Христо Черняев

Живко Сотиров е автор на дузина белетристични книги, между които „Преди изгрев”, „Тетрадка в хралупата”, „Ванчо от Рударе” (повест), „Да си измислиш жена”, „Усмивки за всеки ден”, „65 петолъчки” (остроумия), „Последният ден на вълшебствата”…

Книгата „МОРЯКЪТ, КОЙТО НЕ ЗНАЕШЕ ДА ПЛУВА” е от избрани творби на Живко Сотиров. Още в началото й е отбелязано „Истории за юноши с посвещения на възрастни”, но аз ще кажа, че разказите му са валидни както за юношите, така и за възрастните читатели, защото темите и проблемите, които третират, са еднакво интересни за всички възрасти.

Живко Сотиров пише увлекателно. Той има сладкодумно перо и умее да създава естествен ореол и непринудена атмосфера на разказите си. Налице е сериозна творческа дарба, която респектира. Белетристът притежава силна и свежа наблюдателност, с което придава на книгата си одухотвореност и значение.

Стилът му на повествование, бих казал, е бисерно-прозрачен. Живко Сотиров не се стреми към външни ефекти (това му е съвсем чуждо), но той умее да постига завидна естественост и простота на разказите си. Именно затова е голямо удоволствието, когато ги четеш, потопен в атмосферата им. Тези творби облагородяват човешката душа. Защото са и искрени, и истински. Техният вътрешен колорит омайва. Споменах израза „бисерно-прозрачен” за стила на автора и ще се аргументирам - ето как е нюансиран той:

„Преди вечеря ходих със стомната на чешмата. И стомната на два гласа запя - по-дебелия - от гърлото, в което влизаше водата запя, по-тънкия от пъпчицата, от която се пие вода.”

По съвсем естествен начин Живко Сотиров постига изящество на езиковата образност и на мисълта. Това придава на разказите му ярка художествена стойност. Ето как в разказа „Часовникът на пролетта” той с ефирна прелест ни внушава художествените си замисли:

„Момчето не откъсваше очи от гъстата мрежа на тревите. Сигурно чу нещо, защото затаи дъх и сложи пръст на устните си. Загледах натам, дето се взираше то. Видях няколко мравки, наобиколили едно цветче на грамофонче.
- Чуваш ли, цъка! - прошепна то.
Заслушах се и чух тиктакането на часовника на пролетта. Право да си кажа - пееха щурците. Но песента им досущ приличаше на часовник. - А кой навива часовника на пролетта? - момчето не откъсваше очи от тревите.
- Чуй! - казах аз, защото не исках да се издам, че наистина не зная кой навива часовника на пролетта.
Тревите се размърдаха от лек полъх.
- Вятърът го навива! Как не се сетих досега! - подвикна момчето.”

…Едни от най-хубавите творби в книгата „Морякът, който не знаеше на плува” са „Синеокият и момчето” (на Цветко Йорданов), „Часовникът на пролетта” (на Александър Муратов), „Когато пада росата” (на Атанас Далчев), „Железничар с прошарени мустаци” (на Борислав Ценов), „Мирисът на снега” (на Траян Първанов), „Три дни - чудо” (на Иван Николов), „Есенно обличане на дърветата”, Обеци от череши” (на Никола Инджов), „Извинение” (на Марин Ботунски), „Криводолски снежен човек”, „Пролетна дъга”, „Зимна луна”…

Живко Сотиров умее по косвен път да внушава основните идеи на творбите си. Освен това, той е майстор в боравенето с подробностите в разказа, но така, че без да прекалява, да въплъти по безспорен начин художественото си намерение и да внедри в съзнанието на читателя духовното изваяние на героите си.

Затова до голяма степен спомага и чисто поетичния му поглед към действителността, а също така и изпитването до тънкост и своеобразно съвършенство на дадени ситуации и действия в разказите.

Например: „Дядо Кольо донесе няколко пъти дърва - и по-тънки, и по-дебели. Но всички звънтяха докато ги нареждаше. Толкова бяха сухи.” Това „всички звънтяха” придава особено звучене и окраска на изказа, което е характерно за художествения стил на автора.

Добрият читател не може да не забележи и усети с радост очарованието на такива моменти, като цитираните по-горе, каквито са навсякъде в книгата.

Всъщност разказите „Часовникът на пролетта”, „Синеокият и момчето”, „Железничар с прошарени мустаци”, „Три дни - чудо”, „Когато пада росата” дават високия художествен тонус на книгата „Морякът, който не знаеше да плува”.

Ще се спра повечко на „Синеокият и момчето”. - Всъщност, това е една новела, която би правила чест на всеки български автор. В нея Живко Сотиров с ореолен рисунък и замах разказва по своему за легендарните сражения на Ботевата чета на Милин камък.

Предмет на повествованието му е един наглед второстепенен момент от величавата епопея, немного известен, но който се вписва плътно в цялостната атмосфера в борбата на живот и смърт с петвековния тиранин за свободата на България.

Ботевата чета води смъртоносен бой, четниците примират от жажда, а никъде наоколо няма вода. И едно козарче през цялото време им донася с кратунката си живителна вода от потаен извор, като с риск се катери по скалите, незабележимо от турските орди. Едно незнайно и безименно за нас козарче.

По-сетне то е вградено от майстор-скулптор в каменен паметник на същото място, до изворчето. Скулпторът е издигнал паметен паметник на незнайното храбро българче, а в новелата си Живко Сотиров е сътворил ярък апотеоз на безстрашния подвиг на момчето.

Покъртителна и горда е тази история и за нас, и за внуците. И всичко това е отразено вълнуващо в новелата „Синеокият и момчето” внушаващо святи чувства у читателя.

…Не бива да забравяме, че Живко Сотиров си е извоювал име на майстор-сатирик. Сатиричният нагон е в кръвта му. За това говори в книгата му разделът „Нашенски престилки”. Неговите съвсем лаконични фрагменти са и мъдри, и актуални. Сатиричният му окомер е точен и съкрушителен. Ето някои от тях:

- Не виждате ли, че настъпват дни, когато усмихнати ще виждаме само в лудницата?

- Размахаш ли криле - махат те.

- Лукчетата - пенсионерска луканка.

- Парламентът - място, където Маймуни се правят на лъвове.

- Присъдите на Орлите се подписват с гъши пера.

- Глобализация - глобите на икономическата диктатура.

- ПАТИЛАНСКО ЦАРСТВО

Най-често се пати
от Вождове-психопати.
……..
- У нас престъпниците са три вида:
дребни - циганизирани,
едри - организирани
висши - избирани.

Ей такива са Живкосотировите усмивки, както ги е нарекъл в предговора на книгата писателят Марин Ботунски - с верни попадения, безкомпромисни…

…Поначало Живко Сотиров е емоционален творец. То личи от избраните му белетристични творби в книгата „Морякът, който не знаеше да плува”.

И всичко това е плод на светлата му дарба, на проникновения му поглед да вижда и да отразява значимото и същественото, да стопля творбите си със чиста обич и всеотдайност.

2006 г.