Георги Н. Николов

Вече тридесет години постепенно, ала неотклонно, в България се загърбва и руши нашият патриотичен пантеон. „В забвение” минават бележити личности от различни наши исторически периоди, а самата фактология често се изопачава в угода на чужди интереси и щения.

Пред младите поколения се изтъкват неясни общоевропейски ценности, неумело скриващи 1300-годишното съществуване на страната, оцеляла в какви ли не обществено-политически трусове и беди.

Прави се всичко, не без участието и на сегашни услужливи чиновници по високите върхове на властта, да бъде заличена националната ни идентичност.

Да бъде сведена тя до нещо незаслужаващо внимание в глобализацията на ХХI в., когато падат граници и влъхвите на духовното опустошение оставят след себе си пустота и черна диря…

В това време на хаос, апатия и безверие у нас все по-голямо значение придобива историческата литература, будеща заспалите умове и вливаща свежа кръв в уморените сърца.

У нас тя има своите светли примери с творчеството на Стоян Загорчинов, Димитър Талев, Фани Попова-Мутафова, Вера Мутафчиева, в по-ново време Антон Дончев и редица още автори. Сега, за радост на добронамерените читатели, пред нас е романът и на Людмила Андровска „Мария Тертер - царицата”, изд. къща „Знаци”, Бургас, 2020 г.

Защо именно Мария Тертер?

Вярно, тя е малко позната и сякаш остава встрани от централните герои на феодалното ни царство от края на 13 и началото на 14 в. Време на бурни събития, татарски нашествия, въстанието на Ивайло, болярски разногласия и териториална разпокъсаност.

Засега на трона е Константин Тих, а Георги Тертер е негов стратег. Бъдещи събития ще го изкачат до върховете на властта, за да бъде тя предадена по династична линия и на сина Теодор Светослав.

Що се отнася до самата Мария, низвергната от родителите си, защото е жена и майчински отгледана от Божия, истинският й живот сякаш започва след сватбата.

Тя попада в центъра на дворцовите нрави, интриги и въжделения, които обаче остават чужди за нея. В градацията на важните неща преди всичко стоят семейството, децата, любовта, доверието между съпрузите.

Те съграждат красотата на делника с малките си радости, искреността сред приближените люде, стремежът всички да са щастливи, доколкото това е възможно.

Съзнателно или не, Мария е благословена за човешко съвършенство в един типично мъжки свят, често безмилостен и брутален. В дебрите на който е заложена силата и правото на надмощие над ближния, когато той се оказва по-слаб.

Цени се правото да се изкачваш с всички средства все по-нагоре и нагоре към сиянието на короната или пък да се отцепиш от царството, за да бъдеш привидно независим.

Моментите за ласка и човешка дума са редки и някак непривични там, където е силата, успеха на двуличието и личното добруване. Но и като съпруга на стратега, и като заложница, и като царица, Мария Тертер запазва своята духовна чистота и човечност.

Кристалното перо на Людмила Андровска я извайва като жива светица, дошла в лоното на грешните да уравновеси доброто и злото. Да успокои страстите и да даде път на градивния разум, още повече в бъдните години като майка на цар Светослав Тертер.

Наистина тя трудно преглъща двуличието на своя съпруг, сватосан от Иван III Асен за мъж на сестра му Кера-Мария. „Не, тя не се питаше, тя знаеше какво е, бе го изживяла в първите осемнайсет години от живота си. И когато реши, че е срещнала този, който ще я обича и никога няма да я предаде, на когото бе имала безгранична вяра и комуто бе дарила сърцето си, животът я върна в началото - отритната, предадена.”

Психологическият драматизъм на момента е предаден изключително убедително, с дълбоко познаване от авторката на човешката, на женската душа. Това всъщност е и повратният момент, след който Мария ще гледа на света с очите на парещо страдание, което ще я възвиси за нов, още по-висок и смислен етап от отредения й живот.

Катарзис, след врящия купел на който благородната личност остава на пиедестал, за да служи на обичаните си хора и на своето отечество.

Прави впечатление, че Людмила Андровска е проучила детайлно и в подробности историческия отрязък от епохата, в който вмества своя разказ, неговата динамика, превратност и неочакваност на събитията.

Почти всички от типажите й са реално съществували личности: дъщерите на Мария - Анна, кралица на Сърбия и Елена - съпруга на татарския предводител Чака, патриарх Йоаким III, царският брат Елтимир, болярите, византийските властели.

Достоверни са и останалите - вдадените в тихата си обич Зент и Божия, учителят кир Ставрос, Багрян и Томир и пр.

Много интересна е интерпретацията на Людмила за цар Ивайло, за когото тя смята, че е от болярски род, а не прост свинепас, както е често застъпваното за него мнение и сега.

Цялото повествование, умело разделено на кратки откъси и по години, представлява цветна хроника на събитията в изстрадалата ни държава.

По страниците на която изплуват и постепенно избледняват ликовете на царе и царици, на герои и дребни душици, на пролетна независимост и васален ярем.

Но в романа всички деяния човешки - праведни и грешни, се превръщат в противоречива мозайка, върху която ярко ще изпъкне ликът на Достойния.

Чието време за мащабна изява вече е дошло и той еднолично встъпва в правата си:

„Моята майка, царица Мария Тертер, ме е възпитала в обич към Бог и към народа ни. В любов към другата ми майка, България, която е над всичко - понесе се силният му глас. - Много неща мога да простя, но никога и никому не ще простя предателството към страната ни. Аз съм Теодор Светослав Тертер, цар на българите. И сега тук, пред вас, се заричам да пазя народа ни и да върна земите ни. Кълна се, че ще служа единствено на вас и ще пазя нашата родина от враговете ни. Заклевам се да върна честта и гордостта на българите! България е всичко за нас! България сме ние!”

Новият роман на Людмила Андровска „Мария Тертер - царицата”, носи по редовете си редица достойнства.

Той възражда, върху плодната почва на историческата достоверност, нашата национална героика върху отдавна отминали вече векове.

С ярки букви върху моралната скала на ценностите отбелязва кое е значимо в живота на хората и кое - делнично мимолетно.

От фактологията за малко известна личност извежда онези достойнства, които трябва да притежават родените водачи, за да бъдат запомнени и уважавани и останат запечатани с добро в аналите на времето.

А най-вече: че народът и родината са над всичко и още повече - над всякакви титли и земни блага.

Книгата сякаш се отнася и за нашето съвремие, изтъкано от противоречия, политическо дребнотемие, демагогия и чуждопоклонство.

Бих я оприличил на ручей, от който струи жива вода. Не се съмнявам още, че ще бъде високо оценена от читателите и ще се нареди сред най-стойностните заглавия на историческата ни проза.

Ще нарека романа „бяла лястовица” в общия процес на българското книгоиздаване, дай Боже, към нея да се присъединят и други…