ГУРБЕТ
В утрото на един августовски ден слязох от автобуса на спирката на Уисча, която е на няколко километра от селото. Като поех дълбоко въздух, по навик хванах прекия път, който следваше меандрите на дълбоката река, и после се отклоняваше от нея, изкачваше се на отсрещния баир и плавно се спускаше към селото.
Погледнах от високото - очите ми се спряха на зелената равна красива и мека като кадифе трева край реката. Тръгнах надолу по планинския склон, който беше изцяло покрит с дива мащерка; гъсти съцветия разпръскваха свойствения си аромат и ухаеща свежест.
Слязох до реката, коленичих, загребах с пълни шепи от планинската вода и пих. После нагласих удобно раницата и легнах на зеления килим. Сред тишината и зеленината, напълно уединен в себе, бързо съм заспал.
Когато се събудих, се учудих, че съм спал толкова дълго. Слънцето беше се издигнало над Карлък и заливаше със сияйна светлина околността, жегата ставаше непоносима.
Свалих си дрехите и се гмурнах в бистрите води. Поразхладих се малко, излязох и пак се излегнах на кадифената трева… Цареше такава тишина, че чувах цамбуркането на пъстървите и кленовете във водата, които стигнали средното течение на реката, се връщаха нагоре.
С наслада вдъхвах аромата на цветята наоколо, слушах песента на щурците. Летните дни са дълги знойни, и успокоен от тази мисъл, бързо съм заспал.
Спя и усещам спокойното си равномерно дишане, но в просъницата си долавям приятна, докосваща сърцето мелодия, която придава вълшебство на съня ми.
Задухалият лек ветрец, закрилите слънцето облаци и песента, която разкъса тишината, ме събудиха. Песента долиташе откъм старата крепост Шах-тане, спускаше се в спокойните дълбоки води на реката и се лееше така, сякаш обливаше зажаднялата ми за близки хора душа.
Слушам, но не виждам кой пее. Оглеждам се за сетен път и забелязвам, че откъм Фетиклер към мен се приближава мъж, нарамил два самара и изопнал шия като жерав, сякаш му надянали хомот.
Мъж - среден на ръст, набит, плешив, с издължено лице и гърбав нос, широкоплещест. Пееше. Познах го - сарачът дядо Фетхи. Дойде при мен и с широка усмивка ме поздрави:
- Ей, синко на гурбет ли беше, че от толкова време не се вясваш тука?
- Не бе, дядо Фетхи, какъв ти гурбет?! Сигурно си чул, че съм студент - бях малко в чужбина, за да изкарам някой и друг лев за следващия семестър.
- Абе, то твоето си е същински гурбет - рече с дружелюбна селска усмивка той.
Дядо Фетхи седна до мен, извади от пояса кесията си, после праханта и чакмака си, сви една цигара и след като я запали, продължи с песента:
- Мене ме земята върза, майко моя, върза ме земята. Мъка оставих на онази земя да плаче, майко, мъка да плаче. Чуждата земя родина ми стана, любимият на гурбет остана…
И после каза:
- За Алиш е песента!
- За кой Алиш? - попитах аз.
- За Алиш от Загрево. Отишъл на гурбет с още няколко наши селяни в Искетче. Другарите му се върнали, но той останал… Не можал да се върне…, погребали го там. Тази песен се пее отдавна - знаят я много хора; нейната тъжна мелодия изпълва дълбоки долове и голи рътлини. Песните, чедо, в които се пее за гурбет, винаги са тъжни. Те ту изчезват от дните ни, ту се появяват, предизвикани от съдбата на нови талази гурбетчии.
Дядо Фетхи сви още една цигара и като дръпна няколко пъти, продължи:
- Едно време нашите отивали на гурбет в Гюмюрджина и Искетче. Там слугували на богатите, които отглеждали тютюн. Заминавали в ранна пролет и се връщали в късна есен, ръцете и кесиите им празни. Гурбет, синко!
- Как? - полюбопитствах аз.
- Като малък съм слушал, че пътеката, по която тръгвали сутрин рано, минавала през северните и южните склонове на планината, пресичайки оголените от силните ветрове и проливни дъждове стръмнини. Нашите бързали, за да стигнат върха преди нощният мрак да е паднал над околността. Щом прехвърляли гребена на Карлък, пред очите им се разстилал пейзаж на тракийската низина и заблестявало водното огледало на Бяло море, забулено в мараня. След кратка почивка, те се спускали по течението на река Къзълдели и продължавайки пътя си през малките селца, пристигали в Гюмюрджина или Искетче.
- Синко - обърна се към мен старческото си лице дядо Фетхи. - Преди шейсет-седемдесет години само думата гурбет или гурбетчии предизвиквали тъжни въздишки, а често и сълзи. По нашите земи се родили тъжни разкази и песни за изпращането и посрещането на гурбетчиите, които хората слушали с печал в душата.
- Как се е появила песента за Алиш?
- Алиш е бил на шестнайсет-осемнайсет години, когато с още двама от селото решили да отидат на гурбет в Беломорието, за да изкара той пари за сватбата - по онова време семейството на момчето приготвяло чеиза на момичето, за което били нужни средства.
В Искетче се главили за ратаи. Какво ли не са работили? Орали ниви, копали тютюн, жънали пшеница, въртели харман, гледали животни. Най-накрая дошло време да се върнат. Чорбаджията Кириакос ги повикал и им платил надниците за времето, през което му работили. После ги помолил, преди да си тръгнат, да му изчистят едно от големите му пасища от глог.
Алиш взел една коса, а другите мотики и лопати. Почнали - не почнали почистването и със замахването на косата ръката на Алиш се схванала. От болка той се строполил на земята; никой нищо не е разбрал - момчето започнало да се гърчи и да диша трудно; успяло само да промълви: умирам! Един от приятелите му се опитал да изтръгне сърпа от пръстите му, но не успял - били се вдървили. После го качил на гърба си и го завел в обора, в който живеели - тръшнал го на леглото.
Алиш целият треперел - ту му ставало горещо, ту студено… Времето помръкнало, черни облаци надвиснали над селото, заваляло. Три дни Алиш останал прикован на легло. Няколко пъти идвал лекар, който му давал лекарства и му биел инжекции… Ни хапчетата, ни инжекциите му помогнали - болките се засилвали.
Момчето дишало все по-трудно и по-трудно, задушавал се; езикът му се удебелил и вече не можел да говори - само тежко въздишал и бълнувал. През това време чорбаджията им казал да се изнесат, защото щял да ремонтира помещението за следващия сезон. Оставащите в обора се видели в чудо, но нямало как - изнесли се на полето и след един ден на Алиш му е останало само тялото…
Дядо Фетхи млъкна, но след като запали поредния си качак, каза:
- Нямам сили да опиша как приятелите на Алиш са съобщили за неговата смърт на изгората му, която го чакала обкичена в красиви дрехи и златни накити по тях, с извезана на ръце кърпа.
Изведнъж стана, отиде при самарите, но преди да ги нарами, рече:
- Не исках да ти казвам. Внучката ми от няколко години е в Германия. Преди седем месеца роди, но ние все още не сме видели нашата правнучка. Какво повече да ти кажа?! Много от нашите хора са в чужбина. Над повечето тукашни къщи и махали от години не се вие дим. Само възрастни хора като мен могат да се видят по места, огласяни преди от детска и младежка глъч. Сянката на обезлюдяването надвисна над бликащи доскоро с млад живот села. Обезлюдяваме ли и ние?
Хвърляйки тъжен поглед на самарите рече:
- Трябва да ги занеса на Хамди от Бакаджък.
Въздъхна дълбоко:
- Абе и то самарджийството замря. Как да не замре? Хората като заминаха, то и животните изчезнаха…
Слънцето бе се загнездило зад Карлък, вечерта бе обвила в здрач пътеката на гурбетчиите. Станах, взех си раницата и тръгнах. Тъжната мелодия на гурбетчийската песен ма последва, а красивата и зелена като кадифе трева край бистрите и спокойни води на реката остана самотна…
