Димитър Златев

Зимата на 1945 година се изнизваше влажна и тъжна. Студените дъждове като вдовишки сълзи се стичаха по стъклата и стрехите.

Мокри гарвани прелитаха от двор на двор като предвестници на черни хабери.През късната есен писма от Страцин и Стражин забрадиха с траурни забрадки няколко дома.

Бодрите маршове и новините по радиото се опитваха да разпръснат тягостната атмосфера и да внушат, че страшната война се приближава към своя край.

Но всяка седмица се случваше в някоя къща да изпищят на умряло. Женският вопъл се подхващаше от съседките - едни от разкървавена рана , други - в очакване на злокобно писмо.

Младите невести се щураха несвестни по дворовете или виеха по гробищата.

Черковната камбана често биеше на умряло и бавните й удари отекваха все по-дълбоко в сърцата. И ни веднъж не удари за сватба; даже веселите зимни празници минаваха тъжно като потъналата в печал Страстна седмица.

Новата власт се опитваше с ученически агитки и лозунги по стени и огради да вдъхне кураж и някаква войнствена гордост от победите, но ефектът беше нищожен.

„ВСИЧКО ЗА ФРОНТА, ВСИЧКО ЗА ПОБЕДАТА!” - сричаха селяните и стискаха зъби за реквизираните храни и добитък, но как да прежалят младите си синове.

Ами ако и те не се върнат както десетина други, за които по портите вече висяха жалейки?

И все пак пролетта пристигна на крилете на южняка. Той сякаш поразведри натрупаната уплаха от доскоро непознатите унгарски имена Драва и Мур, които в края на март бяха накарали старо и младо да изтръпне.

Не че грозните вести се разредиха, но всеки, които имаше близък на фронта, шепнеше с очи към небето: „Господи, закриляй го още малко! Дано ни го върнеш жив и здрав!”

И ето, че на 2 май се пръсна чаканата новина: Берлин паднал! Значи, край на войната! Германците ще сложат оръжие и най-сетне ще се признаят за победени…

В селото отдавна бяха изхвърлил добрите спомени за онези снажни и общителни момчета от разквартируваната тук моторизирана част, които с усмивки и жестове разменяха с децата шоколад за пресни яйца.

За селяните същите ония немци бяха виновни за зачернените къщи и никой не помисляше за тях със снизхождение или прошка. Никой не помисляше как ли техните майки посрещат траурните съобщения.

Но краят дойде! Майки и невести въздъхнаха. Сега от ден на ден растеше нетърпението и очакване на фронтоваците.

И ръцете сякаш сами се вдигаха за благодарствено прекръстване. На площада изнесоха високоговорител, та победни маршове и руски песни заливаха селото.

Дори черните кърпи вече като че ли не бяха толкова тъжни и потискащи. Дърветата разцъфтяха и като сватбено накитени невести бяха нагазили в избуялата трева.

Природата бързаше да скрие бомбените рани по фронтовете, а тук вече се тъкмеше да срещне деня на победата.

В такъв слънчев майски ден писък разкъса тишината у Стоянови. Бащата за кой ли път четеше редовете от служебното писмо:

„На 30 април вашият син Васил Стоянов загина от случайна мина, взривила камиона му…”

Сълзите размазваха по-нататъшните думи, които говореха за смъртта на храбрите и внушаваха утеха. Цанка, която тези дни беше преодоляла тревогата и току се усмихваше на някакви свои видения, сега се беше строполила на сайванта и разплаканата свекърва напразно пръскаше с вода смъртнобледото й лице.

Уплахата на старата беше дваж по-голяма, защото тя знаеше,че снахата е трудна в шестия месец.

Насъбраха се съседите и всеки искаше с нещо да помогне, да утеши, но всеки разбираше , че сега никоя дума не носи утеха.

Снахата вече се беше изправила, но руменината й се беше оттекла и нейното хубаво лице беше посърнало като трева, прекарала зимата под камък. Само че сега камъкът не беше отместен от нея, а я похлупи с ледена тежест.

След два дни черна върволица се проточи от Стоянови към гробищата. По стара традиция щеше да се извърши символично погребение.

Празният гроб зееше немилостиво сред зелената трева и червените лалета, разцъфтели щедро край околните мраморни кръстове.

Свещеникът, уж обръгнал на смърти и скръб, редеше надгробните слова, но песента му преминаваше в ридание:

- Боже на духовете и на всяка плът, който стъпка смъртта, упокой душата на починалия твой раб Васил в място светло, в място злачно, в място прохладно, дето няма никаква болка, скръб и въздишка.

Гробната яма беше обградена от жива стена - домашните и десетина млади жени, целите в черно. Цанка повдигна мокри очи, потънали в тъмни кръгове, и огледа вдовиците, като потърси опора за безмерната си мъка. Една от тях не издържа и изплака:

- Е-ех, сестрице, миличка!… Защо и ти се хвана на нашето черно хоро!…

Думите й отприщиха нови ридания. Ала гробът беше празен, миличкият мъртвец лежеше някъде в чужда земя. Вместо ковчег, гробарите положиха бяло платно с Василовата сватбена риза.

Отчето продължаваше с разплакан глас:

- Каква раздяла, о, братя! Какъв плач! Какво ридание в този час! Дойдете и се простете с този, който живя сред нас. - По-нататък молитвата не прилягаше на празния гроб, затова той нагаждаше нови думи в надгробната мелодия: - Елате да му подадем последно цвете и прошка, елате да му хвърлим последна шепа родна пръст, та дано чуждата земя го приласкае като своя. Защото Господ е един и всемилостив, та и надалеко ще го прелее с пролетен дъжд, ще украси гроба му с мак и синчец.

Той изля в гроба на кръст вино и елей, хвърли шепа пръст и се извърна, задавен от ридание.

След него върху белия саван се посипаха цветя и рохкава пръст, стенанията на людете се превръщаха в жална песен със заръки към своите мъртви.

Цанка не издържа повече, нозете й се подкосиха и тя рухна върху купчината пръст.

Свещите люлееха пламъчета като златни минзухари, но ничий поглед не радваха те.

Преди още всички да се бяха изредили за последно сбогом, до дървения кръст с името на покойника се изправи момиче от селската прогимназия.

Със зачервени очи то се огледа, като че искаше разрешение, и започна:

- Майко, Фернандес убит!
Фернандес зарит в земята!
Фернандес го няма днес!
Фернандес лежи в полята
пред стените на Мадрид.

Опечалените се спогледаха - не се беше случвало друг път да се декламира на гробищата. Но сега, от уважение към всеобщата скръб, чинно замълчаха.

Думите на момичето нареждаха някакво писмо, в което се споделяше за неочаквана и нелепа смърт.

Цанка надигна черна забрадка и неволно се заслуша. Сякаш не на някаква далечна майка, а на нея, българката, непознатата млада вдовица разказваше как е търсила утеха в чуждите очи, ала навсякъде я срещала горчива скръб по братя и съпрузи, как напразно чакала земята да разтвори яката си прегръдка и да й върне милия… нататък до съзнанието й стигнаха някакви разсъждения за смисъла на неговата смърт и за човешкото достойнство…

Цанка се вживяваше в нейните думи и виждаше пред себе си живия Васил, тръгнал на война. И той се опитваше някак да я успокои, да й внуши, че ако мисли само за него, смъртта ще го отмине и той ще се завърне… После чужденката заръчаше нещо за своя далечен баща:

Но пред стария мълчи!…
Тази скръб ще го разнищи…
… Ако някак разбере,
ако някак той усети,
ти кажи,че сме добре
и очакваме детето.

Цанка трепна и инстинктивно смъкна ръка върху черната рокля. Там нещо помръдна!

То е! Неговата рожба! То щеше да продължи името и живота на мъртвия си баща! По бледите й устни премина кратка усмивка.

Само някои от жените , които бяха забелязали ръката върху нейната утроба, сега разбраха смисъла на тази мигновена и неуместна усмивка. Даже не усмивка, а кратък лъч, блеснал за миг иззад черния облак на мъката.

Напираше нов живот!

Момичето свърши. Вместо ръкопляскания се чуха дълбоки въздишки.

Бяхме станали свидетели на едно духовно чудо: две жени в черно през времето и пространството се бяха слели в своята жестока болка и светла надежда…

Ала никой от присъстващите така и не разбра , че това беше стихотворение на неизвестния поет Никола Вапцаров, който преди близо три години беше разстрелян от своите като една от милионите жертви на Втората световна война.