фрагмент от монографията „Съдът на историята - „Случаят Джем” от Вера Мутафчиева”

Лалка Павлова

Странно нещо е животът. Пръкнеш се от някакво зрънце, неизвестно какво, усмихнеш се на слънцето и започваш да вярваш, че то свети най-вече за тебе.

Трябва ти доста време, докато разбереш, че животът наистина непрекъснато дава, но и непрекъснато взема. И колкото повече дава, толкова повече взема.

А пък не всеки е способен това, което е получил като дар от природата, да го върне стократно умножено като дар за другите хора.

Прехвърляйки хилядите страници от научното и художественото творчество на Вера Мутафчиева, оставам с убеждението, че тя твърде рано не само е разбрала, но е и наложила като свой житейски принцип максимата, изречена от френския писател Антоан дьо Сент-Екзюпери: „Истината се дълбае като кладенец.”

Изписаните многобройни страници от приятели, познати или непознати изследователи, дори и от враждебно настроените срещу нея хора за живота на тази наистина забележителна българка от ХХ и началото на ХХI век, ме навеждат на мисълта, че вероятно Вера Мутафчиева интуитивно е следвала и една друга теза на Екзюпери за човешкото съществуване:

„В живота трябва да се търси и пак да се търси истински път сред хилядите други, истински приятел сред хилядите приятели, истинска обич сред многото любов, независимо от времето, което е останало в живота, трябва да се търси и пак да се търси.”

Тази ненаситност на духа на Вера Мутафчиева можем да открием дори и в необичайното й желание след нейната смърт да бъде кремирана и прахът й да бъде разпръснат не къде да е, а над водите на Егейско море, което е част от Средиземноморието между Балканския полуостров на запад и север, Мала Азия на изток и остров Крит на юг, като на североизток чрез Дарданелите се свързва с Мраморно море.

В тези граници дължината на Егейско море е около 650 километра, максималната му ширина в южната част е около 450 километра - т. е. има площ от 214 000 квадратни километра.

Мисля, че изборът на Вера Мутафчиева съвсем не е случаен. Ако реалното й жизнено време е било впримчено в границите на малката българска земя, то тя иска в безкрайността на отвъдното Духът й да има широкото пространство на Егейския необят.

Озаглавих настоящата си монография „Съдът на историята”, имайки предвид спецификата на съдържанието и композиционния подход на авторката при изграждането на представите за историческото време на султан Мехмед II Завоевателя и неговите синове Баязид и Джем, както и сянката, която хвърля съдбата им върху следващите векове от съществуването на Европа и света.

Мисля обаче, че това заглавие е изключително подходящо и за житейската биография на самата Вера Мутафчиева, защото нейният жизнен път не е по-малко драматичен от този на белетристичните й персонажи.

Неслучайно в предговора си към книгата „Калейдоскоп от спомени” на Бригита Йосифова, представяща 24 писма на Вера Мутафчиева, редакторът на изданието Надя Попова посочва, че в тях тя е безпощадна „към маскарада, към панаира на суетата - както през годините, наричани сега „тоталитарни”, така и в по-късните, настъпили след промяната през 1989 и определяни като „демократични”.

Вера Петрова Мутафчиева е дъщеря на Петър Стоянов Мутафчиев и Надежда Трифонова Мутафчиева. Петър Мутафчиев (1883 - 1943 г.) е български историк византолог и специалист по средновековна история, член на БАН от 1937 г., редовен професор в Софийския университет „Свети Климент Охридски” от 1937 г.

Той е син на Стоян Милчев Мутафчиев (Комитата), хъш и опълченец от Трета Опълченска дружина, ранен в битката при Стара Загора, почетен гражданин на град Габрово. Първоначално Петър Мутафчиев учи в Габрово, Плевен и Русе, известно време е учител в селата Пелишат и Кирилово, а през 1910 г. завършва Софийския университет.

По-късно взема участие в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, след което специализира византийска история и гръцка палеография в Института по византология и палеография в Мюнхен.

През 1923 г. става редовен доцент в Катедрата по история на Източна Европа и Византия в Софийския университет, като до 1939 г. чете лекции по история на Сърбия, Румъния и Османската империя до ХVI век, а също и лекции по обща култура, социална история и българска история във Висшето военно училище.

Автор е на редица научни трудове, сред които „История на българския народ” том 1 и 2, „Българи и румънци в историята на дунавските земи”, „Из нашите старопланински манастири”, „Изток и Запад в Европейското средновековие”, „Лекции по история на Византия” в два тома, „Лекции по история на културата”.

В своите „Бивалици” Вера Мутафчиева споделя, че баща й държал децата му да бъдат възпитани в почит и уважение към труда, забранявал им да четат книги от български автори, защото според него четенето не било работа, но за сметка на това, въпреки трудното материално положение на семейството, давал парите си за частни уроци по чужди езици за децата си.

Поради това Вера усвоява отрано немски, френски и италиански език, а по-късно във връзка с научната си работа - и турски език.

В интервюто си с Митко Новков (в. „Сега”, 11 октомври 2008 г.) тя споделя: „Баща ми беше един от ония, които организираха откупуването на влаковата композиция с документи от Османската империя. А иначе швейцарци са ги купили. Швейцарската фабрика в Белово. Шнеебергер.

С децата на Шнеебергер имахме обща учителка по клавир. Много скромни хора. И купувайки композицията, са знаели, че получават една много хубава суровина. Защото османската хартия от XV, XVI, XVII, XVIII в. не е от дървесина, а от памучни парцали. Тя не остарява.”.

А в интервюто на Георги Борисов (сп. „Факел”, 29 май 2008 г.) допълва: „Баща ми заедно с професор Херберт Дуда основа Българо-немско дружество по издаването на османските извори. (Дуда след войната стана директор на Австрийския институт по османистика, а преди това явно не е бил добре с хитлеристите, та го бяха шитнали в София в шеста глуха да прави научен институт.).

Събраха вехтите старци, които като македонци бяха учили в Солунския колеж преди Балканската война, и се заловиха за работа - но баща ми умря, започнаха бомбардировките над София, Дуда се махна от България и всичко това увисна.)”.

Петър Мутафчиев умира на 2 май 1943 година. Приживе е удостоен с поредица от национални и международни награди като участник във войните („За храброст” - 1916 г, „За заслуги” - 1917 г, „Железен кръст” - 1918 г., орден „Свети Александър” - 1921 г., офицерския кръст на ордена „Свети Александър” - 1934 г.), награда за наука от фонд „Берлинов” от Управителния съвет на БАН, избран е за член-кореспондент на Славянския институт в Прага (1929 г.) и за дописен член на БАН (1929 г.), за почетен член на Полското историческо дружество (1937 г.), за редовен член на Македонския научен институт, за член на Полската академия на науките (1939 г.), за почетен доктор на Виенския университет (1943 г.) и др.

Майката на Вера Мутафчиева - Надежда Захариева Трифонова, е родена на 26 септември 1901 година във Враца.

В нейния род също има забележителни личности като д-р Христо Йорданов - първият български инженер-химик, защитил докторат по индустриална химия в Рощок, Асен Йорданов - авиоконструктор, Мариола Йорданова - куриер на букурещките емигранти, изпълнявала поръчки на семейство Обретенови и укривала Стефан Стамболов и т. н.

Надежда Трифонова завършва история, средновековна археология и византология в Софийския университет.

Младата и влюбена в своя професор студентка сключва брак с Петър Мутафчиев на 2 април 1928 г. От брака им се раждат две деца - Вера и Боян.

Вера Мутафчиева е родена на 28 март 1929 г. в София. Още в ученическите си години дава заявка за изключителни интелектуални заложби - чрез частни уроци усвоява немски и френски език, самостоятелно изучава италиански и английски, а в училище - гръцки и латински език.

Тя е на 14 години, когато баща й Петър Мутафчиев умира от рак. Четири години след неговата смърт (през 1947 г.) се записва студентка по история в Софийския университет, като паралелно с лекциите и изпитите по история изучава и османотурски език.

Липсата на средства я принуждава да напусне редовното обучение и да продължи задочно, като междувременно започва работа в Ориенталския отдел на Народната библиотека в София.

През 1951 г. завършва обучението си в университета, но продължава работата си в библиотеката (вече като асистент) до 1955г., след което от 1955 до 1958 г. е аспирант по османска история към БАН и защитава дисертация на тема „Феодалната рента в Османската империя през XV - XVI век.”.

Работата й в Народната библиотека, и особено в БАН, й дават възможност да се запознае с богатството от нови извори за неизвестни до момента страници от българската история.

В Института по история се създава Комисия за превеждане и издаване на османотурски документи. Въз основа на тях Вера Мутафчиева разширява информацията, вложена в нейната дисертация и публикува обширна студия „Феодалната рента, присвоявана от ленния държател в Османската империя с оглед на нашите земи през XV - XVII век” (ИИБИ, Сф., 1957 г.).

Според Страшимир Димитров (статията му „Професор Вера Мутафчиева”) именно тук се проявява нейният мощен изследователски дух, който върху основата на новоиздирени документи проверява съществуващите мнения, потвърждава или опровергава наложени в историята становища за мюсюлманските и за бюлковите чифлици, разяснява всички данъци и налози, които османската държава предоставя на техните владетели.

Една година по-късно - през 1958 г. - в статията си „Към въпроса за спахилъка през XV - XVII век” тя посочва, че всъщност спахиите вземат минимална част от феодалната рента, докато в ръцете на висшите чинове от тимарската войска, дворцовите чиновници, членовете на султанската династия и на самия монарх отива лъвският пай от нея.

През 1961 г. в статията си „Към въпроса за състава и облика на османската феодална класа през XV - XVI век”, въз основа на нов документален материал, Вера Мутафчиева оспорва становището на О. Баркан (турски историк), че османските спахии и сановници били обикновени чиновници на държавата, поради което не трябвало да се говори за феодална система в империята.

Използвайки обнародвани документи от самия Баркан и издирени от нея документи, тя доказва, че истинският робски труд на военнопленниците българи, сърби, гърци и албанци е използван в селското стопанство в земите на султана и неговите сановници, като с течение на времето, откъсвайки ги завинаги от родните им места, ги помохамеданчвали и асимилирали.

Особено стойностна разработка в сферата на османистиката представлява монографията на Вера Мутафчиева „Аграрните отношения в Османската империя през XV - XVI век” (1962 г.), в която тя представя с убедителна аргументация за тимара (феодално имение - б.а.) не само като форма на земевладение, но и като институция за планово експлоатиране на местното население от завоевателите, а османските аграрни институции са представени в тяхното историческо зараждане, утвърждаване и развитие.

Изреждам само част от научните трудове на Вера Мутафчиева до проблемната 1969 г., в която според разсекретените документи на ДС тя е вербувана като агент в Първи отдел на Шесто управление на Комитета за държавна сигурност с псевдоним „Атанас”.

И най-беглият поглед върху израстването й в сферата на науката до този момент показва, че всичко е постигнала със свой собствен упорит труд.

Въпреки твърдението, че „в никакъв случай” тя не се е ръководила от мотива да продължи делото на баща си в тази посока, тъй като тогава „не е смеела” да спомене дори името му (Антоанета Бачурова - „Случаят Вера”), аз мисля тъкмо обратното.

От една страна тя носи в наследствения си ген афинитета към тъкмо такава научна материя, а и в разговора си с Георги Борисов (сп. „Факел”, 29 май 2008 г.) признава, че в нощта преди записването си като студентка насън вижда арабски шрифтове:

„Исках да уча арабски. И като се събудих, отидох да се запиша история, за да имам право да уча османски.”

Дори и непокорният й характер вероятно я е тласкал интуитивно към продължаване на бащиното й дело, отречено и обявено за шовинистично, националистическо и профашистко от политическата конюнктура в онзи исторически момент.

Преди 1969 г, когато Вера Мутафчиева е вербувана за агент, тя не само има значим принос в българската наука, но вече е обогатила родната ни белетристика с най-хубавите свои романи: „Летопис на смутното време” (1965 - 1966 г.), „Случаят Джем” (1967 г.), „Последните Шишмановци” (1969 г.).

В своята книга „Държавна сигурност - мит и реалност” (Сф., 2016 г., издателство Албатрос) на стр. 113 Бончо Асенов отбелязва: „Държавна сигурност, когато е избирала да вербува своите агенти, се е насочвала към най-добрите, най-интелигентните, най-стойностните хора от различните области на обществено-политическия, икономическия и културния живот на страната.”

Явно е, че Вера Мутафчиева е привлякла вниманието на служителите на ДС не толкова заради забранените научни трудове на баща й или заради това, че и брат й Боян Мутафчиев, и съпругът й Атанас Славов са невъзвращенци, избягали в капиталистическа Европа, а по-скоро заради интелектуалния й капацитет, който би бил полезен за изпълнението на важни секретни мисии в конкретния исторически момент.

Защото колкото и невъзвращенци да има в семейството на някой интелектуално ограничен глупак, ДС няма да има никаква полза от вербуването му, вероятно такъв човек даже би навредил на нейната дейност.

Като се има предвид, че началото на т. нар. възродителен процес отнасяме към 1970 година, явно е, че учен от калибъра и с познанията на Вера Мутафчиева в областта на османистиката би бил много полезен. Особено във времето, когато се разгръща протурската националистическа пропаганда у нас, която се насочва към българомохамеданите от Смолянския край и граничните райони, както и към ромите. Турските разузнавателни, дипломатически и консулски служби в Пловдив, София и Бургас отдавна са създали своя агентура, която инициира агитация за установяване на българските турци в „майка Турция”.

Към края на 70-те години драстично се увеличава броят на етноса в резултат на смесени бракове с българомохамедани и цигани, като децата им се записват с арабско-турски имена.

Турция започва да говори за статут на автономия по смисъла на международните конвенции и договори, което би дестабилизирало българската държава.

А България и Турция в този исторически момент участват в два противоположни военно-политически блока (Варшавският договор и НАТО), между които се води необявена война за надмощие над това население.

В тази обстановка познанията на Вера Мутафчиева за историята и психологията на етническите турци са били изключително необходими на специалните служби, за да се овладее положението и да не се стига до реални военни сблъсъци, макар и с локален характер, който може да прерасне в нещо по-голямо.

Неслучайно голяма част от самото турско население е било вербувано в агентурния апарат, но по-голямата част от тях всъщност са били двойни агенти, т. е. имали са благословията и на „майка Турция”, защото чрез тях са получавали информация, полезна за турското разузнаване.

Такива са били популярните днес в българското политическо пространство Ахмед Доган, Осман Октай, Лютви Местан, Гюнер Тахир, Кадир Кадир, Кемал Еюп, Рамадан Аталай, Юнал Лютви и мнозина други.

Турските разузнавателни служби изграждат свои специални организации като Институтът за проучване на турската култура (1961 г.), Институтът за проучване на Югоизточна Европа (1970 г.), Асоциация за култура и солидарност на родопските и дунавските турци (1971 г.), Дружество за защита и подкрепа на балканските турци (1985 г.).

Акцентувам тази информация, която безспорно има отношение към вербуването на видната българска османистка Вера Мурафчиева през 1969 г., като контрапункт на твърдението на Милена Фучеджиева в статията й „Привидно Вера Мутафчиева” („Площад Славейков”, 10. 08. 2016 г.):

„Страхотен ум, личност, жена, получила всяка възможна най-висока награда на старото и новото време. Колос. Поетеси с лопата да ги ринеш, но тя е една от малкото жени-романистки в соц литературата. И остава хипотезата, че е била колос в работата си, а извън нея и много навътре в себе си е била подъл и страхлив човек. Осъзнавайки под принуда периметрите на капана на соц обществото, тя прагматично решава да приеме всички дяволски изкусителни предложения, при положение, че така или иначе дели легло с Мрака. Амбицията на Мутафчиева е най-силната й движеща сила.”

Единствено вярната информация в тази помия, излята върху човек, който вече не може да се защити (Вера Мутафчиева умира на 9 юни 2009 г.), е свързана с характеристиката й като учен.

Много е вероятно ДС да е използвала и като средство за натиск при вземането на нейното решение особеностите на семейната й среда, още повече че изборът на агентурния псевдоним „Атанас”, съвпадащ с името на бившия й съпруг, до известна степен може да се тълкува и като акт на отмъщение.

Не е било лесно в ония времена да бъдеш дъщеря на народен враг, съпруга и сестра на невъзвращенци.

Неслучайно самата Вера твърди, че “животът така хубаво опича човека с годините, че го превръща в кирпич”.

В никакъв случай обаче не мога да се съглася с твърдението на Милена Фучеджиева, че „голямата писателка е развила сценария на живота си, минавайки границите на съвестта в мръсна игра със съдбата на нищо не подозиращи хора”.

Самият факт, че досието й от 4 тома е унищожено (или скрито!) показва ясно, че тя не се е занимавала с дребнави клюкарски историйки, а вероятно нейната работа като агент на ДС има значение и в сегашната сложна международна обстановка на Балканите, защото България и Турция и днес стоят от двете противоположни страни на границите на Европейския съюз.

А относно наградите, получени от Вера Мутафчиева „в старото и новото време”, най-убедителни за Милена Фучеджиева биха били имплицитно вписаните отговори на реторичните въпроси на Бончо Асенов в книгата му „ДС - мит и реалност”, отнасящи се не само за Вера Мутафчиева, а и за мнозина други:

„Държавна сигурност ли ги направи национално и международно известни писатели, режисьори, сценаристи, диригенти, певци, художници, актьори, продуценти? Ние ли им писахме дисертациите, книгите и учебниците, режисирахме филмите, рисувахме картините, създавахме и водихме телевизионните и радиопредавания? Ние ли издигнахме в науката тези 16 академици, 7 член-кореспонденти и стотици професори и доценти? (…) Те ли доведоха СДС до партия със затихващи функции? Те ли доведоха БСП до унизителното положение да води дясна, антисоциална политика? Те ли тласнаха няколко стотици властимащи да използват прехода за лично обогатяване за сметка на обикновените трудови хора? Може би те измислиха и въведоха небивалата в нашата страна корупция, организирана и битова престъпност, наркомания, проституция, социална несигурност, нарастваща неграмотност…” (стр. 170 -171).

В статията си „Привидно Вера Мутафчиева” Милена Фучеджиева твърди, че „Вера Мутафчиева е една от най-големите български рани”, че тя може би е умряла „от невъзможността да живее във вече публичен срам” и че заявлението й по повод осветяването й като агент - „Пет пари не давам.” - е лъжа, защото умира точно една година след това.

Мисля, че Вера Мутафчиева носи много по-голяма рана в душата си, и то в продължение на 25 години.

От брака си с Атанас Славов през 1954 г. тя ражда двете сестри близначки Яна и Рада.

През 1984 година Яна, с талант на бъдещ обещаващ художник, по неизвестни причини се самоубива, скачайки от етажа на семейния им апартамент. Знам какво означава да носиш в душата си такава разяждаща болка! А Вера я носи цели 25 години!

Никакви успехи, никакви национални и международни награди не могат да върнат дъщеря й, нито да компенсират почернените й дни и нощи като майка.

И ако мнозина след това говорят за нейната уникалност не само като творец, но и като начин на живот („ Пушеше по две кутии цигари на ден и пиеше редовно алкохол.” - Мара Петрова във „Вера Мутафчиева угасна 25 години след дъщеря си”), тази особеност на нейния бит си има своето психологическо обяснение.

Животът наистина я изпича като кирпич, тя се чувства по-сигурна в храма на собствените си творби, отколкото сред фалшивите приятели и подмазвачи, които се опитват да блеснат в общественото пространство чрез близостта си с нея.

Наскоро прочетох новоизлязлата мемоарна книга на Божана Апостолова „Душа в душата”, посветена на приятелството й с Вера Мутафчиева, където в рамките на десетина рехави страници непрекъснато се внушава на читателя пристрастеността на Вера към алкохола:

„…двечките седяхме в същата тази кухничка, пиехме ракия и си говорехме за какво ли не.”

„Тя сядаше скромно в едно сепаре, затрупана от погледите на посетителите, и чак след първата ракия започвахме да си говорим съвсем естествено.”

„Останахме сами с Вера. Тя си напълни чашата с ракия, подавайки ми шишето.”

„Разговорът бързо приключи. Вера остави слушалката, наля си нова чаша, изпи я на екс и я напълни отново.”

„Още с влизането в Пловдив заведох Вера в ресторант „Хемингуей”. Няколко ракии щяха да я поотпуснат, да я поуспокоят - един вид да я предразположат за връчването на наградата.”

„И както кротко си пиехме питиетата отново в „Хемингуей”, заприиждаха журналисти”

„Този зеленчук, Божанче, хвърли в първия контейнер за боклук. (…) Само виж да не е останала между цветята някоя бутилчица ракия. Тя е за горе.”

„Няма проблеми!”, отговорих смеейки се. Бях решила, че е изпила едно питие и е в особено състояние на духа. След това се пошегувах: „Ти умри, после лесна работа, ще те кремирам.”

Истинските приятели на Вера Мутафчиева никога не биха си позволили подобни внушения.

По повод на нейния 70-годишен юбилей приятелката й от детинство Елка Константинова споделя, че тя е не само талантлив писател и сериозен учен, но и изключително силен човек:

„Способността й да овладява емоциите си, да е господар на поведението си, да запазва достойнството си и да поддържа бодър интелекта си дори в най-трагичните обстоятелства е удивителна и рядко срещана сред жените способност. Познавайки драмите на личния й живот, зная, че силният й дух всичко може да преодолее.

Никога няма да забравя Вера като бременна, с огромния си корем, който й пречеше да вижда краката си, но това не я затрудняваше да тича и да работи до момента на раждането на двете си близначки. Тогава тя беше много бедна, боледува дори от скорбут от недояждане, но героично изхрани и отгледа сама децата си.

По-късно, когато беше вече материално добре, тя преживя редица нещастия пред очите ми - още от ранната смъртна изключителния й баща - смъртта покоси безмилостно един след друг няколко от най-близките й хора.

Майка й - енергичната и винаги бодра леля Надя - беше сгазена на пешеходната алея близо до Верини от лека кола, нататък аз нямам сили да разказвам за нещастията, които се сгромолясаха върху Верината глава. (…) За мене тя е белязана от Бога личност.” (Елка Константинова, „Духовният стоицизъм е по-силен от живота”, Литературен форум, 30 март - 5 април 1999 г., брой 12).”

В книгата си „Калейдоскоп от спомени” (издателство „Изток - Запад”, 2020 г.) Бригита Йосифова представя Вера Мутафчиева като „дълбоко умен, страшно тъжен и много сложен човек”, отбелязва, че в нейните писма „пулсира ранената й душа, но и огромен стоицизъм, често обвит в самоирония и тънък присмех”, за да обобщи в края на въведението си:

„Не можем да мерим Вера с обикновен аршин. Или да я пъхаме в готова рамка. Близостта ми с Вера ме научи, че най- красивото и трайно приятелство е това, което е без условия. Просто се дружи и обича.”

Изминали са само 10 години от смъртта на тази изключителна българка - учен, изследовател, белетрист, мемоарист, есеист и сценарист, която в своето ограничено жизнено време е била създател и директор на Центъра за древни езици и култури, директор на Българския изследователски институт в Австрия, заместник-председател на БАН, председател на Агенцията за българите в чужбина, създател и ръководител на Издателския съвет към Националния дарителски фонд „13 века България”, член на Съюза на българските писатели и секретар на секцията по белетристика, член-учредител на Сдружението на българските писатели.

Какъв мощен дух и неизчерпаема жизнена енергия е имала тази невероятна жена!

И колко хули и словесна помия е излята върху името й за тези десет години след нейната кончина!

Убедена съм обаче, че след един век безкомпромисният съд на историята отдавна ще е предал на ветровете на забравата политическите пристрастия, мнимите приятелства и случайните познанства, ще е изтрил от книгата на живота коварните злословия на дребнавите ограничени умове, всички изпитания от личното битие на Вера Мутафчиева ще са избледнели и в съкровищницата на българската и на световната цивилизация ще останат само златните щедри плодове на нейния Дух:

Научните й трудове: „Феодалната рента в Османската империя”, „Към статута на тимарите през XVII - XVIII в.” (издадена на френски език), „Аграрните отношения в Османската империя, XV - XVI в.” (преведена в САЩ и Гърция), „Вакъфът - един аспект от социално-икономическата структура на Османската империя” (издаден на френски език), „Кърджалийско време” (издаден на френски в Турция), „Османска социално-икономическа история”, „България под османска власт”, допълваща „История на българския народ (от наченките на живот по нашите земи до Българското възраждане)” на нейния баща Петър Мутафчиев, научно-популярните книги „Ранни въстания”, „Голямата борба”, „Да се знае…”

Белетристичните й книги: „Летопис на смутното време”, „Случаят Джем”, „Последните Шишмановци”, „Процесът 1873″, „Белот на две ръце”, „Книга за Софроний”, „Образ невъзможен. Младостта на Раковски”, „Предречено от Пагане”, „Бомбите”, „Съединението прави силата”, „Аз, Анна Комнина”.

Сборниците с есета: „И Клио е муза”, „Белият свят”, „Реакции”, „И страшно е, майко, и весело”, „Навиканите Балкани”, „Засега”.

Мемоарните й книги: „”Разгадавайки баща си”, „Семейна сага”, „Бивалици” -1, 2, 3, „Не/бивалици”.

Сценариите за филми: „681 - Величието на хана”, „Непълнолетие”, „Хан Аспарух”, „Трудна любов”

Всичко казано до тук потвърждава горчивата истина, че българинът не умее да цени своите велики личности.

Затова и в очерка си „Вера Мутафчиева. Цял живот лишена”, включен в поредицата „Женски поглед върху женската литературна класика” на списание „Biograph”, Здравка Евтимова, председател на българския ПЕН-клуб, отбелязва:

„Ако Вера Мутафчиева беше родена в други географски ширини, където родният език на хората е английски, немски, френски или испански, те щяха да са издигнали паметник на тази писателка във всеки по-голям град на страната; името й щеше да се произнася с възторжен шепот от младите хора по университетите.

Днес в родната й страна тя е забравена, подминавана, както туристът подминава малко задрямало градче по пътя си към големите атракции.”