Златимир Коларов

Зърнах я през отблясъците на свещта - тридесет и няколко годишна, кестенява, уморена. Бе привела глава към мъжа до нея, гледаше го в очите и мълчеше. Косите й се спускаха на широки вълни по раменете и закриваха лицето й наполовина. През тях едното й око искреше на светлината гълъбово-сиво, другото тъмнееше в сянката кафяво. Пак ли? - си помислих и ме прониза остра болка.
Тя стана и си тръгна, мъжът плати сметката и я последва.
Не, не и този път! - понечих да изкрещя. Хвърлих на масата двадесет лева, станах и се сблъсках на входа с група подпийнали германци. Проврях се между тях и излязох от ресторанта.
Навън духаше силен вятър. Прибоят бучеше долу на брега. Небето тъмнееше черно и бездънно, тежки облаци закриваха луната.
Огледах се - нямаше я, нямаше го и мъжът, улицата бе тиха, пуста в края на сезона. Затичах се, нямаше ги и зад ъгъла, нямаше ги и зад другия ъгъл, вятърът метеше окапали листа по тротоара и се върнах пред ресторанта.
В шума на прибоя чух, че някой запали някъде двигател на кола, два светли снопа раздраха тъмнината, широк, тъмен мерцедес мина покрай мен, изфорсира и стоповете му се стопиха в далечината. Гледах след колата, без да мога да помръдна.
- Не и този път! - пошепнах и болката отново ме прониза.
В далечината морето се блъскаше в брега. Облаците слязоха още по-ниско и стана хладно. После притъмня и светът изчезна…

…Тихо и приспивно, някъде далеч от мен буботеше двигател на самолет, разтресе се, буботенето се усили, гласът на стюардесата предупреди пасажерите да затегнат коланите заради предстояща турбуленция, профуча мотоциклет, въздухът отново се разтресе, някой изкрещя - гласът е на висока, върлинеста жена с огнени очи, гласът й се смеси с истерични писъци и викове, лумна огън, озари небето, бавно изгасна и отново стана тъмно. Чуваше се само писъкът на щурците в опустялото поле…

…Светът бавно се проясни и доби релефност. Бе сумрачно, тихо. Стоях на улицата пред ресторанта и потръпвах от студа. Вятърът метеше по тротоара окапалите есенни листа. Не знаех колко време бе минало, откакто престанах да виждам стоповете на колата.
- Не е възможно да е тя. Очите й са с различен цвят заради отблясъците на свещта - пошепнах, но болката не намаля.
После си помислих - водката лекува всяка болка - и влязох в ресторанта.
Германците се бяха настанили на моята маса. Масата в ъгъла, на която седяха тя и мъжът, беше празна. Отидох и седнах на нейния стол.
Свещта бавно се топеше в свещника, до него тъмнееше сгърчена червена роза. Защо сервитьорът не е донесъл ваза, за да не увехне? И кой подарява увехнали рози?… - си помислих и потръпнах. Взех я, две листенца се отрониха и меко паднаха до свещника. Черни и искрящи, приличаха на засъхнали петна от кръв върху бялата покривка и потръхнах. Оставих розата до тях и поръчах третата водка. Преди да я видя в отблясъците на свещта и тя да си тръгне с мъжа, бях изпил две и се колебаех дали да поръчам трета или да си тръгна - вечният въпрос на алкохолизиращият се мъж на средна възраст, когото никой никъде не чака - не бях постигнал желания ефект, когато мисълта изтънява, тялото олеква и забравяш всичко, което прави мисълта и тялото ти тежки. До сутринта, когато отново потъваш в забързания поток на бързащите хора, които не знаят защо са се родили и защо живеят, но искат да имат всичко сега и тук, без да съзнават какво ще правят, ако получат това, което искат, но го искат неистово, с всяка част от себе си, забравили всичко - себе си, другия, забравили дори тежките си мисли и тела. И в краткия промеждутък между началото на вечерта и края на бързането през деня те връхлитат те - тежките мисли и натежало тяло, изсмукват последните ти сили, останали след препускането през деня и, за да ги заглушиш, сядаш на масата и почваш - една, две, три…, лягаш, спиш от полунощ до сутринта и утре вечерта отново - една, две, три…, и така - до края… - споделих със З.

Съвсем се разкиснах - си помислих в отговор на тежките си мисли за бързащите хора. И аз бързах като тях и заради бързането пропуснах най-важното - да я спря… - си мислех. Изпих третата водка на екс и поръчах още една. След петата търсеният ефект дойде нежно, като ласка, мисълта и тялото ми олекнаха и се огледах.
Зачервени и с блеснали очи германците се бяха прегърнали през раменете, пееха и се поклащаха в такт с песента, но аз не ги чувах. В отблясъците на свещта се рееше силуетът на искрящ Еърбъс, люшнал се в маранята от изгорели газове над затоплената писта и усмихна стюардеса на стълбата за пасажери…

…Така си я представях - усмихната, в края на стълбата за пасажери… Но да вървя подред:
Пътувах за Рейкявик през Амстердам. Слязох от таксито и суматохата на летището на София ме погълна - прегръдки, целувки, изпращачи… И я видях - висока, кестенява, тридесетинагодишна. С паспорт и билет в ръка чакаше проверката пред ескалатора. В стилен костюм, който загатва пищни форми, без да ги разкрива, форми, от които те парва сластна тръпка и дъхът ти секва. И едновременно със сластта те обзема и тъга, че не можеш да я имаш, че времето е минало, че не може повече да се надяваш, че времето няма да се върне, че някога отдавна си пропуснал нещо, че си изгубил най-важното в живота… Всъщност това почувствах по-късно в самолета, когато седнах на свободното място до нея. По-точно - когато слязохме от самолета в Амстердам и тя тръгна, без да се обръща. Вместо да я настигна и да я спра, стоях и гледах, докато престанах да я виждам в тълпата… Не мога да си отговоря какво бе това - случайност, ирония или подигравка на съдбата? Или абсурдите и нелогичността са същността на реалността, на битието, на всичко, което ни обгражда от раждането до смъртта? Така или иначе, за добро или за лошо местата ни бяха едно до друго.
Тя извади модно списание и се зачете. Аз извадих от мрежата на седалката пред мен пъстро, лъсково списание с реклами на часовници, шоколади, парфюми и хотели сред палми и лагуни и го разгърнах. Стаюрдесите демонстрираха, какво да правим при евентуален инцидент, глас от високоговорителя предупреди да изключим мобилните си телефони и самолетът тръгна по пистата.
- Да не смущаваме електрониката на самолета - обърнах се към нея и изключих мобилния си телефон.
- Мерки против тероризъм - каза тя. Погледнах я и тя допълни: - Да не се задейства взривно устройство в багажното на самолета.
- Сигурна ли сте? - попитах аз.
- Абсолютно - отговори тя. Сигурно съм изглеждал глупаво учуден, защото тя се усмихна и допълни: - Стюардеса съм - и разказа, че пътува за Малайзия, за да започне работа за далекоизточна авиокомпания, не запомних коя. (Това е една от грешките, които направих, както и това, че не я попитах за името й, за съжаление не мога да ги поправя… - въздъхнах аз, докато разказвах случата на З.). - Всъщност това ще е първата компания, за която ще работя - каза тя.
И разказа как е минало интервюто преди месец, изпратена до офиса на фирмата в Лондон от приятел-българин, в чийто апартамент преспала, той работел в някаква английска финансова институция, после той я поздравил за успеха и се разделили с обещанието да се срещнат някой ден. Не изглеждаше натъжена от раздялата, по-скоро развълнувана от новото начало, което за нея бе по-скоро екзотично приключение, отколкото професия. Върнала се за седмица в България да види родителите си и сега отлитала задълго…
Докато говореше, лек руменец зачерви страните й. На слънцето от илюминатора едното й око искреше сиво-синьо, в сянката другото тъмнееше кафяво. Като се обърнеше към мен двете й очи ставаха гълъбово-сиви, после пак ставаха сиво и кафяво. Сакото очертаваше мекия овал на гърдите, полата разкриваше нежните й колене. Гледах я и ме облъхна първият полъх на тъгата…
От чантичката си извади снимка с новата си униформа и ми я показа - усмихната, на стълбата за пасажери и тъгата се сгъсти. От чантичката й се показа увехнала роза. Едно листо се отрони и падна върху полата й. Лъскаво и тъмно приличаше на засъхнало петно от кръв. Потръпнах.
- От приятеля от Лондон? - погледнах розата.
Тя не отговори. Прибра снимката до розата, затвори чантичката и се загледа през илюминатора.
На летището в Амстердам си махнахме за сбогом и тръгнахме в противоположни посоки - аз на запад, тя на изток. Трябваше да я настигна, да я спра, да я поканя да дойде с мен, да направя каквото и да е, но не и да я оставя да отлети за азиатската страна. Тогава не го съзнавах. Това, че не я спрях е третата грешка, която направих, но и нея не мога да поправя… Не я виждах в тълпата, тъгата ме връхля с още по-голяма сила, пред очите ми се рееше образът й - усмихната, в края на стълбата за пасажери пред високия, лъскав Еърбъс… - замълчах.
З. поклати глава и не каза нищо.

Немците продъжаваха да пеят, аз продължавах да не ги чувам. Поколебах се, но поръчах шестата водка, този път и с доматен сок. Пиех бавно, по навик, а не заради желания ефект. З. е далеч и мога да пия, без да се притеснявам - усмихнах се и отпих от водката, после и от сока.
Свещта пред мен догаряше. Гледах като хипнотизиран двете розови листа. Понечих да ги хвърля в поставката на свещника, но ръката ми се скова - пред погледа ми в отблясъците на свещта се очерта свежа червена роза до чаша с изпито кафе и лъскава мотористка каска и отпуснах длан. За розата, чашата и каската - после, сега за… - и мисълта ми изтъня…

…Сега за… - мисълта ми бавно се избистри и ме върна в реалността - в ресторанта, в края на сезона, когато прибоят бучеше на брега, вятърът метеше пожълтелите листа по тротоара, а аз пиех шестата поредна водка. Този път с доматен сок…

В Рейкявик - ледници, гейзери, вулкани. Ниски облаци и ниско слънце, кратък ден и дълги сенки. Сумрак и хлад. Сини отблясъци в Синята лагуна и Северно сияние над хоризонта. Дълга нощ и тежко усещане за самота.
И в дългата нощ на самотата, в просъница и наяве те връхлитат образи, спомени, кошмари, сенки и мечти - бледи, неясни, трепетни, чувствени и страстни, нереални. Настояще, минало и бъдеще се вплитат в дълга върволица с начало, но без край, като дългата нощ навън. И други споделяха, че са се чувствали неспокойни през нощите в Исландия - може би от часовата разлика, от непрекъснатото трептене на земната кора или от напрежението между двете тектонични плочи, което отеква в душите на дошлите отдалече? Или новото място събуждаше забравени спомени, желания, надежди?…
Знаех цяра срещу самотата, но ресторантите работеха до десет и нямаше откъде да купя бутилка водка. Разбудих се и в началото бледо и неясно, постепенно все по-реално я видях - лежеше до мен в леглото задъхана, нежна, чувствена, топла, страстна, бяла в сумрака на северната нощ, усетих дъха й, пулсациите на топлото й тяло, чух стоновете й, неизречените думи, почувствах скритите желания, които вибрираха, изопваха и гърчеха младото й тяло… Прегръщах я, целувах я, прониквах в нея, тя отговаряше на ласките ми със спазъм, със сподавен стон, със сълза и хлип…, накрая забравих кой съм аз, коя е тя, къде съм в момента. Сутринта тя се отдръпна, образът й се отдалечи, смали и я видях усмихната, в края на стълбата за пасажери… Навън бледнееше сумрачното полярно утро. Това се случи преди пет години… - завърших разказа си аз и замълчах.
З. поклати глава и не каза нищо. И другите мълчаха, като З.

Майната им! - си помислих. - Те нищо не разбират - и отпих от водката и сока, но малко, за да е задълго. Нямаше закъде да бързам - никой не ме очакваше в хотела. Ще си тръгна след германците, явно нямат намерение да станат скоро… - и пак отпих от водката и сока. - А пък разноцветните очи - случайност, игра на сенки от отблясъците на свещта. Или налудни фантазии, плод на алкохола и на комплексите от детството, на вълненията на мъжа на средна възраст, на комплекса за вина, на нереализирани амбиции, на изгубената младост, на неизживени чувства, на поруганата любов, на неосъществения живот… или е съдба, предопределеност, безвъзвратност…, за които дълго говори З. на мен и другите? Да вървят на майната си и очите и цвета им, и З. и другите! Да става каквото ще, тя вече не ме касае! - плюх през зъби.
От това не ми стана нито по-леко, нито по-добре, напротив - в гърдите ми заседна тежка буца. И за да не изпусна ефекта на олекналото тяло и олекналите мисли, отпих - този път по-голяма глътка.

- С какво ще продължим - с мотористката каска, розата и чашата или със стюардесата? - след малко попита З.
Другите мълчаха и чакаха.
- Със… - замислих се. - Нека друг да продължи…
З. погледна часовника си и каза:
- Всъщност за днеска толкоз. Край! Утре ще се видим пак - и стана.

В отблясъците на свещта се открои мотористката каска, чашата и розата до нея, бензиностанцията и пътят встрани. И черният лъскав мотоциклет до масата с чадъра. В отраженията на залязващото слънце се очерта разпиляната коса по рокерското яке, после и очите й - едното гълъбово синьо на светлината, другото в сянката кафяво…

Бе двадесет и няколко годишна - среден ръст, съразмерна, стройна, кестенява. Всъщност цвета на косите й видях след като спря мотоциклета и го подпря на стъпенката, отиде до кафе-машината, взе си чаша кафе, седна на масата в края, свали каската, остави я на масата до кафето, тръсна глава и разпиля косите си по раменете. Бе облечена в черно рокерско яке и черен лъскав кожен панталон, които очертаваха стегнати рамене, гърди, корем, бедра. Огряно от слънцето едното й око искреше синьо, другото тънеше в сянката на лицето й кафяво.
Току-що бях заредил и чаках в колата до крайпътното заведение колегите - купуваха в магазина на бензиностанцията сувенири. В двете посоки профучаваха коли, автобуси, мотоциклети. Маранята над асфалта се топеше в прохладата на наближаващата вечер.
На излизане от цветарката пред бензиностанцията купих една червена роза. Не че имаше на кой да я подаря, просто розата ми хареса. Тъмна и уханна като страстна влюбена жена - си помислих и я оставих на таблото на колата. Едни купуват сувенири да ги подарят на близките си, други роза, за да не са самотни в топлата лятна нощ… - помислих си с ирония към себе си.
Мъжете, които излизаха от бензиностанцията заглеждаха рокерката, в очите им се четеше желание и лобюпитство, другите палеха колите минаваха бавно покрай нея, хвърляха по един бърз поглед и се отдалечаваха по пътя. Жените я стрелваха с ревниви погледи, оценяваха косата, чара и стегнатото тяло и бързаха да отвлекат с дума или жест вниманието на мъжете си от нея. Тя пиеше кафето, загледана в сините хълмове в равнината, беразлична към околните - явно бе свикнала с женската ревност и мъжкото любопитство и го приемаше като нещо нормално, в случая с досада, заради умората от пътя.
Спуснах прозореца, пуснах диск с фламенко, казах:
- Това е за вас - и се загледах напред.
С периферното си зрение видях, че бюстът под рокерското яке трепна. Лек руменец зачерви лицето й. Слушах песента без да я поглеждам.
- Благодаря - каза тя, след като песента свърши. Руменецът по лицето й се бе сгъстил.
Усмихнах се и кимнах.
- За къде? - попитах.
- Към морето - каза тя.
- А пък аз - обратно - казах аз.
Замълчахме. Тя допи кафето, но не стана.
- И това е за вас - допълних, взех розата от таблото на колата и й я подадох през прозореца.
- О, благодаря - каза тя, протегна ръка, взе розата и я помириса.
Лицето й още повече се зачерви. Усмихна се, стори ми се, че се смущаваше да ме погледне, и остави розата между мотористката каска и чашата с кафето. Тогава за първи път си помислих, че върху бялата покривка розата прилича на петно от насилствено пролята кръв и се сепнах, защото бе нелепо - разговарях с красиво младо момиче в притихналото в отмалата на отминаващото лято затоплено поле от клонящото към залез слънце, момичето се вълнуваше от срещата, аз също и всичко бе наред, за да мисля за кръв… Така или иначе образът на роза, червена като кръв върху бял десен, се запечати в паметта ми и ме спохожда всеки път, когато ще се случи нещо непреодолимо. Но да продължа:
И двамата мълчахме - изпитвахме неловкостта на непознати, които знаят, че трябва, но нямат сили да се разделят, защото нещо неосъзнато ги задържа да останат още малко един до друг или усещат, че мигът няма да се повтори.
Колегите излязоха от бензиностанцията с чанти и пакети и влязоха в колата.
- Довиждане - казах аз и запалих двигателя.
- И аз тръгвам - каза тя, остави розата в багажника зад задната седалка, с оттрениран жест нави косите си на кок, постави каската, закрепи я под брадата, прекрачи по мъжки мотора, запали го, махна ми с ръка и отлетя по пътя.
Вдигнах стъклото и тръгнах в обратната посока. Пред очите ми се рееше руменецът по бузите, гъстата коса по раменете, сивото и кафявото око, каската, розата и чашата с изпитото кафе върху бялата покривка.
Младите не умеят да ухажват - мислех си, загледан във върволицата коли пред мен. - Изпиват я с очи, а не протягат ръка, за да дадат и да я погалят, а не да сграбчат и да вземат. И какво от това, че зная да ухажвам, като никой не ме чака? И довечера пак ще си легна сам. И ще я сънувам - с издутото на гърдите яке, с руменеца по лицето, и ще мечтая да я срещна пак, да я поканя на вечеря, да се гледаме през отблясъците на свещта, да си говорим и повечето да мълчим, да се наслаждавам на руменината по лицето и на очите й, които менят цвета си, после да пием чаша шампанско вкъщи, да я поведа за ръка към спалнята, да се любим задъхано в сумрака, обгърнал притихналата стая и заличил очертанията на околните предмети, забравили себе си, забравили света навън, слети в едно и после в отмала и просъница да чакаме прегърнати избледняването на тъмнината, бавното изплуване на предметите в стаята от сумрака и отблясъците на зората в стъклата…
Бе ми топло, като мислех за нея и едновременно с това - тъжно и за първи път почувствах полъха на пропиляното, на изгубеното, на погубеното, на отминалото, на мечтаното, но несбъднато, на невъзможното да стане, да се повтори… Беше преди десет години - казах аз и замълчах.
Наредени в кръг, другите мълчаха. Мълчах и аз. И допълних:
- Често си мисля - коя бе тя? Моята младост, моята невинност, моята съдба или моята мечта, която отлетя с мотоциклета към морето, докато аз се връщах в София, за да потъна отново в потока на бързащите хора и да забравя кой съм до вечерта, когато седна на масата и една, две, три… и така до следващата вечер, и пак, и отново…, всеки ден и всяка вечер? Тогава всъщност бях в началото, бурята по-късно се разрази. Това беше преди десет години.
- Доближихме най-съществената част - каза З. след нова дълга, тиха пауза, - но не си готов за нея.
Другите чакаха и мълчаха. З. погледна часовника си, каза:
- За днеска толкоз. Край. Утре ще се видим пак… - и стана.

Немците бяха престанали да пеят. Дремеха пред празните чаши и бутилки, сервитьорите ги гледаха, наредени в шпалир до вратата, но не се решаваха да ги подканят да си тръгнат. Това е добре - ще имам време да допия шестата водка, евентуално да поръчам още една… - си помислих и ми стана топло от мисълта, че не трябва да се въздържам, че мога да пия колкото си искам, че ми е леко, че тежките мисли са отлетели надалече. Засега…

…Всъщност тежките мисли никога не са отлитали, още повече пък надалече. Потъвали са дълбоко, за да изплуват, когато най-малко ги очаквам. Връхлитат ме и пометат моментното ми спокойствие и кратка радост. Така стана и този път - наближавахме София, бях забравил рокерката, колегите придремваха, карах внимателно - керванът от коли се бе сгъстил, каскадьорите-самоубийци профучаваха на черните си аудита и беемвета по крайната лента или банкета и сепваха умерените шофьори като мен. Слушах радиото и си мислех за първата чаша водка вкъщи, която ще ме релаксира, най-много - две, тогава повече не пиех. С отсъстващ, безстрастен глас говорителката съобщи поредната черна новина от „войната по пътищата” - на околовръстното на Търговище двадесет и няколко годишна мотористка се блъснала челно в тежкотоварен камион, който е задминавал неправомерно спрян автомобил, и е загинала на място. Зави ми се свят и отбих от пътя. Колегите се разсъниха. Ушите ми забучаха, главата ме заболя, гърдите ми се свиха. Последва безсмислен коментар за високите скорости и неспазването на правилника, който ми прозвуча като брътвеж. Колегите говореха нещо, но не ги чувах - с натраплива, влудяваща монотонност в съзнанието ми кръжеше: „Защо? Защо? Защо?…”, после се усили и ме заблъска в главата като чук: „Защо? Защо?”. По-скоро чувствах, отколкото съзнавах същността на това „Защо?” - защо не слязох от колата да я прегърна, да я притисна, да й поискам телефона и после да я целуна, без значение как тя ще реагира, защо не й казах още нещо без значение какво, за да я спра, да я забавя минута-две, за да избегне фаталната секунда, защото всичко е станало за не повече от секунда-две?
Защо?… - главата ми запулсира както тогава в колата, знаех, че след малко фаталният въпрос ще ме заблъска като чук и замълчах.
З. изчака няколко минути и тихо каза:
- Не е сигурно, че е била тя…
- Да - отговорих аз, - може и така да е. Лошото е, че аз го мисля. По-скоро, че го чувствам и не мога да избягам от натрапливостта на това безсмислено „Защо?…” - разтрих челото си, главата ми бучеше. - И от една чаша вечер за релаксация, минах на две, на три, за да забравя, но не се получи…
Наредени в кръг, другите мълчаха. Въпреки съвета на З. да не смущаваме разказващия с нашите емоции, в очите на жените се четеше състрадание, а в очите на мъжете - любопитство.
- Приближаваме целта - каза З. - Достатъчно за днес, ще продължим утре…

На дъното на чашата бе останала най-неусещаната последна глътка. Клюмах над масата като немците пред мен. Свещта на масата догаряше.

И тогава свещта на масата догаряше…
- Разкажи за Рейкявик и стюардесата - каза З.
- Ден, преди да тръгна за Амстердам и оттам за София, по новините съобщиха, че малайзийски самолет се е запалил и взривил над океана, екипажът и всички пътници на борда са загинали. Главата ми запулсира, усещах, че чукът ще ме връхлети след малко. Набрах на телефона си новини на български по интернет, прехвърлих ги, попаднах на съобщението за катастрофиралия самолет и зачаках. С всяка част от себе си усещах, че ще чуя това, което мисля. Така и стана - говорителят съобщи, че в екипажа е работила и българска стюардеса. И отново ме връхлетя чукът „Защо?”. И пак, без да осъзнавам ясно въпроса, чувствах смисъла - защо не я спрях, трябваше да я поканя да дойде с мен, да заминем някъде другаде, далече, без значение къде, да й предложа да се разходим из Амстердам, да отложим полетите си за утре, да се любим, да се оженим, да й предложа каквото и да е, но да я спра да лети на изток… Знам, знам - спрях З. с ръка: - Може да не е тя - не я бях попитал за името й, не помнех името на компанията, за която щеше да работи, може да е работила за друга авиокомпания, всичко това го знам, но чукът не престава да ме блъска всеки път, когато остана сам. Няма значение дали загиналата е тя или някоя друга стюардеса от България, същественото е, че си го мисля и не мога да избягам от тези мисли. И за да ги заглуша - от две-три чаши минах на пет-шест, понякога и повече. Това е всичко - казах аз и замълчах.
Другите гледаха свещта и медитираха - тихи, отсъстващи, бездиханни, мъже и жени на различна възраст, всички алкохолици. Гледах я и аз. Не почувствах жадуваното облекчение.
- Това не е всичко - каза З. - Има още нещо…
- Няма - възпротивих се аз.
- Има - каза З.
- Няма - настоях.
- Има! - повиши глас З.
- За него - друг път. Евентуално… - примирих се накрая аз.
- Не, сега! - каза З. Гласът му се втвърди.
- Не мога.
- Трябва! Утре ще бъде късно…
- Не искам.
- Трябва - каза З. и зачака.
Отклоних поглед от свещта и започна да разказвам - с чести прекъсвания и дълги паузи, постепенно се отпусках и завърших разказа си спокойно:
- Бях на десет години. Ритах топка в двора и изцапах прането на една съседка от партера, вратата на дома й се отваряше към двора. Тя излезе - висока, суха като пръчка, очите й горяха и се разкрещя: „Защо риташ тук, бе, копеле мръсно, защо, бе? - пое си дъх и продължи: - Какъв си слаб и грозен! Тпу - плю през зъби. - Затова никой не е искал да те вземе и са те държали една година в дома. После са те осиновили ония от третия етаж.” Изплю се още един път и затръшна вратата. Огънят от очите й ме опари и ми причерня - замълчах и след малко продължих: - Оттогава си мисля, че всяко нещо до което се докосна, се разпада. В началото това усещане бе неосезаемо, слабо, с годините се засили. Към него се прибави и образът на окървавени рози, на самолет, навлизащ в турбуленция, на вибриращ въздух, на летящ мотоциклет, на сблъсък, лумнал към небето огън, озаряващ пътя и гаснещ бавно в нощта и тъмнина, обгърнала опустялото поле и тишина, накъсана от писък на щурци. В следващия миг като удар върху наковалня отеква чукът „Защо?…”. И започвам - една, две, три…, докато престана да го чувам…
Този път З. не каза нищо. Само погледна часовника си и махна с ръка.
Тънка струя дим се източи над масата и свещта изгасна. Другите станаха и излязоха от стаята.

Черна струйка дим се източи и свещта изгасна. На мястото й в свещника остана едра капка сив размекнат восък. Клатушкайки се, немците се надигнаха и тръгнаха към изхода. Време е… - помислих и тръгнах залитайки след тях. Пъхнах в ръката на сервитьора петдесет лева и излязох от ресторанта.
Вятърът продължаваше да мете окапалите есенни листа по улицата. Облаците затуляха звездите, морето биеше глухо някъде далече. Виеше ми се свят, земята се гънеше под краката ми, ушите му бучаха, мисълта ми пълзеше бавна, мудна. Без да съзнавам защо го правя, интуитивно, воден от подкорови рефлекси, като се държах за парапета тръгнах по пътеката, която се виеше по стръмния скат на брега към плажа, за да намаля ефекта на алкохола, но не напълно, че да изтрезнея и отново да ме връхлетят натежалите мисли и тежко тяло.
Обувките ми се напълниха с пясък. Високи разпенени вълни връхлитаха брега, разливаха се нашироко и с шепот се отдръпваха, за да връхлетят отново. Гледах ги, без да мога да помръдна - приличаха на разбеснели се черни водни планини. В един момент ударите на вълните в брега, бълбукането на разлятата вода, шепотът по пясъка на отдръпващата се вълна зазвучаха като песен - в началото тиха, постепенно все по-силна. И я видях: излезе от вълните в дълга, бяла роба, с мокри коси по раменете. Подгизнала от влага, дрехата очертаваше едрите гърди, плоския корем и стегнатите бедра на младото й тяло. Приближи, протегна ръка и ме погали по бузата с мократа си длан. Понечих да се отдръпна. Тя го усети, очите й се наляха със сълзи.
- Защо? Защо? Защо? - заудря ме тя с юмруци в гърдите.
- Какво защо? - отдръпнах се аз и залитнах, но не паднах.
- Защо? - изстена тя и се свлече на земята.
- Кажи какво? - надвесих се над нея.
- Защо не ме спря? За минута-две, за по-малко. Стана за секунда… - раменете й се тресяха. - Пускаше ми фламенко, вместо да ме поканиш в колата. Аз чаках. Това бе последният ми шанс. А ти гледаше напред и чакаше да свърши песента…
- Аз… - промърморих и замълчах, недоумявах за какво става дума.
- Можеше да ме спреш, да ме спасиш…
- Не знаех, че искаш да те спра - промърморих, под краката ми земята се разтресе.
- И в самолета не ме спря. Махна ми за сбогом и тръгна, без да се обръщаш - простена тя.
Земята още по-силно се разтресе.
- Петдесет години чакам да ме забележиш - надигна се и ме погледна в очите. Едното й око беше сиво, другото кафяво.
- Как така? - залитнах и се подпрях на коляното с ръка.
- Майчината любов не остарява, миличък, затова съм млада. За да имам време да те намеря - замълча и допълни: - Млада и много уморена… - изстена и отново се свлече върху пясъка.
Чукът отекна в тишината.
- Защо ме изостави? - изкрещях, опитвайки се да запазя равновесие върху разтреслата се земя.
- Не ми бе съдено да живея дълго. Не исках да бъдеш сам. Исках да ти се радват, да се грижат за теб, да те обичат… - каза тя и се закашля. Стана, на гърдите й изби алено петно.
Изтрезнях и земята престана да се тресе. Тя отново ме погали по бузата с мократа си длан, тръгна назад с лице към мен, навлезе в морето и образът й се сля с почернелите вълни…

Какво ще каже З., какво ще кажат другите, ако им разкажа за жената в бяло, която излезе от морето? - се запитах, прав в мрака пред беснеещите вълни. - Реалност или фантазии, видения на алкохолизиран мозък, обвит в алкохолни пари? Депресия, брътвеж на деградирал алкохолик или копнеж?…
В следващия миг притъмня и светът изчезна.

Светът бавно се проясни, но не доби релефност. Лежах на пясъка с разперени ръце. Надигнах се. Бе тъмно, лунната пътека искреше върху почернялата вода. Вятърът бръснеше песъчинки в премрежените ми очи. Дрехите ми се бяха напоили с влага. Виеше ми се свят, главата ме болеше. Нормално… - спомних си шестте изпити водки. Бавно се изправих и тръгнах по пътеката към ресторанта горе, като се държах за парапета. „Тя нищо не каза за срещата в ресторанта… - стрелна се през мисълта ми. - Може би тя не е жената от ъгловата маса и е оцеляла? И черната серия най-сетне е прекъсната?…” - и се затичах по пътеката нагоре.
Вятърът продължаваше да мете окапалите листа по тротоара. Улицата изглеждаше по-светла. В далечината светеше някаква синьо-червена мигаща реклама. Светлините й се сменяха в натрапливо влудяващо монотонно постоянство. Тръгнах към светлината. Нещо ме теглеше напред, на всяка цена трябваше да видя каква е тази синьо-червена мигаща реклама, усещах, че друго не мога да правя освен да вървя към нея. Наближих я и се опомних. Полицейска кола с включени светлини бе спряла напреки на пътя, встрани от нея бе паркирана линейка с включени светлини и отворени врати. Сините светлини късаха сумрака на улицата на парчета, червените светлини се въртяха като маяк в мрака над морето. Германците се поклащаха встрани на тротоара.
Санитарите вкараха в линейката носилка с покрито с чаршаф неподвижно тяло, побягнаха обратно с втората носилка и спряха пред смачкан на топка черен автомобил, забил се челно в дебело крайулично дърво. Като розовите листа върху чаршава бяха избили две кървави петна.
Знаех си… - пошепнах и ме втресе. Обърнах се и тръгнах по притихналата улица, осветена от мигащите синьо-червени светлини. Може би колата не е мерцедес? - стрелна се през мисълта ми. - И трупът да е на друг?… - и тялото ми натежа.
Морето продължаваше да бие в брега, облаците бяха слезли още по-ниско и висяха над околните, притихнали хотели като черни, рошави кълбета.
Накъде? - забавих крачки. - Към ресторанта да продължа агонията до естествения й логичен край, или в морето да прекъсна черната серия в дълбините?
Бе ми спокойно, празно, тихо, безразлично, все едно че не я бях срещнал в ресторанта, не бях различил цвета на очите й, не видях кървавите листа върху покривката и не я бях срещал в самолета, не бях изпил шест водки, последните две с доматен сок, не бях й подарявал роза и поздравявал с фламенко, не бях слизал на брега и тя не ме бе погалила по бузата с хладната си длан. Какво бе това - апатията на безумеца или безразличието на отчаяния, на нечакащия нищо, на изтощения до крайна степен, на алкохолизиралия се мъж на средна възраст? Вълнения от несподеленото, от непреживяното, от желаното недостижимо, което трябва да загине, за да не принадележи на друг?… - и за да избягам от нелогичните въпроси, се запитах: - Какво ще каже З. за тези мои мисли? Ще ги анализира или:
- За днеска толкоз. Край! Утре ще се видим пак…

…Оттогава всяка вечер слизам на брега, вървя по пясъка, гледам почернелите вълни и чакам да изплува от вълните и да я попитам как да върна времето - усещам, че тя знае и ще ми каже…