Боян Ангелов

ГЕО МИЛЕВ

Само перлата на окото ми
оцеля…
Въргаля се в пепелта
на безопасността обществена.
Не само
моята пепел е тук,
много станаха пепел,
в която проблясва, лъщи
окото ми стъклено,
„спечелено” от войните
в защита на царството.
Как се забравят
полетата бойни
с гнездата картечни,
с бодливата тел,
с безчетните трупове безотчетни
край митичния Дойран?!
Като малък обичах
стрелбищата, точен бях,
априори като награда
стъклена перла избрах…
Сега
примлясква мазни кюфтета
безопасността обществена,
пие мискет изстуден,
естествено
със сода от лъскав сифон,
пуши „Валдорф Астория”,
мирише на кръв и мисли,
че пише история.
Червен терор
смесва се с белия.
Става розов
небосводът над Витоша.
Месец май е, но не този май,
който трябва да бъде
септември.
Станах облак дъждовен
и имам
сили
да бъда обилен
дъжд -
вода танцуваща
по тротоарите,
която
ще измие
стъклото
черно
бяло
зелено
на окото ми…

НАДЕЖДА

Раздавах автографи в град неголям и хубав.
Далечна, планината със залеза флиртуваше.
С хиперболични звуци изпълнен бе салонът.
Дактили и анафори провиждах как се гонят.
Обсебен от въпросите на местните поети,
особено сияние до себе си усетих.
Жена като пламтене неволно ме докосна,
ефирна и ухаеща на страст радостоносна.
Обви ме вятър пламенен от жар неугасима,
каквато само младите и влюбените имат.
Попитах:
- Как се казвате?
Отвърна ми:
- Надежда.
Навън уж залез лягаше, а слънцето не чезнеше.
Тя книгата подаде ми с очакваща усмивка.
Запомних на гърдите й невинната извивка.
Прошепна:
- Напишете ми, което да запомня…
Написах инспириращо, като кънтеж на стомна:
“Надежда, да ми светите по пътищата черни!”
Отвърна ми подкупващо, че думите са верни
и се изгуби в сенките на чужди и познати -
пламтяща, възхитителна, от Господ сякаш пратена…

Дъжд заваля на връщане, нощта бе непрогледна.
Припомних си - надеждата си тръгва най-последна.
А в чернотата виждах се на вълците захвърлен:
- Надеждице, надеждицо, защо си тръгна първа?!

ОТДАЛЕЧЕ

Колкото за далечината -
не мисля да обяснявам
как ме предаде съдбата
и как още не се предавам.
Колкото за плътта ти -
още я помня: млечна,
знойна коприна… Пратих
по горестта скоротечна
на криле всепроходими
своето покаяние.
Не вярва никой на рими
с восъчни отстояния…
Колкото за мотивите -
вече са избледнели
и стават все по-сиви те
в делничните недели.

ТРЕПЕТИ

Власинките по орхидеята
и тичинките сред росата
са важни за растежа трепети.
Това припомни Джуанг Си,
сънуващият пеперуди,
рисуващият по крилете им
видения от събирателни,
с потрепването на клепачите си
събиращ пет хилядолетия…
Това припомни какавидата,
невидимо зеленочерна
сред резедата на черницата -
на пеперудите родина.

Пекин, 6 август 2016

АВГУСТ В ЗАБРАНЕНИЯ ГРАД

Когато преминем желязната порта -
забраната пада, забраната пада.
Пагоди от въздух и теракота,
дворци и площади,
дворци и площади,
и слънце,
което пече
без пощада.

Площади от камък без никакво цвете -
червено и сиво, червено и бяло…
В одежди на дракони
спят вековете
и всяка пробуда
е в каменно тяло,
посоки от гордост
и устрем
събрало.

Усмихнати хора и хиляди звуци
от говор, напомнящ на птиче жужене.
Старици повели са
своите внуци
и влюбени гледат
града с удивление,
а новият град
зад стените
стаен е.

Пекин, 7 август 2016

РАПСОДИЯ В СИВО

Прегънати на две масиви.
Прегънати на три нивя.
Тук, под небетата възсиви,
отдавна всичко посивя.
Отдавна всичко е за продан.
Дойде и за душите ред.
По някакъв полуприроден
закон възлизат най-отпред
най-ненаситните гадини
с продажните си пипала.
А онзи, който покори ни,
подхранва тези начала
с трохи от своята вечеря,
очите ни запълва с кал…
Поробени сме не от вчера
и никога
не съм живял.

ТЕГЛОТО НА ДУШАТА

Тя, горката, събра достатъчно тегла.
Натежала
е с цели двадесет и един грама.
Какво ли не е изживяла!
Веднъж родена,
за нея смърт няма.
За онтологичната й природа
попитайте човека
в отсрещната къща.
Той не е Христос -
Христо се казва,
но не приказва.
И защо му е да говори,
щом никой
не го разбира,
а всеки
го е страх да умира.

БЕЗПРИЗОРНИЯТ ПЪТ

Навътре в небето
и вън от кръвта
догарят надежди взривени.
Камбаните будни на всички цветя
прерязаха своите
вени.
Реки вцепенени от общата скръб
сред преспи космическа пепел…
Животът, наричан единствен и скъп -
ненужен,
безсмислен,
нелеп е…
От студ окован, безпризорният път,
през мъртви държави прекрачил,
невидим е вече… И само мигът
с флотилии звездни палачи
оставя пред моите разбити нозе
морета от бликаща жажда…
Сънувам: пожар небесата гризе,
огньове плътта ни разяждат…
Ала на съня по незримия свод
през мраз и светкавици
тичам,
заслушан в сърцето на своя живот,
което
до смърт обичам!

ВЕРДЮН

След битката какво се случи?
До труповете -
патрондаши…
Скърби урокът
ненаучен
и няма вече
наши-ваши.
До труповете -
мародери
изтръгват: кървав златен пръстен,
часовник с ланец…
Табакери
просветват в мрака
обезкръстен.
Уж равнина,
а няма равна
на нея по съдба жестока.
Армейски кон
с походка плавна
залутал се е
без посока.
А оцелелите приличат
на сенки -
фон
за сън безцветен…
Момиче
дрехата си свлича,
отдавайки се
на мъжете.

НОМИНАЛИСТИЧЕН ТАНЦ

Потъвам в безпространствени селения.
Във всички случаи
това
не е вселената,
не е илюзията за отвъдното.
Потъвам в драмата на мисълта,
в реалната неизмеримост,
от която
опиянение и безпрепятственост извират.
Тук формите са имена забравени
на структури невъзприемиваеми
Тук няма лава,
няма ледове.
Потъвам в тялото на мисълта
и моите видения
са думите.

ОСЕДЛАВАНЕ НА ЯСНОТАТА

Часът на примирението идва
ала не му се радвайте,
недейте
да го посрещате с трагични маски!
Щом нямат сянка призраците,
значи
материята формата си губи
и става по-чувствителна
от рана…
Животът е игра на светлосенки.
Блуждаенето не е заблуждение,
а сянката
на всяко примирение.

ДЕМИР ХИСАР

Ако загина на война,
жал никого не ще попари…
Димчо Дебелянов

Траншеите в предутринния хлад
не чакат нещо ново да се случи.
Войниците се взират в своя млад
и в своя светозарен подпоручик.
Октомври с влажни облаци гребе
на угарите тъмната позлата.
Дими Демирхисарското небе
и слуша стоновете на войната.
Снарядите са братя на смъртта,
шрапнелите са нейните дечица.
Октомври сочи лобните места,
а гарванът - най-траурната птица -
обхожда труповете с дрезгав грак,
прелита над ранените страхливо.
Не подозира, че е вечен знак
за всичко мъртво
и за всичко живо…
Припада нощ… Като разкъсан стон
кавал глада на горестта засища,
а римите от някакъв шансон
потъват в спомени и коренища.
И гарванът разперил е криле,
възхожда своето богатство жалко.
Непобедено, бойното поле
заспива,
но с един поет
по-малко.