Христина Комаревска

СТИХОВЕТЕ МИ

Забравям ги, а трябваше да ги повториш, Ехо.
Не ми се ще да се превърна в детектив
във пясъка на паметта да диря злато.
По-ценен ми е оня миг, когато се въздигам,
после падам в прегръдката на битието ветровито.
Не те упреквам, твоята природа е такава,
за кратко да си гласовито. Има таен смисъл.
Аз също имам грехове за дялане и премълчаване.
Дори съм благодарна, че потъвам някога във яма
и се поглеждам отстрани във други светове -
ту бяла до невероятност, ту притихнала -
прегазено цветче, потънало в калта на отчаяние.
Не ти се сърдя, Ехо,ти се връщаш винаги.
Което ще повториш, вече е затлачено
от жажда за симетрия и съвършенство.
И думите ме прелъстяват и отблъскват, пак и пак.

ВДЪХНОВЕНИЕ

Видимо съм тук,
но всъщност съм далече.
Тялото ми е алиби,
рее се душата.
Свири до ухото ми свиреца,
ехото се слива с необята.
Жадна като риба край морето,
чакам отливът да ме приеме.
Глътка дъх и пясъкът се стеле,
миг и вечност, и безвремие.
Видимо съм тук,
но всъщност съм незрима.
Слово от любов е светлината.
Стиховете ми напират,
стигат до ръба на тишината.
Най-дълбокото е всъщност
най-високо.
Знаят го и птици, и човеци.
Бродя нощем и безкрила
в петте посоки на сърцето.

ЛУНАТИЧНО

Не знам Луната страда ли, когато
замлъквам и кафето ми горчи.
Когато книгите ми - куп хартия
на аутодафе е готова да гори.
Когато думите се карат и боричкат,
оплетени като деца в кълбо.
Обидени от загуба на жмичка,
кой пръв да яхне чуждо колело.
Не знам дали се радва на съня ми,
когато спусна плътното перде.
Дали по майчински със длан ме гали
по-нежно и от ангелско перце.
Не знам какво ми е. Каприз или привичка.
За приказка ли страдам и игра.
По-скоро да отмине и от топлата й пазва
да потече отново златната река.

НОВА ЛУНА

Тази вечер си жълтица.
Светиш и напътстваш.
Виждам със притворени очи.
Селянинът в притчата
на моста -
мисли навика да победи.
Ден до пладне.
Ти си нощна птица.
Строго пазиш
сливите за смет.
Чука на отворена врата
късметът -
сляп от лунния ти нов портрет.

***
Луната е жена - разбира ме.
Подава ми ръка и тръпнем двете.
Погалва скулите ми,
сребърно въже изплита от косите ни -
от ниското към висинето.

Луната е сестра - обича ме.
Дори когато съм глезливо-вироглава.
Не ми се сърди, както и да я наричам.
Голяма е и винаги прощава.

Понякога е мащехата зла,
себична, зла и безпощадна.
Гневи се като всички нас.
Безмълвно ни посреща и изпраща.

Луната е това, което сме.
Дарява свяст, съня отнема.
През фазите й сребърни ръце
променят стих в неписана поема.

***
Буренясва градината. Няма я мама
да се кланя на новото стебълце.
Да почиства излишното, да преценява
кое е наред да даде плодове.
Да се радва като за пръв път
на чичопея, презимувал и пак оцелял.
Песента му и днес е без петолиние,
соло за радостчица безкрай.
Няма я мама. Замина далече.
Къртичини никнат на двора сега.
Отвори се облак и дъждец ме облече
с прозрачната рокля на небесна сълза.

В ТРОЛЕЯ

Препънах се в бастуна му - о, миг,
да можех да прелистя времето обратно.
Подхвана ме с ръка като челик,
а бе на възраст непонятна.

Присви очи, прочетох в тях тъга,
по-мъдра от словата неизречени -
не подценявай бялата глава,
на външност всички сме обречени.

Сезонът зимен е, снегът вали,
затрупва всичко - радост и заблуди.
Сърцето ми е младо и тупти
като през летния и жарък юли.

ЧЕРНИЦА В ГРАДА

Сладни ми по устните сладка черница,
тъмнее над мене - пак ще вали.
Какво да направя, така е орисана -
от детството наше плод неделим.

Чудата по форма, почти съвършена -
къпина не е и малина по цвят.
Нетрайна, за модния ден непотребна,
на джибри дъждът ще я смачка със крак.

Докато умувам, тя вече презряла,
асфалтът лъщи от изтеклия сок.
Вторачвам се в него като пияна -
горчи ми по устните - особен урок.