Златимир Коларов

Сборникът с разкази и новели „Неуверена походка” на Христос Хаджипапас, изд. Пламък, 2010, съдържа двайсет разкази и новели, събрани в три раздела „За битието и душата”, „Кипърски истории” и „Робски истории” и два следговора: на Алексис Зирас - литературен критик, председател на Съюза на писателите на Гърция и именития български поет Георги Константинов.

За да се вникне пълноценно в духа на книгата, читателите трябва да познават най-съществените моменти от биографията на автора.

Той е роден през 1947 г. в Кипър, завършва ветеринарна медицина в България, на деветнайсет години пише стихове, след това - белетристика.

Публикувал е пет сборника с разкази и три романа, отличаван е с държавни награди за творбите си. Бил е председател на Съюза на кипърските писатели, председател на Кипърско-българското дружество за приятелство. Участвал е в много писателски срещи в Европа и света.

Връзката на автора с България и топлите му чувства към нашата страна пронизват разказите в книгата като сребърна нишка, на която са нанизани пеещи звънчета. Това е една от причините за този мой текст.

Другата е една кратка среща от час и половина в лятната градина на един китен ресторант в кв. Хиподрума в София с Христос Хаджипапас и съпругата му Василка Хаджипапа, родена и отраснала в София и отвяна от съдбата, т.е. от нещо по-силно от съдбата, което много пъти я променя и направлява - любовта, в екзотичния Кипър.

Третата е въздействието на разказите и новелите и интелектуалната провокация от тях.

Част от тях искам да споделя със следващите редове.

Първата част „За битието и душата” съдържа десет разкази и новели, тя е и най-обемната част от книгата. Започва с кратък разказ от две страници, дал заглавието на книгата, в който точно, искрено, дозирано показва вълненията на мъж на средна възраст при среща с младостта - волна, безгрижна, провокативна, на моменти сладострастна и безсрамна, както може да е само младостта, преди да опознае истински порока, всъщност момиче на петнайсет-шестнайсет години до превръщането му в красива жена на двайсет и пет.

Тъгата от отминалото време и разминаването с младостта облъхва разказа като бриз, който едновременно гали и хладнее в душата от неосъществения копнеж.

Следват разказите „Като дискохвъргач”, посветен на съпругата на автора, „The peculiar man”, посветен на Йоргус Кехайоглу, навярно приятел на писателя, „Градът на грозните” и други.

Покъртителен със своята искреност и простота е разказът „Един старец” за деветдесет и четири годишен човек, който от нищо не се плаши и за нищо не съжалява, само за едно - поради нерешителност някога в младостта си е пропуснал голямата любов и тя продължава да тежи на сърцето му като морско камъче.

Тази необичайна история и нетрадиционен поглед върху времето, човешкия живот и човешките страсти, вълнения и пропуски превръщат разказа в шедьовър.

Със същата поетика и нежност е зареден и разказа „Смъртта на цветето”, в който метафората за цветето, като олицетворение на детето и съдбата на реалното дете са оплетени в една болезнена, топла нишка, която парва в очите със сълзи.

Текстът е изчистен от всички излишни подробности и детайли, които биха разводнили и снизили общото въздействие на разказа от оплетените в едно метафора, съдба и непресъхваща родителска болка и тъга.

Разказът „Дяволското гърло” изцяло е почерпан от преживяното в България. Съдбата на младата певица Маша накрая сепва и връща разказа към заглавието. Това е и вторият план на творбата.

Разказите от тази част на книгата разкриват много добро познаване на социалната, политическата и злободневната обстановка в България по време на социализма и сега (разказите „The peculiar man”, „Дяволското гърло” и др.), на обстановката в съседната Румъния, обрисувана автентично от главния герой в разказа „Гладът на господин Радеску”.

Като българин ме радват комплиментите на Христос към красотата на българските жени и на българските ракии и вина, на българската природа. Това искрено и топло чувство към нашата страна неизбежно поражда симпатии и съпричастност към всеки един от разказите в книгата.

Срещал съм и други чужденци, завършили висшето си образование в България. Всички те, както и Христос, говорят с неподправена топлота и любов за нашата страна, чувал съм буквално няколко пъти израза „Дължа много на България. Тя много ми даде”.

Яовно възторзите на младостта, срещата с нови хора, радушния прием са повлияли за форнмирането на това тяхно отношение към нас. Това ги превръща в пожизнени посланици на добра воля на България по целия свят. Един от тези посланици е и Христос Хаджипапас, може би, един от най-ярко изявените.

Още много може да се напише за всеки разказ, ще подчертая само, че отличителна черта на повечето разкази от тази част на книгата е движението напред и назад във времето, както само въображението и неговият единствен изразител - Словото, могат да направят.

То ни пренася от настоящето в преживяното някога от автора в България и Кипър, в следващия миг от детството отново ни връща в настоящето, за да ни дообрисува емоцията, но не подвластно и пряко на действието и сюжета, а на скритата и непредвидима логика от криволиците на спомена и експлозията на чувствата.

Преходът е непосредствен, бърз, светкавичен, незабележим при повърхностен прочит, следващ емоционалната настройка на автора в мига на сътворяването на творбата.

Друга отличителна черта на разказите е, че носят значителна доза носталгичност.

Във втората и особено в третата част на книгата Словото се приземява - от виртуозните лупинги и заигравания с времето, минавощо през спомените и настоящето, сравненията и метафорите, присъщи на съвременните белетристични тенденции до ярко, конкретно, директно представяне на герои и съдби.

И това не е случайно - темата за насилието, безсмислието на враждата, агресивността, заблудата, лъжата тегнат във всеки разказ като речен камък, вързан за врата на мъченик.

Петте разказа в „Кипърски истории” са посветени на бурната и трудна кипърска история от последните шейсет-седемдесет години с английската окупация, турската агресия, взаимната вражда на хора, обречени да живеят един до друг, обрекли се сами на омраза и ненавист.

И хуманността на писателя избуява в тази мъчителна и щекотлива тема в риторичния въпрос: „…толкова малка страна ли сме, че да не можем да живеем заедно…”

Всеки един от тези разкази е пропит с човещина, болка, състрадание към ближния, независимо от етнос и религия, неща присъщи на голямата литература и на големия творец - между другото моя болна тема е ненавистта, агресията и злобата на Балканите, които погубват хора, на омразата, която не успяхме да смирим у себе си толкова столетия!

Затова, може би, е горямото ми пристрастие към тази част от книгата. Тя ми помогна да почувствам и да видя една непозната за мен част от историята на този окървавен и изстрадал остров, на тези измъчени и заблудени от пропаганда, религия и чужда политика нещастни хора, обречени да живеят на една педя земя, върху която има място за всеки един от тях.

Не по-малко въздействаща е третата част на книгата „Робски истории”, посветени изцяло на българи-имигранти в Кипър, подложени на нечовешки условия на експлоатация и труд.

Тук някои от разказите са автентични, почерпани от писма на пострадали български имигранти, описващи жалката си участ и съдба, отвели ги в острова да дирят препитание.

Авторът не щади и на милиметър горчивата реалност, която, като кипърец, би могла да го разколебае в творческите му изяви и оценки, но той не го прави.

Той е бозпощаден и безкомпромисен към нечестността, алчността, злобата и потъпкването на човешката личност и достойнство, независимо кой е експлоататорът и коя е жертвата.

Това също е присъщо на голямата литература и на големия автор, за които фанатичното пристрастие към политически, етнически и религиозни догми, норми и доктрини е дълбоко неприсъщо, тъй като за тях най-голямата светиня е Човекът, независимо кой е той.

В първия следговор на книгата „Тиранията на красотата, светът на Христос Хаджипапас и господството на чувствата” авторът, литературният критик и председател на Съюза на писателите на Гърция Алексис Зирас задълбочено и обстойно анализира разказите в книгата и подчертава ролята на Христос Хаджипапас за гръцката и кипърската литература, а във втория следговор „Христос Хаджипапас - писателят на Кипър и приятелят на България” поетът Георги Константинов запознава читателите с биографията на автора, подчертава топлите му чувства и дълбоката му връзка с нашата страна и оценява високо белетристичните творби на Христос.

Достойнство на книгата е и корицата с картина от дъщерята на автора - София, отразяваща с поглед от високо на заспало момиче под въртящ се вентилатор от тавана.

Цветово и композиционно корицата е решена с художествен усет и пазарен поглед - цветовете и позата на момичето привличат очите на читателя и го насочват към заглавието, решено в същата цветова гама.

След отгръщане на корицата идва насладата от контакта с автора и книгата.