Георги Н. Николов

Живеещият в САЩ белетрист Добри Карабонев досега бе автор на книгите „Да намериш себе си”, „Шампанско и сълзи”, „Страх” и „Вероника, светицата от Чикаго”. Сега пред нас е „Кръчмето - роман и подбрани разкази”, дело на изд. „Международна фондация за българско наследство - Професор Петър Детев”, Чикаго, 2019 г.

За творбата си и героите в нея авторът споделя:

„Всички те са олицетворение на съвременната истина, случваща се днес в българското село. Статистиката сочи, че над сто и четиридесет български села днес пустеят сред красотата на българската природа. Видях го сам с очите си през 2018 година. Тъжна и отчайващо потискаща картина. Романът е събирателен образ от тези български села. На страниците на тази книга си пожелах да възродя едно от тях. Да покажа голямата любов и привързаност на някои от местните хора към домовете им. Да покажа, че не всички изоставят родния си край. Причините за това са много. Най-вече политическото безхаберие и криворазбраната демокрация, събудила днес алчността за власт.”

Накратко - пенсионерът Стойко Катин се завръща от столицата в родното си село, „умиращо” като много подобни населени места.

Той още не знае какво ще прави там, но се заема да възстанови старата дядова кръчма, или „кръчмето”, затворено преди това от много години. Защо? Стойко не знае, а може би и носталгията по отминалите години го кара да прави това.

Постепенно в сюжета навлизат дедо Власо, Мите Електричаро, Аце Станкиния, геоложката бригада на инженер Петър Занев…

И сякаш липсващият тук живот, като дървесна пъпка под ласкавото слънце, отново отваря очи за своята неочаквана пролет. Постепенно кръчмето се превръща в притегателен център за хората, пребиваващи в селото.

Постепенно тук се заселва бизнесменът Чавдар с жена си Христина, за да реализират спечелен проект на Европейския съюз, открита е минерална вода за балнеолечебен център, строи се хотел.

Заселват се все нови и нови люде, запустелите къщи отново чуват хорски глъч и детски смях. Българският трибагреник пак се развява над новоучреденото кметство, възстановява се църквата. Появяват се грънчарница и ракиджийница.

Има, разбира се, и перипетии, но те с общи усилия се преодоляват и селото все повече се обновява. За жалост старците си отиват един след друг, но новото време трайно се настанява в селото с подареното му бъдеще.

На този цветен фон промени настъпват и в живота на Стойко, избран за кмет. Двамата му сина са в чужбина и той гостува на сватбата на Румен в Германия, после и на Сашо в Америка, ражда се и внукът му Крумчо. Сашо и Чавдар откриват, че имат общи бизнес идеи и след време Сашо с цялото си семейство се завръща в България.

Като финал на романа бива издигнат и паметник на старите хора, на който пише: „Голям поклон и Бог да ги прости. Поживяха в демокрацията на България със сълзи в очи.”

Над всички нови и възстановени къщи се развява бягащ гривест лъв на фона на изгряващото слънце - новият герб на възроденото от руините си село…

Сам Стойко намира личното си щастие в лицето на завърналата се от САЩ Гергана.

И тук е логично, без да преразказваме повече, да се запитаме - къде се крие основната тема на книгата? Какво иска да ни каже и в какво да ни увери Добри Карабонев?

Според мен, тя е многопластова, съзидана от редица наболели за съвременната ни страна проблеми. Обезлюдяването й е страшен демографски факт, който управляващите няма как да решат - липсва поминък и всичко запада, а който може, се изселва в големите градове, или тръгва към Терминал 2.

Именно емиграцията е следствие от обезлюдяването и неглижирането на редица проблеми в малките населени места. При това в странство изтичат младите сили и умове на родината. Дали някога ще се завърнат, както в творбата?

Съмнително и по-скоро: не. По силата на биологичните закони едни поколения си отиват, а няма други, които да ги заместят. Изводът за мислещите хора е един - България си отива с плашеща бързина.

Затова и „Кръчмето”, написан сладкодумно и убедително, разкрива пред читателя една химера - красива и желана, но само химера. Вдъхва ни надежда, че нещо все пак може да се промени, но реалностите у нас са други.

В запустението се заселват други, бързо множащи се етноси. И родовата памет постепенно изтлява, превръща се в нещо, което вече не може да се възстанови.

Трайно завръщащите се по родните места са единици, всекидневно заминаващите - десетки. Все по-малко са родените в страната, все повече - децата в чужбина.

Тук се закриват училища, в диаспората те ставата все повече. Бягането от същинските, нетърпящи отлагане проблеми от многопосочната криза не е изход, а лозунгите „България е била и ще пребъде!” плашат с късогледството си пред омагьосания кръг, в който живее днешният ни сънародник тук. Докога? Та ножът отдавна е опрял до кокала…

Може би, докато се случат и най-лошите ни прогнози. Трябва да стане чудо, та държавният кораб да поеме в правилната посока. И да съзре някъде на хоризонта химерите в романа „Кръчмето”, които, кой знае, все пак някога ще станат реалност. Но засега ни остава чудесно написаната творба, която вдъхва доза оптимизъм на читателя, колкото и малка да е тя.

Що се отнася до разказите в сборника, девет на брой, те са взети тематично от живия живот. В тях присъстват личния успех и неуспехът, любовта и предателството, надеждите, самотата.

Присъстват и чудеса с проговарянето на немия по рождение Илийчо. Героите са обрисувани в плът и кръв и сякаш се срещаме всеки ден с някой от тях в забързаната улична тълпа.

Добри Карабонев е точен наблюдател и добър психолог, който убедително ни представя типажите си и прави от разказите си мозайка на делника такъв, какъвто го познаваме.

Светъл, или в сенките на делничните проблеми, красив, еднообразен или утре - по-различен и вълнуващ. Сборникът „Кръчмето - роман и подбрани разкази”, е предназначен за читателите от различни възрасти, които ще открият може би и себе си в отделните сцени и перипетии на героите от сюжета. А може би ще преоткрият и надеждите си за по-добри дни, от които в наше време определено се нуждаем…