Петър Андасаров

КОГАТО ГЛЕДАМ ЗЕЛЕНИТЕ ВЪРХОВЕ НА БОРОВЕТЕ

Богословен да е.
Благословен да е стремежът ми към тебе.
През кръговрата на изгреви и залези
бързах все към тебе като връх, потънал в унес…
И гледах пролетта как палва минзухарите.
Лятото как влиза в нивите с фенер.
Есента как пожълтяваше от страх -
суховеят да не грабне
златото в полата й.
Гледах от върховете зимата как слиза
под мишниците с вятър.
Богословен да е, обична,
стремежът ми към тебе.
Снежинките на всички вечери и утрини
през зимите целуваха очите ми.
И може би от взиране съм ослепял.
И са отминали ятата на сезоните внезапно…
…Увехнали са вече минзухарите на пролетта.
Угаснал е големият фенер на лятото.
Изтляла е жаравата на есента.
Празна е полата й.
И днес, от унеса по тебе отрезнял,
не питам:
Къде си ти? Къде съм аз?
Богат ли съм? Или ограбен?
Защото знам - чрез тебе
истински живял съм…

СЕЛЯНИНЪТ И БЪЛГАРИЯ

На Слав Хр. Караславов

Имаше!
Имаше други върхове -
далечни и непознати.
И България имаше други върхове,
освен тия, над неговата капа. . .
Но той знаеше само тях.
Към единия сутрин отправяше взор -
изгрева да дочака,
а зад другия изпращаше слънцето вечер,
поглеждайки плахо нататък -
сякаш син гурбетчия изпраща далече…
Това бе за него България.
И си отиваше
спокоен като зима.
с очи, обърнати на запад
не видял други светове
и не разбрал,
че България има
още върхове
освен тия, над неговата капа!

СВОБОДА

Ти си:
слънце,
птици
и облаци
в свечерения поглед на мама;
усмивка на изгубен син
под клепачите на жена;
сълза -
паднала в дланта й
като листо
есенно-пламнало. . .
В очите на Ботев
ти си гняв и очакване.
Люлчина песен си.
Синева -
през ключалката на затвор светнала. . .
Ти си слънчев смях
под клепките ни,
без който не бихме намерили
къщния праг,
без който ще бъдем слепи.

***

На Христо Ганов

Запрохожда ли,
не протягайте
спасително ръце
на детето!
Пуснете го -
само
да ходи
по земята.
Непременно по земята!
Не го прикрепяйте,
когато се залюшка -
загледано към хоризонта -
и падне
с плач от болка.
Няма свобода без рани!

ВИДЕНИЕ В БАТАК НА 2 ЮНИ СУТРИНТА

И няма сън.
И няма мир
в такава нощ
за българин!
От цялата Родопа
глутници ли -
с фесовете алени
прииждат
към твоя храм,
Българийо!
О, не!
Подтичва вятъра
по гърбавите ридове,
и с ласката
на утрото запалено
припламват
макове разжарени…

Добро утро, Свобода!

ДЕТЕТО НА УБИТИЯ

При откриването на един паметник

Свършиха се речите.
Тържеството свърши.
И си тръгнахме за свойте домове.
Нямаше го само него -
малкото дете
на каменния
сив
човек.
То бе там -
то бе легнало.
И от умората -
в очакване -
баща му
с другите
да тръгне -
до червените божури
бе заспало…

ЕЛЕШНИЦА -
ЗИМАТА, 1944

Скупчили:
покриви -
отчаяно-опушени,
прозорчета -
безвездно-нощни,
комини -
безщъркелови -
гушат се
измръзналите къщи -
завардено овче стадо.

ДВАНАЙСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Изчезнали са кръпките на нивите
по някогашните оранжеви баири.
Бориките са стигнали синьото -
бориките от нашето детство.
Не гледат селяните вече
молитвено небето;
даже в делнични вечери
зад телевизора спускат пердетата.
Смеят се къщите им денем -
същински моми напети.
А прозорците заспиват късно
като деца с огледала в ръцете -
уморени от играта със слънцето.

ЛИРИЧЕН РАЗКАЗ ЗА ПОСРЕЩАНЕТО
НА СВОБОДАТА В РОДНОТО МИ СЕЛО

Екнаха пушки отнейде
и запримигаха уплашено
прозорците на сгърчените къщи -
събрани в едно -
сякаш старци, запушили с лули на сборище.
Посърнала и осиротяла -
есента се пробуди
и разжари огньове в крайречните тополи.
Нощта побягна на запад
като облак войници от черните роти.
И бавно, и тържествено
над мегдана изгря звездоликата вечер.
Доведоха я отдалече брадясали мъже.
Припкахме ние малчуганите
и любопитно разпитвахме
в коя страна, зад кое море е била,
много ли път са изминали мъжете,
та са брадясали;
срещнали ли са лястовиците някъде,
познали ли са селския щъркел?
А те се усмихваха само.
На черковното кубе
някой развя алена кърпа
и заудря камбаната.
Един чичко брадясал
ме прегърна с едната ръка,
а с другата стисна пушката.
И
светлината на изстрела ослепи очите ми
като изгрев…

МАЛКА ОДА

Като пролетна угар
лицата им се набръчкаха.
От мъка избеляха
черните им кърпи . . .
И все така -
приседнат вечер на къщния праг
под опустялата стряха
и затъгуват. . .
Върбови пищялки
вятъра занадува ли
и подгони есенния здрач -
майките сънуват
сенките на катафалки
и тъмната нощ
се превръща в палач.
Гръм небето ли разтресе
те засънуват
картечно тракане -
един с войнишка куртка
в неизвестното влак отнесе,
друг с ученическа фуражка
окачат на бесило с въже.
…А майките, с лица
като пролетна угар набръчкани,
чакат отнетите им деца
да се върнат мъже. . .