ЛЕКОВИТ ВЕНЕЦ
Из „Дива коза” (2019)
ОГЛАВНИК
Метнаха ми ласо -
бисерна огърлица.
Издянах оглавника.
Сплетох си герданче
от жълтурчета.
ПЪТ СВЕТЛИНЕН
Ще отлетя невидима оттук.
Дали ще знам при вас какво е?
Но сигурно,
в незнаен час,
на моя син в слуха
на пръсти ще прииждам.
Ще мълвя ненадейно,
родно и топло.
В шепа пренесено въгленче
от моето детство,
в него оставям
слова да горят.
През безброй поколения.
Малка звездица, угаснала кротко,
в пътя светлинен сияла,
в звук ще се роня
и ще отеквам
в скъпите,
древните думи.
ТЪГА ОТ КРАСОТАТА
Тъга от красотата.
Омекват сетивата.
Небесна музика
и милващ глас.
Треви гальовни,
залез зад скалите,
ухание на нежна страст.
Хубаво до плач.
Топуркане на първи стъпки -
на татко пръста стиска здраво.
Нашенско хоро -
неудържими ритми бързи.
В кръвта ни родна красота - до сълзи.
До храм от камък -
лъскав кестен в джоба,
камбанен ек
и звън на бавно стадо.
Стаен покой в гората.
Омекват сетивата.
Тъга от красотата.
Когато си до мен.
Или те няма.
ОБРАСНА ГРАДИНАТА
Обрасна градината.
Не подрязвам храстите,
лозницата не кроя,
цветя не разсаждам.
Зелен повет в клоните
лиани плете.
Като джунгла притиска,
плодовете им рони.
Сенчеста кошница
разтваря земята
и в пръст ги превръща.
Да бера - няма нужда.
Една шепа ми стига.
Брадяса градината.
Клонакът лъч не пропуска,
мрачината във вирчето дави.
С лениво махало есенна шума
брои говора на годините.
Глас довява листакът.
Било е…
Сред глъч свирня се извива,
ромоли детска песен.
Прегръщат фиданката силни ръце,
благославят цъфнала клонка.
Първи ягодки през комшийския плет
мама дарява.
Притъмня градината.
В дъждовете на времето
чернее въжето на люлката.
Лишеи, мъхове
превземат пътеката.
Таралежи не шумкат под крушата.
В утробата празна на лейката
паяжина бодил заплита.
Бараката сгърбена на кол се подпира -
по-изправена да стигне до Пиза.
Белият камък не приканва за отдих -
за трон на охлюви го отстъпих.
Дивият лес поглъща моя Ангкор.
Запустя градината на душата ми.
ПРЕМРЕЖЕНО
На Люба Александрова
Чета, чета.
Поет и болка.
Натрупва се и става моя.
Сълза набира в края на окото.
Не се отронва, застоява.
Не я изтривам.
Връща се в сърцето.
И остава.
ВИРОГЛАВА
На Мария Г. Николова
Знаят ме дива коза,
отвъд стадо.
Съвети ми дават:
„Здраво стъпвай! На твърдо!
Сред всички.”
Сто пъти чувах, сто - не слушах.
Най-сетне запрях.
Небосвода загърбила,
сведох глава в камънака,
жилава скубах тревица.
Необят не катерех,
в ниското забивах.
Звездите отгоре надничат
и теглят очите ми.
Само в локва оглеждам простора,
изброждам къси пътеки.
А все не ми стигат…
Невидимото долавям, спомням.
Ядка търся с вибрации вселенски.
Всеки тон с отзвук отпращам,
но скритом.
Иначе - сенчесто,
без трепет живея.
Броя тайни знаци
на сътворение и открития.
И тъкмо на земята стъпих здраво,
размести се тектонската й плоча.
Бучене чух
и всичко се разклати.
В миг земетръсът ме запрати
право в любими обятия.
И вдигна ме отново над земята…
Дива коза, вироглава,
пак скалите катеря…
