РАЗКАЗИ
Из „Блажени нищите…” (2016)
ДРУГАТА В ОГЛЕДАЛОТО
Стисках в ръката си малкото речно камъче, заоблено и пъстро - същинско пъдпъдъчи яйчице. Преди дни на улицата ме спря странна циганка. “Това е твоят камък! - каза тя. - Дай ми 5 лева и скоро ще разбереш силата му!…” Прибра бързо банкнотата и се стопи в тълпата.
Не вярвах в такива мистерии, но скоро бях гледала в интернет за магическите камъни от Етрополския Балкан и затова се взирах в малката топчица, полирана с години от речните води.
Бях седнала пред тоалетната масичка и случайно погледът ми докосна огледалото отсреща. Имаше нещо странно в отражението ми. Камъкът пареше в дланта ми. Усетих непознати пулсации. Отражението като че ли ме всмукваше - протяжно и нежно. Не изпитах страх. Завладя ме непозната увереност. Чувствах се силна, непобедима, вечна…
Животът ми се промени изцяло.
Винаги намирах вярното решение. Предусещах бедите и ги парирах предварително. Спечелих прилична сума от лотарията. Влюбих се в чаровен мъж.
Ритуалът с камъчето пред огледалото стана част от ежедневието ми. Това, което ме безпокоеше, беше странното усещане, че другата жена, тази в огледалото, постепенно завладяваше тялото ми.
Душата ми се чувстваше изгубена в новата си черупка.
Промени походката ми. Вече в нея прозираше гъвкавостта на пантерата, дебнеща в храсталака.
В погледа ми играеха искри, а не синя светлина
Накрая преподреди, изтри ненужните спомени.
Един ден с ужас открих, че вече нямам и сянка.
В черупката на тялото ми живееше другата.
Аз останах в огледалото, стискайки пъстрото камъче в ръка.
——————————
ЗНАК ОТ АНГЕЛ
Милена отключи входната врата и от площадката пред нея я лъхна влага и пронизващ студ…
Уж вече пролет, а термометърът на стената показваше само 2 градуса… Не искаше да мисли за дългия път, който я чакаше под този всепроникващ дъжд…
Още нямаше 6 сутринта и улиците бяха пусти.От време на време се разминаваше с обичайните спътници, които като нея се бореха за насъщния…
Загъна по-добре якето си, вдигна качулката и въздъхна. Поне в офиса, който чистеше, ще бъде топло и светло…
Служителите идваха в 8 и искаха дотогава да е изчистено и проветрено. Да не им се мотае после из краката!…
Милена беше свикнала с това отношение. Работеше в тази фирма вече четвърта година, без договор, без право на болнични и отпуск… Само в края на месеца се подписваше върху хвърчащ разходен ордер и получаваше спасителните 200 лв. на ръка от фина дама с каменно изражение.
Питаше се дали е такава и с колегите си или просто това беше маска, предназначена само за хигиенистката. Тя едва ли знаеше, че Милена е завършила българска филология, знае перфектно руски и ползва английски и испански… А вкъщи книгите й са много повече от колкото има по лавиците на селска библиотека…
В сумрака не видя една локва и малатонките й се напълниха с ледена вода. Студът пропълзя нагоре по ставите и костите и се спря в онази болезнена точка на кръста. Неволно изохка, но ускори крачките си, за да стигне навреме. Не искаше да мисли за това, че имаше още седмица до края на месеца, а в джоба й се търкаляха само жълти стотинки.
„Мисли позитивно, момиче!…” - тихо си прошепна тя и отключи входната врата на сградата.
Не познаваше лицата на служителите. Те бяха за нея това, което изхвърляха в кошчетата си, поставени до бюрата. Милена ги опознаваше по отпадъците в тях. И им даваше смешни имена. Това я забавляваше и беше нейното тайно отмъщение за отношението им към нея.
Ето например, бюро №1 беше „Убиецът на банани”. Поне 4 броя на ден… За нея това си е непростимо разточителство. Непостижимо удоволствие…
Бюро №2, „Екологът”, обичаше биохраните и кошчето му винаги преливаше от празни опаковки - мюсли, ядки, диетични бисквити, обелки от ябълки…
Най-много я разсмиваше бюро №5. беше го кръстила „Дечкото”. Ядеше огромно количество шоколад и най-вече от онези шарени станиолови яйца, които в сърцевината си криеха миниатюрни фигурки и всякакви изненади. „Сигурно си няма деца,” - мислеше Милена, „затова изхвърля в кошчето пластмасовите патрончета от тях…”
А бюро №10 беше направо смелчага, така и го беше кръстила, защото не подбираше какво яде, ако се съди по това, че унищожаваше огромни количества от вредните храни - чипс, царевични пръчици и опаковки със сладкиши, които обилно полива с кока-кола и енергийни напитки… Представяше си го усмихнат шишко с пухкави ръчички… Сигурно има проблеми с кръвното и килограмите. Горкият дебеланко!…
„Домощарят” явно заемаше бюро №12 - никакви хартийки, никакви отпадъци…Явно жена му приготвяше храна за офиса в малки, весели кутийки… Късметлия!
Милена приключи със зареждането на кафе-машината и взе голяма черна торба да изпразни кошчетата. Климатикът приятно жужеше и от топлината на душата й стана светло и спокойно.
„Ходя сутрин рано на безплатен фитнес!…” - казваше тя на приятелите си. Шегуваше се добродушно, без да се срамува от настоящата си позиция в обществото. „Срамна работа няма!…” - казваше често тя, но това не й пречеше да си мечтае за работа в училище, библиотека или редакция…
Докато прехвърляше отпадъците от кошчето до бюро №7 в торбата, пред очите й се мярна нещо непривично… Разрови опаковки и хартии и видя, бе е банкнота от 5 лв.
Сърцето й подскочи. Първо си помисли, че това ще й осигури хляб и още нещо до края на месеца. Неин късмет са. Можеше и да не ги забележи и да отидат при другите отпадъци. Но я опари още една мисъл - може би я изпитват дали е почтена и лоялна… Нима тя струва 5 лв.?
Бързо изтри първата мисъл и грижливо постави банкнотата на бюрото.
Приключи работа точно в 8 без 15. Пусна алармата, заключи входната врата и се потопи в настъпващия ден - влажен, студен и донякъде враждебен…
Маратонките й джвакаха от водата и тя беше вперила поглед в земята да избягва поне големите локви.
Изведнъж нещо проблесна на тротоара, отразило светлината от близката витрина. Милена се наведе и ръката й напипа едно мокро, желязно левче. Ето ти чудо!
„Знак от моя ангел-хранител е, че се радва за мен - не се поддадох на изкушението…”
Е, и левче ще свърши добра работа! Има за един хляб, че даже ще остане за кафе от автомата до дома й.
Милена се усмихна. На душата й беше топло и ведро. Въпреки всепроникващия дъжд и студ…
——————————
МЕЧТАТА НА ЕДИН ЛАПТОП
Вратата на хранилището изскърца и латопът отвори очи. Надежда запали единственото му око, а сърцето му запърха като лудо пиле…
В тъмнината и тишината той изпадаше в летаргия и докато батерията още имаше душа, броеше дните, после всичко в него изстиваше и той загубваше представа за времето…
Тя толкова му липсваше.
Обичаше, когато застанеше пред екрана и уморените й пръсти, пробягващи нежно по клавиатурата, извайваха красиви образи и тъжни истории… Не беше млада. Не беше красива. Беше просто една обикновена жена с добро сърце, която страдаше с всеки от своите герои. Малките хора с големи мечти… Чувстваше се горд с нея, а и със себе си, защото знаеше, че й помага…
Някъде в интернет беше срещнал една чудесна мисъл на Ъруин Шоу от романа му „Хляб по водите”: “Не е щастлив човек, но затова пък е нещо изключително рядко - той е добър човек. Добър, но без късмет. Удивително, колко често тези неща вървят заедно.” Запомни я, защото тя много прилягаше за Нея. Живееше трудно, притисната от кредити, сметки и понякога непосилни разходи и се налагаше често да го оставя в заложната къща точно срещу дома й. Собственикът й беше приятел и никога не я връщаше с празни ръце, но тогава се налагаше дълго лаптопът да стои самотен в тъмното хранилище сред братя по съдба - нови, недоизплатени, употребявани или даже крадени вещи на собственици, които живееха също трудно… Като нея.
Не й се сърдеше. Знаеше, че тя също тъгува за него, но минаваха дълги дни и месеци, докато намери отново пари и тогава настъпваха онези блажени мигове, когато двамата, един срещу друг, се потапяха в поредната тъжна история или красив стих… И той се чувстваше щастлив,че в нейните изстрадани книги има вградена и частица от неговата чувствителна душа…
Вратата на хранилището тихо се затвори. Не беше за него.
Лартопът примирено въздъхна и притвори очи.
Знаеше, че тя няма да го изостави.
Мечтаеше да изгрее истинско слънце и на тяхната улица.
Дано Бог я закриля!…
Ще я чака!
——————————
ГРЯХ
На Фани й предстоеше дълго пътуване до димитровградския пазар и искаше да си подбере мълчалив и сигурен таксиметърджия - искаше да си подремне в колата спокойно, пък и носеше доста пари за стоката. Огледа колите на пиацата, по-скоро лицата на шофьорите и се спря на него, защото изглеждаше тих, даже някак отнесен и това й хареса. Той ще е. Но се излъга. И той я беше избрал - скромно облечена жена, силно накуцваща, с мургаво лице, а някак светла душа… И й кимна безмълвно да седне отпред.
Скоро таксито се понесе по асфалта, сякаш плувайки, без тръскане и стрес, от радиото се носеше тиха музика и някаква невидима, далечна, тъжна жена пееше за болка и грях…
Фани се отпусна назад и притвори очи. Искаше да си подремне преди ада на димитровградския пазар да я изцеди до капка.
Мъжът запали цигара и открехна прозорчето. Крадешком погледна към Фани и като не видя упрек, дълбоко вдъхна дима. Фани се сети, че носеше кафе в термоса. Бръкна в чантата, извади и две чашки, внимателно разля кафето и му подаде едната. Ароматът на силно и прясно сварено кафе изпълни колата и атмосфера на дружелюбност и съпричастие се настани трайно между двамата.
Той отпи една дълга глътка, закрепи чашката в поставката на мини-барчето и пое дълбоко въздух. Беше готов да говори. Тя все още не разбираше за какво. Той притеснено й се усмихна, някак извинително и Фани за първи път забеляза, че нервен тик набраздява иначе приятното му лице.
- Голям грях нося в душата си!… - той направи дълга пауза, сякаш опипваше почвата около него дали е здрава или ще го погълне в тресавището си без отзвук.
- Имам нужда да го споделя с някого извън моето семейство, защото никой от тях не иска да ми даде прошка, а то е толкова силно, болка, която ме изяжда всеки миг малко по малко… С теб сигурно никога няма да срещнем отново, а товарът, който искам да сваля пред теб, скоро ще го забравиш като лош сън…
„Господи, колко ли мъка има по света”, си помисли Фани, безмълвно докосна ръката му, стиснала здраво волана, и кимна в знак на съгласие.
- В началото на прехода имах транспортна фирма. Малко спестени пари, малко далавера и много труд - всичко това ми носеше добри печалби, благополучие за семейството ми и много мъжка гордост. А когато не мислиш как да свържеш двата края, започваш да мислиш за глупости… Много пътувах, работният ми ден беше ненормиран (нищо,че работех за себе си, а може би и именно заради това!) и прибирайки се вечер късно в Пловдив (тогава там живеехме с жена ми и сина ми) исках да изпия по едно питие в дискотеката на центъра. Стана ми навик. Пък и ми беше хубаво, че можех спокойно да си го позволя сред красивия свят на млади, предизвикателни жени и чалга до дупка… Не случайно казват, че парите развалят човека!…
Тук той направи една дълга пауза, сякаш се страхуваше да продължи нататък.
- И… - Фани просто вметна това, за да го увери, че слуша.
- Там срещнах Нея. Господ й беше дал от всичко по много, с колата, само едно нещо беше забравил да й даде - милост към другите… Обичаше лъскавите коли, скъпите бижута и силните питиета…. Беше 20 години по-млада от мен и аз, мъж в силата си, полудявах от едно нейно леко докосване дори… В леглото беше истинска харпия!… Така - две години. Синът ми порасна, завърши техникума, аз го включих в семейния бизнес и скоро стана истински мъж… Не знаех къде ходи вечер, но често закъсняваше, понякога и не се връщаше по цяла нощ… Жена ми се притесняваше, но аз бях горд с него - като всеки истински баща. А моята авантюра нещо взе да се разсъхва… Чувствах, че мисли за друго или за друг, когато я прегръщах… Често се оплакваше от главоболие, от неразположения, докато една вечер просто ме отряза. До тука! - каза тя с присвити като на котка очи, стана и дори не се обърна на вратата. Търсех я по телефон, вкъщи, в дискотеката, но тя беше непреклонна. Докато накрая реших, че съм я преболедувал. Кротнах се, жена ми взе да се усмихва повече и животът просто продължи.
Последва нова дълга пауза и Фани помисли, че историята е към края си. Запали цигара и не посмя да наруши увисналата тишина. Навън се развиделяваше. Вече бяха минали Балкана. Но той отпи глътка кафе и събрал сили или по-скоро смелост, продължи…
- Една вечер синът ни се върна много по-рано от обикновеното. Личеше си, че нещо се е случило с него. Необичайна светлина имаше в очите му. “Ще се женя!” - изтърси той без заобикалки и ни се усмихна по детски. Все пак беше само на 22 години. „Малък си още, не бързай! Времето е пред теб…”, казах аз провлачено, но той имаше готов отговор „Ами ти на колко си бил, когато си се оженил за мама?…” Замълчах си, защото беше самата истина - и аз се ожених на толкова. Жена ми, като всяка мъжка майка, горда и притеснена за момчето си пророни „Кога ще ни запознаеш с нея?…” „Утре вечер, и се стягайте, че ще ставате баба и дядо!…” Значи всичко вече е решено. Преглътнахме изненадата и разбрахме, че детето ни вече не е само наше - щяхме да го делим с една друга жена. Подготвихме се за вечерята, както му е редът, с жена ми избрахме и годежния пръстен. В 8 часа вечерта на вратата се позвъни, аз побързах да отворя вратата и замръзнах. Светът изведнъж се срути отгоре ми и едва успях да отроня „Добре дошли”. До нашето момче се усмихваше лъчезарна моята харпия. Коремът й подсказваше, че синът не ни е излъгал - беше бременна. Как мина вечерята не помня - просто нещо в мен умря и един друг човек седеше с тях на масата, усмихваше се пресилено и повече наблягаше на пиенето… Жена ми и синът ми го приемаха като нормална реакция на един горд баща и бъдещ свекър, но тя, тя много добре разбираше всичко и като че ли това я забавляваше. Играеше си с мен като котка с объркана от страх мишка, предвкусвайки, че тя все пак ще й падне в лапите!… Казах ти, тя не познаваше що е това милост!
Сватбата мина, а аз вървях по тънкия лед и не знаех кога ще се продъня в ледената вода към дъното… Всеки път, щом я зърнех, тялото ми пламваше и нямаше лек за това… Нито близостта на жена ми, нито мисълта, че е вече жена на моя син… Докато се роди бебето, едно малко сладко момченце, пълно копие на сина ми, нещата все пак бяха поносими. После нищо не можеше да спре жена ми да се изяви като грижовна баба и нещата съвсем се объркаха - дойдоха да живеят при нас.
Сега я виждах всеки ден - сутрин по нощница ми сервираше кафе, на обяд гледах да не се мяркам, но вечер нямаше как - присъствах на семейните вечери… “Заповядай, татко… Наздраве, татко…” Това ме убиваше ден след ден. Виждах в очите й, сред усмивките, една тайна закана и се страхувах, че тя постига всичко, което си науми. Без капка милост.
Един ден трябваше да взема едни документи от вкъщи. Отключих входната врата и чух шуртенето на душа.Ток премина през цялото ми тяло. И онова познато претопляне в слабините, което не можех за изгоня от тялото си. Беше оставила вратата на банята открехната и последното, което си спомням, е онази сребърна струйка вода, която се стичаше между наедрелите й гърди на кърмачка…
И всичко започна отначало. Само че сега това ставаше вкъщи, в откраднатите мигове между закуските и вечерите, между бебето, жена ми и моя син. Опасността правеше страстта ни нечовешка. А и тя нямаше милост към мен. Подиграваше ми се. Наричаше ме страхливец. И всеки път ме хвърляше с тялото си в такава бездна от ласки, че после с часове не можех да дойда на себе си.
Скоро пак забременя. Сигурен бях, че е от мен. Роди се момиченце. Имаше също като мен едно малко родово петно точно над десния лакът. Беше ми одрало кожата, но никой не се усъмни - просто прилича на дядо си… Прегръщах го като баща, а официално му бях дядо.
Знаех, че някой ден стомната ще се счупи и водата от нея ще потопи нашата семейна идилия. И нищо не можех да предотвратя. Тя се беше впила в мен като истинска харпия и отърване нямаше.
И този ден дойде. Денят на истината. Синът ми влезе ненадейно и ни видя в тяхната спалня. Мен прокле, взе жена си и децата и се изнесе завинаги. Повече не се появи вкъщи. С майка си само се виждаше навън, но никога не прекрачи прага на нашия дом. Жена ми дълго плака, накрая преглътна всичко и май ми прости. И досега не ме е питала за началото. А и двамата със сина не разбраха, че историята си има и предистория… А аз от срам, от болка и гняв на самия себе си получих тежък инсулт и едва не умрях. Жена ми беше тази, която ме вдигна на крака… Никога няма да мога да й се отблагодаря за това, че преглътна всичко и остана с мен докрая…
След като се вдигнах на крака, продадохме апартамента в Пловдив и дойдохме тук, в едно малко селце близо до Търново… Купих тази кола и ето, работя за хляба ни и съм един обикновен човек, понесъл своя тежък грях като втора кожа - няма отърване от нея!…
Само за едно нещо тъгувам. Не мога да си виждам дъщеричката. Тази харпия не ми позволява да се доближа до нея. Но ние с жена ми сме твърдо решени - ще заведа дело за доказване на бащинство и тогава ще мога да я прегърна, както трябва - като баща.
Фани беше занемяла. Чуждата болка и грях се стовариха на крехките й плещи и тя не можеше да помръдне.
Погали ръката му, без да продума.
Свалил от душата си товара на тежкия грях, той изглеждаше за първи път спокоен, помирен със себе си и света наоколо.
Навън вече прибягваха първите къщи на Димитровград, позлатени от изгряващото слънце.
——————————
РОЗА НА БРЕГА
- Още две мастики със сух таратор…- сервитьорът се облегна на плота и намигна на барманката, пускайки влажен поглед в деколтето й.
Те, двамата, седяха както винаги на масата в дъното.
Но сервитьорът не знаеше това, защото беше за първи сезон.
В края на лятото беше толкова хубаво да са тук, както винаги, през всичките тези 40 години.
Роза се опита незабелязано да оправи гънките на роклята си, обгърнала нежно наедрялото й тяло. Лявата обувка й стягаше нетърпимо. Тя я изхлузи и размърда облекчено пръстите на крака си. Добре, че покривката на масата е достатъчно дълга и няма да се изложи.
Още не беше го докоснала. Протегна, както някога дългите си пръсти и леко погали ръката му. Ток премина през тялото й. Както някога. Усмихна му се, премрежила сините си, вече поизбледнени с годините очи и дълго изучава лицето му. Някъде беше отлетял буйният рус перчем, бръчки браздяха умното чело, бирено коремче опъваше неустоимо моряшката риза, но очите, очите бяха същите - една бездна от синьо-зелени вълни, над които проблясваше гордата сянка на буревестника…
- Не си се променил. Все същият чаровник си!… - промълви тя закачливо и погали пак нежно ръката му.
- И ти си останала все същата дяволита лъвица! - усмихна се той, отпи една мъжка глътка от мастиката, много внимателно остави чашата и потърси ръцете й през масата. - Имам изненада за теб. - И той извади една книга. - Влязох преди дни в антикварната книжарница до Ларгото, нали знаеш, че това ми е любимото развлечение от години… Прелистих много книги, издавани през онези години и …на една от тях, „Вечни спътници”, открих твоето име. Сърцето ми направо подскочи - все едно, че теб държах в ръцете си. Купих я, за да ти я подаря днес.
Роза погали книгата. В онези трудни години често се налагаше да носи книгите си на антикваря, за да си купи хляб или лекарства. Съдбата често си прави шеги с нас, а понякога изненадите й са повече от съдбоносни. Както преди 40 години, когато те, бегли познати, се срещнаха на улицата, той имаше нужда от човек с паспорт да гарантира за него, за да си получи един хонорар по пощата. Тя имаше паспорт в себе си, парите бяха получени и той поиска да почерпи за услугата. Тук, в това малко ресторантче край морето.
В онези години брегът не беше презастроен и ресторантът беше една малка перла на педя от пясъка. Сега, когато дойдоха бетонът и жаждата за бързи печалби, той изглеждаше като малко врабче сред лъскавите пауни на новите спа -комплекси и дискотеките. Но за тях той си остана най-хубавият ресторант на света. И двамата бяха видели много от широкия свят, но винаги в този ден на късното лято идваха тук, за да изживеят заедно техния един единствен ден в годината, на който имаха право! Докато един от тях пропусне срещата, което ще означава, че им остава една единствена среща, там горе, където вече няма кой да ги раздели…
Роза потръпна, уплашена от тази си мисъл и потърси очите му. Ласкавите светлинки в тях я погалиха, невидимо за намусения сервитьор, барманката и изобщо за целия свят, който ги заобикаляше - лъскав и враждебен…
Знаеше за неговите сериозни проблеми със сърцето. Дългите години, прекарани в морето, бяха уморили, почти до смърт, неговото голямо, обичащо, смело сърце. Два инфаркта, няколко стенда, 5 байпаса… Това, от което имаше нужда сега Капитанът, беше едно ново, здраво сърце… Тя много беше мислила за това. В нейния празен, несподелен живот, в който светеше само този един единствен ден в годината, нямаше деца, нямаше други мъже, нямаше бъдеще… Решението й се беше оформило спонтанно и то беше това, което я крепеше цяла година…
Капитанът я погали с очи. Беше натежала с годините, буйните огнени коси сега бяха руси, по момчешки къси и прилежно пригладени, но очите й, тези синьо-зелени бездни в тях, които го приласкаваха, канеха на онова неповторимо пътуване, което беше само тяхно и неподвластно на времето и годините…
Навън бавно притъмняваше. Слънцето се разтваряше в обятията на късното море.
Роза притеснено се извини и хлътна в тоалетната.
Бавно, почти с любовна нежност извади шишенцето с хапчетата. Изсипа ги в шепата си и ги изпи наведнъж, като дълго преглъща с вода от чешмата. Вече спокойна, сложи предварително приготвената бележка в джобчето с личната й карта и здравната книжка. Там, на последната страница тя беше записала с красивия си, нареден като мъниста почерк „Дарявам сърцето си след моята смърт на….” Погали с пръсти името на Капитана и вече спокойна, пооправи червилото си и излезе навън.
Платиха и бавно заслизаха по пътеката към морето.
- Нали може да си събуя обувките, както някога?…
Тя извинително се усмихна и, недочакала отговор, свали с огромно облекчение лъскавите черни инквизитори със 7 сантиметрови токчета.
Хванати за ръце, като две изгубени, малки деца, които се страхуват от прииждащата тъмнина, те бавно вървяха към брега на морето, за да изживеят заедно, до края, техният един единствен ден в годината, на който имаха право…
——————————
ХОБИ
Леля Софка има вкусно хоби - кулинарията.
Преди години, когато къщата й беше пълна с мъж и деца и времената бяха други, тя беше факир в кухнята. Купуваше си книги и списания с рецепти и обичаше да експериментира всяко по-завързано ястие. Сега с умиление си спомня, че в неделя готвеше винаги първо, второ и десерт, а закуските с празничните дни бяха вълшебства от бабините рецепти.
Но това беше отдавна.
Ветровете на промяната отвяха първо съпруга й, после децата и домът й опустя. Парите станаха кът и тя забрави за вкусотиите и пълното неделно меню. Остана й само ароматното вкусно хоби.
В дните преди пенсията тя сядаше на протритото диванче в малката като дядова ръкавичка кухня и изваждаше кулинарните книги. От оръфаните им от много прелистване страници надничаха невероятни лакомства от всички краища на света. В душата й нахлуваха изкусителни аромати, усещаше екзотичния вкус на ястията, очите й потъваха в богатството от багри…
И днес беше един от тези дни. Телефонът я откъсна от книгите. Обаждаше се внучката й - живееха с майка си на другия край на града. Живееха добре и леля Софка се радваше за тях. Молеше Бог да ги спаси от старини като нейните.
„Какво готвите днес?…” плахо попита тя, защото не знаеше дали ще има точно тази рецепта. „Морски дарове, бабо, с оризови спагети…” изчурулика малката чаровница, „крем-супа и шоколадови мъфини…”
„Браво! Много хубав избор на мама! Да ви е сладко, моето момиче”
Леля Софка бавно постави телефонната слушалка, намери нужните страници и скоро очите й на бавни хапки поглъщаха пълното неделно меню - крем-супа, морски дарове с оризови спагети и вкусни шоколадови мъфини…
Хоби!…
——————————
МРАВКИ
Майското слънчице се надигна на пръсти, промуши златни пръстчета през къдричките на везаното перде и гъдилна леля Дона по носа. Тя сбърчи ноздри, кихна и отвори очи. Блесналото слънце я изненада. „Мале, закъснях за работа!…” И седна в леглото, рошава като есенна зелка в градината й. После видя, че будилникът го няма до леглото и въздъхна облекчено. Та днес е събота, няма за къде да бърза.
Нахлузи подпетените чехли и тръгна към кухнята. Врътна ключа на котлона и сложи кафеничето. Сега ще си измие очите, ще си намаже дебела филия маргарин с мед и с чашката кафе ще се наслаждава дълго на майското утро от балкона над притихналата съботна улица.
Среса се и посегна към кутията за хляб. Когато вдигна дървения капак, изпищя от ужас. Кутията беше пълна с хиляди, хиляди мравки… Дребни, черни работнички и едри, крилати мъжкари… Филиите хляб не се виждаха от пълчищата агресори, които изобщо не се притесняваха, че са посегнали на последните й запаси дни преди пенсията…
Погледът й се спусна надолу към шкафа и го отвори със свито сърце. Купичката с мед приличаше на живо, черно кълбо от безброй нахални, доволни от находката си гадинки… Едва сега видя, че по пода около кухненските шкафове се движеше безкрайна, жива, черна река…
Очите й се напълниха със сълзи и тя, безсилна, приседна на близкия стол. Нямаше излишни пари за препарат, за да се отърве от тях. А сърце не й даваше сили да посегне и с голи ръце да изтреби нашествениците. Знаеше, че крилатите мъжкари се появяват напролет през любовния период на мравките… Грехота беше да ги убива точно сега!…
Наля кипналото кафе в любимата си чаша и излезе на балкончето, да не гледа безчинствата на мравките. Облегна се на парапета и отпи първата глътка с дълбока въздишка.
Отдолу, по тротоара, ситнеше съседката Вела, едва удържайки проклетата си булонка. Кимнаха си безмълвно, но Вела усети, че нещо не е наред с леля Дона.
„Какво има, Доне? Май са ти потънали гемиите още рано сутринта?…”
„Мравки, мравки… Завзели са цялата ми кухня… Сърцето ми ще се пръсне от мъка!…”
„А, Доне, та това е голям късмет! Появата на мравки в къщата е знак, че скоро ще забогатееш! Така поне пише в „Трета възраст”. Не те лъжа, скоро го четох!…”
Леля Дона й кимна с благодарност и се замисли. Ами ако е истина?!… Защо да не я споходи такъв късмет и нея?!… И тя е човек като много други, които не броят дните и стотинките си.
Изведнъж й олекна. Влезе в кухнята, измъква една филия хляб и дълго тръска нахалниците от нея. От хладилника взе маргарина и я намаза икономично, да има и за утре… От купичката с мед гребна по-издълбоко, където нямаше мравки и успокоена, седна на балкончето да закуси.
И под ласкавите лъчи на майското слънце леля Дона успокоена и обнадеждена, зачака своето богатство.
