ЛИЦЕ НА АНГЕЛ
На миланското летище Малпенса към групата на изчакващите в терминала се присъедини висок мъж с прошарени коси. Изглежда, минаваше петдесетте, но все пак изглеждаше доста запазен за годините си.
В очите му се утаяваше дълбока тъга и неколцината пътници тутакси я забелязаха. Вече всеки от нас бе разказал по една история и се чудехме как да убием времето.
Щом разбра, че сме се събрали като на някакъв психотерапевтичен сеанс и си разказваме най-съкровени преживяни и запечатани надълбоко в съзнанието ни истории, сеньор Пейтърс ни помоли да го изслушаме. Ние великодушно му предоставихме думата.
***
Часовниковата кула на университетската библиотека удари пет следобед и далечното ехо се промъкна в болничната стая, сетне архитект Морис Пейтърс чу ясно как реката, още неукротена от пролетните дъждове, бълбука и ромоли подобно на самотен стар мъж, който внезапно започва дълъг и нескончаем разговор след многото часове и дни мълчание.
Дейле носеше водите си през Големия манастирски двор, край старинните сгради и безлюдните улици и той се учуди как тази малка през летните дни река сега може да реди своята малко строга и неразбираема мелодия, зад която все пак архитектът, комуто бе омръзнал този проклет месец на легло, вече бе способен да различи и някакви други звуци, на нeмирно и по детски закачливо момиче, което сякаш се надбягваше с топлия вятър, тичаше сред лъчите и зеленината, втурваше се със смях по стълбите на клиниката и стъпките му задълго отекваха из улиците на стария Льовен.
За миг му се поиска да скочи, забравил за болката, да се смеси със студентите и минувачите, които в този час вече изпълваха магазини и площади или посядаха на някоя пейка пред кметството и църквата “Свети Петър”, за да се посгреят на пролетното слънце след дългите мрачни дни на зимата.
Това изглеждаше като някакъв красив сън, и все пак той остави въображението си както бързея да го носи навън, към свежия упояващ дъх на пролетта.
А когато заспа и истинският сън го пое във властната си прегръдка, видя нещо бяло да размята ефирни одежди и в първия миг се сепна, но непознатото същество го хвана без ни най-малко усилие и полетя с него над старинните кули и островърхите покриви, над замъка Аренберг и зелените поляни на парковете, малките изкуствени езера и гълъбите по площадите, и изведнъж Морис усети как става лек, почти безплътен, тогава си каза колко много му е липсвал този полет.
А когато се събуди разбра, че се е върнал оздравял и изпълнен с желание по-скоро да излезе оттук.
Дълги коси, окъпани в тъмночервена позлата, се надвесиха над него и в първия миг реши, че е някоя от сестрите, която за пръв път застъпва на смяна.
Но инжекциите и системите отдавна бяха спрени, на визитацията лекуващият лекар бе категоричен за скорошното му изписване.
Лекият аромат, който идеше от косите на момичето, му се стори и познат, и някак странен.
Той се бавеше да вдигне очи. Най-после се изтръгна от унеса.
Видя Жули, как би могъл да сбърка изпъстреното й с лунички лице, нежната извивка на носа и веждите, дългия врат, гърдите, които предизвикателно надигаха блузата.
Тя се наведе още по-близо и архитектът усети свежия дъх на момиче, силен и неподправен като нахлуващата през отворения прозорец пролет.
Но какво се случи с теб тъй внезапно? попита Жули. Изкара ми ума, търсих те в квартирата ти, в кафето на Стария пазар, най-после отидох в службата и ми казаха…
Горчива усмивка като сянка се мярна по лицето му:
Отиваш някой ден в кабинета си, посягаш към купа папки и изведнъж те прерязва. Колегите уж загрижени се разтичват. Линейка, носилка, системи, скърцаш със зъби и проклинаш и себе си, и си казваш колко е било безсмислено всичко - и завистта, и омразата, дори онова, което наричаме любов… Когато мине пристъпът, разбираш и кои са ти приятелите. Най-верните, разбира се, онези, на които си разчитал, все ги няма, все не са научили, все са заети. Жив ли си, умираш ли, сякаш за никого това няма значение. Накрая идва някой, дочул уж случайно за теб, и услужливо разказва как бившата ти съпруга се разкарва с новия си любовник, който е поне десетина години по-млад от нея и има още мъх по лицето, но за нея е гордост, нали сме отдавна хора без предразсъдъци…
Жули го хвана за ръката. Пръстите й опариха дланта му и топлината се разля като забравена мелодия, изведнъж усети как милва ослепително изящното тяло в полумрака на квартирата, пръстите му докосват гърдите й, стегнатия корем, спускат се още по-надолу като в тайнствено подземие, а от касетофона музиката се разлива на вълни, залива ги със загадъчните тембри, завърта ги и властно притиска телата им, тогава Морис се усеща силен, млад, съвсем на годините на това почти невинно дете, минават като ангели през отворения прозорец и политат над притихналия град.
- Морис, исках да ти го кажа отдавна… - сепна го гласът на Жули. - Когато родителите ми загинаха при проклетата катастрофа с колата, без теб никога нямаше да се оправя…
- С баща ти бяхме приятели, не ми струваше кой знае колко.
- Ако не беше ти, на безценица щяха да изтъргуват вместо мен незавършения етаж. После, чудя ти се, как изтърпя капризите ми, как ми намери нова квартира, защото не исках старата да ме връща към мъчителните спомени, и вече месеци я плащаш наред с твоята, с издръжката за децата си…
- Защо ми казваш всичко това?
- Защото си намерих най-сетне платена работа. Ще се издължа за строежа на жилището, което бе единствената мечта на родителите ми. Те нямаха и пари, и късмет да видят всичко обзаведено, нагласено, да се усетят сигурни, щастливи. Аз ще свърша тая работа, каквото и да ми струва. Ако обществото обръща гръб на несретници като мен, сами трябва да потърсим изход към светлината, нали?
Архитектът понечи да я попита къде е започнала работа, но сестрата ги прекъсна, часът на свиждането бе приключил.
На сбогуване Жули отново го целуна и му се стори, че в очите й просветнаха сълзи.
- Утре е петък, ще ме изпишат. Виж ти, тъкмо срещу Великден. Ако искаш, ще отидем на църква, после ще останеш при мен в квартирата ми. Толкова ми липсваше…
- Нека не е тази вечер, ще бъда на работа. А и точно този петък… Но както и да е… Сама ще те намеря. И без това имам да ти връщам доста пари.
“Има нещо ангелско в лицето й - помисли си архитектът. - Как досега не съм го забелязал?…”
И той добави едва чуто:
- Женен бях толкова години, имал съм и други жени, но с теб за пръв път се усетих как ставам някогашният мъж - здрав, силен, уверен в себе си. Дори и тук, докато бях на системи, докато кризата продължаваше и болката ме режеше отвътре къс по къс, знаех, че ще оцелея, за да бъдем отново заедно…
- Красиво, много красиво говориш, мой принце с посребряла коса - шеговито поклати глава Жули и го погали. Сноп слънчеви лъчи се прокраднаха през прозореца и огряха покривалото от тъмночервена позлата, раздиплено като средновековен плащ върху раменете й. Жалко, че светът е много по-груб и жесток от мечтите ни…
Той дълго гледа след стройната й фигура, докато тя не се изгуби в полумрака на коридора. Извърна се и видя в огледалото на стената един мъж в син болничен халат и бели като първи сняг коси, с бледо, почти безкръвно лице. “Нима това съм аз? - каза си той. - Как ли съм изглеждал в очите на този ангел…”
Впрочем това едва ли имаше значение за нея. Ако тя държеше достатъчно на него, щеше да го приеме точна такъв.
Какво пък, нека направи нещо смело и най-после истинско в живота си. Щом Жули се обади, а архитектът знае, че след ден-два сама ще набере мобилния му телефон, тогава ще й поднесе годежния пръстен.
Още утре, когато излезе от клиниката. Заплатата му ще им стига, а и ето, самата тя вече работи. Ще й помогне в обзавеждането на жилището, може дори нещо по-просторно да уреди.
Лятно време ще бъдат на вилата му в селцето Шеветоне, поне това не успя да отнеме бившата му съпруга.
За някои, все още верни на съсловни предразсъдъци и кастово място в обществото, този брак навярно ще се стори неравностоен, но какво пречи тя да започне някаква подходяща специалност в Льовенския университет, би могъл и това да си позволи, да поеме следването й.
Ще имат две деца, които ще се гонят в широкия двор на къщата им в предградието Хеверлее, а на работа ще идват с новия си автомобил.
Отзад, на седалката, в празнични дни децата ще стоят уж тихо и смирено, докато не избухнат в безгрижен смях, какъвто никога не е имал в онези дни Морис.
Може би някой ден, след църква, разхождайки ги край замъка Кастелоу или по течението на Дейле в алеята на градския парк, ще им разкаже за пътя си от далечното Шеветоне до университета в Брюксел и всичките онези месеци на лишения, но и на надежди, когато ръката му уверено е сътворявала проект след проект в най-невероятни форми, когато е печелил конкурси, а в едни по-напреднали години - и сърцето на Жули.
А може би не бива да им разказва нищо, така би било по-добре, по-спокойно. Кому е нужна цялата истина…
***
Така изтекоха няколко дни. Архитект Морис Пейтърс излезе от клиниката и първата му работа бе да купи пръстен за бъдещата си годеница.
В магазина под катедралната църква “Свети Петър” имаше точно такъв, какъвто бе необходим за случая, злато и два изумруда, щеше да стои великолепно върху нежната й ръка.
Започна да разтребва квартирата. Сложи нов мокет. Смени завивката на леглото, постави няколко саксии с красиви цветя.
На стената окачи картина с пейзаж на Льовен. Започна работа и всичко влезе в нормалния си ритъм - с многобройните посетители пред проектантското бюро, с новите идеи, които идваха най-изненадващо и за самия него при разработката на вече готови проекти.
Жули не се обаждаше. Архитектът отдаваше това на заетостта й в новата работа и желанието по-скоро да започне самостоятелно да се издържа.
В края на седмицата Морис започна да скучае. Празнота изпълваше дните му, а Жули все още не идваше да я запълни. Вечер гледаше телевизия и заспиваше рано.
Знаеше, че не бива, но отново започна да посяга към чашата с уиски. Докато един късен следобед, тъкмо се бе върнал от бюрото и се канеше да си сипе поредната доза алкохол, телефонът иззвъня.
Той трескаво се втурна и в бързината събори бутилката. Беше Симон, шефът на благоустройствения отдел в общината. Морис си спомни добродушното му, топчесто като на зрял пъпеш лице, и се усмихна.
- Хей, самотнико, размърдай се! Довечера е празник, но ти едва ли си от най-набожните, за да загубиш няколко часа в Църквата на Светите сърца, нали? - крещеше Симон в слушалката. - Обаче, ако не си зает тази вечер, ще те водя на едно специално място. Открили са ново заведение, имало добра програма…
- Добре, обличам се - реши изведнъж архитектът.
Нека Жули сама го потърси и намери, мъжът все пак трябва да си пази достойнството, особено когато минава четирийсет…
След час двамата приятели влязоха в луксозно обзаведения салон с изглед към река Дейле. Докато архитектът мислено изчисляваше колко средства са похарчени за реконструкцията на старата сграда, Симон критично оглеждаше посетителите и персонала от млади поразголени момичета.
- Тези пред нас са банкери, с тях е шефът на застрахователното дружество - изрече Симон. - Другият в ъгъла с младата дама е собственикът. Има верига от магазини в Брюксел и като че ли пере нечии пари…
- Каква информираност! - иронично го погледна архитектът. - Хайде, поне нещо няма ли да поръчаме?
- Трябва да кажеш как искаш питието - с компаньонка в сепаретата, или ще се качите горе…
- Какви ги разправяш?
- Не разбираш ли къде съм те довел? Реших, че след клиниката имаш нужда от нещо освежително. Хайде, събери повече евро, скоро ще ти потрябва. Всяко удоволствие, сам знаеш, се заплаща.
- Дяволите да те вземат, тая работа не ми харесва!
Симон изведнъж се вдърви. Изгледа го под вежди, боязливо, изкашля се и му посочи с очи:
- Но пък твоята Жули свърши поредния сеанс и вече е свободна. А ти се гласиш, навред разправят, да се жениш за нея. Тя самата се изтървала някъде си и клюката тръгнала.
- Какви ги дрънкаш! - хвана го за ревера на сакото Мoрис, но в следващия миг отпусна ръце.
Там горе, по стъпалата от втория етаж слизаше с възрастен господин Жули, неговата Жули, и това сега изглеждаше толкова нелепо, че архитектът затвори очи.
- Момичето е свободно, господа! - приближи се дискретно към масата управителят. - Изпълнява всякакви поръчки и притежава високи професионални умения…
Архитектът стана. Олюля се и тръгна към изхода. С отпуснатите рамене и блуждаещия поглед той изглеждаше пред останалите посетители самотен и застаряващ.
Едва в този момент Жули го съзря. Пребледня, но запази самообладание.
Кимна и се усмихна дискретно, с онова същото лице на ангел, с което му бе казала “довиждане” в клиниката, с присъщата любезност, която бе неин спътник при посрещане и изпращане на поредния клиент.
Морис притвори вратата след себе си. Улицата бе толкова тиха, че плясъкът на реката и далечният звън на градския часовник удряха като огромни тимпани в ушите му.
- Хубавите мъже, приятелю, почти винаги посребряват, а красивите жени минават през заведението, където току-що бяхме - застигна го гласът на Симон.
Този извод се стори така логичен на архитекта, че той потрепери.
Всичко бе неизбежно просто, както и много други, далеч по-страшни и тъжни неща.
Не са ли тогава и чувствата, и съкровените ни желания непотребна дреха, която захвърляме още в ранна пролет, забравили, че ще има още много есени и зими, докато накрая дойде най-страшната от тях…
