и видя, че е стъпил на мека пръст… Ръцете и краката му бяха завързани за кол, забит в земята. Усети някакви ощипвания по тялото. Едри черни мравки прибягнаха през лицето му - насмукали се с кръв, откъсваха се от бузите му и падаха долу. Колът бе забит точно в земята, където имаше мравуняк… Обхвана го нечовешко отчаяние. Мравките пълзяха по цялото му тяло. Черен яд и злоба нахлу в душата му. Делчо Бойчев не бе от хората, които се отказват току-така от каквото и да е. Още повече от своя живот. Той стъпи здраво на краката си, обхвана кола с ръце, съсредоточи и събра всичката си сила в него. Цял се напрегна.
Отначало колът не помръдваше, но след втория, след третия напън - се поддаде. На четвъртия - овчарят изскубна забитото в земята дърво и се строполи върху разровения от мъчителите му мравуняк. Мигновено почувства нови хиляди пощипвания по цялото тяло, но той дори не трепна.
При плъзна кола с ръце, докато го изхлузи от краката си. Освободи се от едното въже, а после се опита да освободи и ръцете си. Но те бяха не само прехвърлени, а и заметнати назад - не можа да развърже второто въже.
Затова се надигна и все още вързан залитайки, едва пазейки равновесие, тръгна. След десетина метра повика младия овчар, потърси го, но момчето не се обади. От него нямаше никаква следа. Или турците го бяха убили, или го бяха накарали да тръгне с тях, за да им покаже напряко пътя.
Бай Делчо тръгна в тъмното по посоката, в която предполагаше, че е селото. След дълго клатушкане той стъпи на равно място. Усети, че влезе в един коловоз, после в друг и се досети, че това е кърският път, който водеше към селските овчарници. Вървя известно време, после приседна на един камък и затърка вързаните си ръце в грапавината му.
Триеше бавно и упорито, без да спира и неусетно в главата му нахлуваха спомени…
Този криволичещ из ронливите сипеи път бе Пътят към неговото село, където бе отраснал. Към родното поле, към нивите и ливадите, към тяхната кошара и той бе най често вървеният от него ПЪТ в живота му.
Като малък по този път често се сбиваше със свои връстници-турци. Почти винаги ги надвиваше, но ако се съберяха повече - тогава го побеждаваха. Когато Делчо порасна, всички османлии се страхуваха от широките му плещи и железни юмруци.
Овчарската му гега неведнъж бе халосвала разни бабаити*.
Един ден на същия този път, някъде пред себе си дочу врява. Видя трима турци да бият дребен човек. Защо го биеха: дали затова, че не бе поздравил по тяхному или бе казал неугодна тям дума - така и не разбра, но те го налагаха яко с юмруци. Тогава Делчо извика:
“Защо го биете, бре?!”
Хвана двамата поганци за яките, блъсна им главите една в друга, а третия - ритна с крак и онези, целите в прахоляк и синини, си плюха на петите…
Друг път, както си пасеше стадото, забеляза, че по пътя върви човек с нови дрехи, а след него на разстояние - двама турци, които се прокрадваха мълчешком. Делчо се досети, че те неслучайно го дебнат. На свой ред и той полека тръгна след тях. Видя между дърветата и как онези свалиха от гърба на другоселеца новата му връхна дреха и го сритаха на пътя.
- Молям се, дайте ми доламата*! - проплака човекът.
- Млък бе, гяур! Няма да ти я дадем.
Рядко виждаха у гяур нова дреха, а и тази защо му е? Още довечера на сборището те щяха да я разменят за няколко оки ракия. И кой можеше да им се възпротиви, да им попречи?
- Я му върнете доламата! - извика силно Делчо и скочи на пътя.
Само като чуха гласа му, турците хвърлиха взетата дреха и хукнаха, издухани сякаш от северен вятър… Да, на много хора бе помогнал Делчо Бойчев на този дълъг, тесен и прашен път. Сега чакаше нему някой да помогне. И докато чакаше, триеше въжето в камъка - да си освободи ръцете.
По пътя затрополи каруца и овчарят отдалече се обади на закъснелите жътвари. Изненадани, че го виждат по това време и без овцете, те поискаха да запалят фенер, но бай Делчо се възпротиви.
Знаеше, че след побоя изглежда ужасно и не искаше никого да плаши, а в колата имаше и жени.
Той накратко им обясни какво се бе случило и ги отпрати за помощ към селото.
- Нека дойдат повече хора! - заръча. - Ще ги гоним до границата. Като минете покрай Голямата кошара, спрете! Там винаги има шишане*. Нека още оттам да гръмнат, та в селото да чуят и се вдигнат. Така ще се приготвят по-бързо.
Селяните забързаха и скоро откъм Голямата кошара се чу изстрел, а след него още няколко. В тъмната нощ хората предаваха своя зов за помощ.
Скоро първи пристигнаха селяните на коне. Настръхнали от възбуда и добре въоръжени, те наобиколиха бай Делчо да им разкаже всичко. Досещаха се как е станал грабежът и задаваха само уточняващи въпроси.
Посоката и без това бе ясна - да препускат към границата и преградят пътя на стадото.
Старият овчар не можа да тръгне с тях. От побоя не можеше да се крепи на кон, а още по-трудно щеше да му бъде да язди по стръмните лъкатушещи пътеки, които предстояха нагоре, ако са тръгнали през връх Аида. Той остана с тези, които вървяха пеш и пристъпва мъчително цяла нощ.
На сутринта се събраха всички селяни и дошлите конни граничари. Бяха прошетали и полето, и планината открай докрай, но от стадото нямаше и следа.
Отчаяни, селяните разбираха, че овцете са загубени, че всичко е свършило и рекоха да се връщат. Но бай Делчо не мислеше така. На границата той поиска среща с турските гранични власти.
На граничната бразда турският офицер козирува на българския, но когато разбра за какво иде реч, каза:
- Не сме виждали никакво стадо, нито крадци. Сигурно още не са минали. Иначе щяхме да ги видим. Ние ще направим засада, направете и вие…
- Не, офицер ефенди*! - надигна глава бай Делчо.
Той бе категоричен.
- Разбойниците са минали тази нощ. Те знаят, че останат ли и един ден по нашите земи - за тях живот няма! Сигурен съм, че те са при вас!
Измореният овчар говореше прав, извисил ръст с приповдигнати рамене. От цялата му снага и от гласа му сега лъхаше увереност.
Този човек беше пребит и съсипан, но се опитваше да докаже правотата си.
Турският офицер с интерес го гледаше и се досети, че това е ограбеният овчар. Помисли малко и каза:
- Ако те пусна отсам границата, ще можеш ли да познаеш овцете си?
- Ще ги позная, ефенди офицер! - отсече бай Делчо.
- Тогава вземи двама души от твоите и елате!
Това каза турският офицер от заставата и закрачи напред.
Харесал му бе този корав българин, макар и с посивели вече коси, но с величествена осанка. Харесал му бе и безупречният турски език, с който си служеше. Личеше му, че добре го е научил.
“На такива хора - мислеше офицерът, - трябва да се помогне! Отрудени, честни и трудолюбиви, те са достойни за уважение. А крадците на овце - каквито и да са, трябва да се накажат! Днес са задигнали стадо от българско, утре - ще направят същото и в турско!”
Бай Делчо с двамата си съселяни и турският офицер с няколко свои аскера прекрачиха браздата и тръгнаха. Минаха мълчаливо покрай няколко стада. Никъде овчарят не спря, не се загледа и не каза, че това са неговите овце.
Когато на една далечна поляна се мярна неголямо стадо, бай Делчо се спря, дълго се взира натам и накрая каза:
- Ето ги моите овце!
- Далече е оттук, бай Делчо! - възпряха го съселяните му.
- Може и да грешиш.
- Малко е това стадо, не е твоето. Ти имаше повече овце.
- Не е цялото стадо тука, затова ви се вижда малко, но аз си познавам овцете! Не мога ги сбърка. Моите са! - уверено каза овчарят.
Турският офицер, който досега бе мълчал, присви очи - сякаш сам да прецени и попита:
- А с какво ще докажеш, че тези овце са твои? Нишан* ли някакъв имаш по тях или с нещо друго?
- Постойте и погледайте само! - убедено каза бай Делчо и закрачи напред. - Сега ще повикам тези овце. Ако те дойдат, значи са мои.
Измъченият овчар присви напуканите си устни и изсвири - остро и пронизително.
Така той им изсвирваше всеки път, когато ги подканяше да дойдат за насипаната им пред кошарата подсолена ярма. Животните бяха свикнали с този сигнал, с този зов за хубава храна и за тях той бе чаканият и най-желаният за слуха им. Всеки път, когато го чуеха, веднага се втурваха, изпреварвайки се една друга. Така направиха и сега.
Овцете на поляната чуха познатото изсвирване и спряха да пасат. Вдигнаха глави да определят вярната посока на звука и се втурнаха вкупом. Човекът, оставен да пази стадото, застана на пътя им. Той разпери ръце, разтвори ямурлука си, за да ги прегради. Но овцете минаваха покрай него, през ръцете му, през полите на ямурлука. В стремежа си да ги спре, той ги хващаше за козината, дърпаше ги, но напразно. Те налитаха отляво и отдясно, събориха го на земята и до една се изнизаха край него. Спряха се на няколко разкрача от въоръжените мъже. Животните вдигнаха глава и очакващо бяха вперели очи в бай Делчо. Той пристъпи към тях и въпреки, че ръцете му в този момент бяха празни, те го заобиколиха и мушеха една през друга глави към изранените му длани.
Всяка се буташе напред в стремежа си да е по-близо до него.
Турският офицер се спря, поклати глава и каза:
- Ашколсун, машалла!* - с тези думи и с изкрящи от възхищение очи, изразяващи и почуда, и много уважение възкликна офицерът от граничната турска застава.
Турските граничари доведоха човека, който се опитваше да препречи пътя на стадото. Той бе нает от разбойниците да го пази. Граничният офицер предложи на българите да потърсят и другата част от овцете.
Бай Делчо отказа.
Беше съсипан и едва се държеше на краката си. Той и съселяните му разбираха, че ако не се приберат навреме и не лекуват раните му, овчарят можеше да умре.
Все пак бяха намерили повече от половината стадо, а шетането из чуждата земя криеше нови трудности и непредвидени опасности.
Българите за кратко си поеха дъх, измиха се на турската застава, пиха вода, събраха овцете и се приготвиха за път. Бай Делчо благодари на турския офицер и съжали, че няма сили да направи нещо повече. Офицерът от своя страна му обеща, че ще залови апашите. Овчарят бе убеден, че това няма да стане, но се излъга. След седмица той щеше да получи съобщение, че крадците са хванати и изпратени при кадията в Одрин. Овцете обаче били продадени и изклани…
Тримата българи си тръгнаха мълчаливо, сякаш се връщаха уморени от поредната ожъната нива, на която бяха свършили своята работа. Турците дълго гледаха след тях, без да кажат нищо. Бай Делчо вървеше отпред, а след него овцете му. Нямаше го магарето, на което да люшне уморените си крака.
Но здраве да е: кому каквото е писано!
Малко по-отзад го следваха придружаващите го двама въоръжени съселяни - вървяха съсредоточени като пред молитва, мълчаливи като войници в поход. Труден бе за тях този граничен поход, труден като целият им живот, за който те и днес се бориха, а щяха да се борят и утре.
——————————
Непознати и чужди думи:
сердарска* потеря - въоръжена наказателна дружина от цивилното население в Османсата империя.
кьошк* - предна, отворена част на къща.
бабаит* - мъжага, юначага.
долама* - мъжка горна дреха от дебел плат, дълга и с ръкави.
шишане* - оръжие, вид къса тежка пушка с широка цев.
нишан* - белег, знак.
ашколсун, машалла* - браво, много добре.
