Гергина Давидова

Есента си беше тръгнала, но старите хора се радваха на циганското лято и се събираха по пейките в парка или пред дворовете на сладки приказки.

Чичо Петър събираше своите другари от дружинката, с които гонеха ту мечка, ту лисица или вълк през зимата, и се наговаряха накъде да хванат през Балкана за зайци или си припомняха весели случки.

Този ден му пристигнаха гости от дунавския край и той изнесе масичката под асмата. Хем ще пият кафе и ще пушат на воля, пък и да се похвали с едрото си грозде.

Не след дълго и автобусът, който минаваше покрай двора му, спря и гостите наскачаха. Още не седнали, те забелязаха сърна, която пасеше в градинката, а недалече от нея, в тревата, спеше красиво сърненце. Майката кротко пасеше и нямаше намерение да бяга в Балкана.

- Брей, че чудо! - извика гостенинът и подмина асмата, а след него скочи и цялата компания. За да не изплашат тази горска красавица, гостите седнаха на тревата до купата сено, от която се излъчваше аромат на уханни билки.

- Е…е, казвай, колега, как я хвана - любопитстваше гостът, който беше ръководител на дружинка в равнината, и приказката започна.

И децата, и големите, слушаха замаяни и все поглеждаха красивата гледка.

- Това стана през зимата - започна балканджията. - Сама си дойде!

- Айде бре, голям ловджийски лаф - подхвърли най-младият от гостите и всички се разсмяха.

- Почакайте, де - подпря ги стопанката и се намести сред неверниците.

- При нас, в Балкана, вали много сняг, тогава беше почти метър - продължи ловджията.

- Кажи как сама ти дойде гостенката - бързаше полендакът.

- Трай, де! Кобилката ми очакваше своя рожба и аз често я посещавах нощем в обора. Тази нощ ме събуди тракане и чух, че пръхти, цвили. Скочих бързо и се озовах при нея, заварих я да лежи и пъшка. Разбрах, че тази нощ ще си имаме конче и останах при нея.

Не след дълго и красавецът се появи - влажен и с бяла звездичка на челцето. Кобилката го ближеше и аз взех сламица и почнах да го подсушавам. По вратите се затропа силно и аз побързах да видя какъв е тоя зор.

Добре, че се държах за дръжката, защото тая горска хубавица връхлетя вътре и ме повлече. Докато се изправих, тя се сви до яслите и легна, дишайки бързо и трепереща. Почудих се какво ли я е изплашило, та е потърсиля подслон и закрила тук и надникнах през вратите. Светнах с фенера и изтръпнах.

На пет-шест метра клечеше гладен вълк. Очите му святкаха в тъмната нощ и аз бързо затръшнах вратата. Но и нямаше време да се чудя повече, защото сърната започна да пъшка и след няколко напъна й се роди тая прекрасна горска фея. Хем малка, хем красива, като изрисувана в приказките. Милата майчица спаси себе си и рожбата си.

Зазоряваше и денят идваше студен, но ясен. Погледнах през прозорчето и видях, че онзи звяр го нямаше на пъртината. Двете бебета бозаеха първото си млекце от щастливите си майки, а аз заключих вратата и побързах да зарадвам всички в къщата - особено децата:
- Имаме си две майчици и две бебета!…

Станко и Данчето скочиха по пижами и превариха майка си, а въпросите бяха много.

Но жената невярваща ме подхвана:

- Хайде бре, никога кобилката не е раждала две кончета.

Не бе, жена, обяснявам и разказвам за сърната, но никой не ми вярва. Тогава взех пушката, за да не ни изненада онзи, зъбатия, и ги заведох в обора. Там лежаха две красиви рожби, а майките им ги “къпеха” с езичета. Ето, това е нашата снежна, горска гостенка. То беше радост, то беше чудо…

И оттогава се мина зимата, пролетта, лятото и двете хубавици не напуснаха градината. С кобилката прекарвах сено, щайги с малини, мляко от кошарата, а те си пасат, лежат и гледат къщата и двора.

- А бягат ли от вас и децата? - питат гостенчетата.

- Да бягат? - чорбаджията викна към двете си деца: - Станко, Данче, я вземете няколко филийки хляб и идете да ги почерпите.

Децата бързо донесоха филийките, дадоха по една и на гостенчетата и ги поведоха в градината. Малката красавица, като забеляза децата, скочи, посрещна ги и мушна муцунката си в шепите им, защото знаеше какво й носят.

Всички гледаха и се наслаждаваха на тази чудна приказка с горските гостенчета, които красяха целия двор.

- Ех, колега…! - тежко въздъхна полендакът, - и ние си имаме вълци, особено, когато замръзне Дунав и ни навестят румънски гости, дребните зъбати. Но такава красота си нямаме!