Иван Антонов

***
В листата вятър прошумява
и тръгва есенният листопад.
Обичай ме, дори да остарявам,
сега е златото на листопада - моят цвят!

Понякога е топлината скрита
под спомени от лято в есента.
Обичай ме и пак навсякъде в мъглите
невиждани огньове ще запали любовта!

Ще падат снегове навярно,
шумът на вятъра ще стане вой.
Обичай ме във тези мигове коварни
и снеговете ще се разтопят в любовния ни зной!

О, ние знаем, мое нестареещо момиче -
животът не по-дълъг е от миговете на съня!
Обичай ме, тъй както теб обичам
и залезът прекрасен ще е на деня!

***
Август е. Пламти пещта.
В нея слънцето изпича
спомените на нощта,
във която се обичахме.

И подобно глинената глеч
чувствата сред пламъка проблясват,
огъня им в нас като вода тече
и изтича в августовска пазва.

Носи този странен месец своя знак
във сърцата с неизбежна есен
и в нощ някоя с ветреца благ
пак повява в тях любовната ни песен.

Август е… Животът е мига горещ,
в който слънцето изпича
нашата прекрасна глеч -
трепета, със който се обичаме.

***

Тя бе красива като скръб.
Йоргос Гералис

Не искам като скръб да си красива -
нима скръбта е красота!
О, болка е скръбта
по нещото, което си отива,
утеха някаква в смъртта.
Как облак чер да побере сърцето -
светкавиците с огън ще го осветят,
а пепелта след тях не ще засвети
с красивото послание на слънчевия свят!
Не искам като скръб да си красива!…
О, имай даже некрасивото лице,
ала в душата красотата да е жива
и с нея да пулсира нежното сърце!
Годините ни отминават и стареят
лице и тяло, път и суета,
но нашите усмивки греят,
дори когато ни прегърне старостта.

Да, някой ден навярно нещо си отива,
но ти не искай като скръб да си красива!

***
В нощта, във която вятърът спи,
цветята сънуват адажио тихо,
в нощта, във която душата трепти,
тъгата извайва тъжните стихове.

В нощта, във която пътеката лунна блести
самотна в съня на водата безмълвна,
в нощта, във която не идваш и ти,
аз тръгвам безпътен, тъгата прегърнал.

В нощта, във която под звезден покров
изплаква сълза тишината
от несподелената в нея любов,
прозвънва в адажио тихо тъгата.

И гаснат в небето далечни звезди,
и с плаща на мрака покриха
нощта, във която вятърът спи,
а аз слушам с цветята адажио тихо.

***
Изтичат през сърцата ни годините,
потъват във прегръдката на вечността.
Къде отиват, тъй трепетно през тях преминали,
на огъня покорни, страстите на любовта?

Нима са дим над сянката на огън?…
О, не! Все още парят те във ритъма ни уморен,
мигът им в нас все още е усмивката на Бога,
която топлина разлива в хладния ни ден.

Затрупвани от думи и от грижи вечни,
от болка помъдрели, ние пазим ги за оня час,
когато пак на пламък неочаквано обречени,
ще изгорим във порива или в тъгата в нас.