Георги Георгиев

Попадна в мен неиздаден ръкопис на роман от Тодор Харманджиев. Синовете на писателя - Румен и Ивайло, ми се довериха. Познавахме се от казармата. И двамата отбиха военната си служба в нашия 62-ри общовойскови свързочен полк, резерв на Главното командване, в Самоков.

Срещата ни беше сърдечна. Донесоха ми ръкопис, който майка им беше подготвила, със спомени от писатели за Тодор Харманджиев. С радост редактирах тази книга, която излезе през 2017 г.

При работата стана дума да се заема и с неиздадения ръкопис на романа “Отшелникът”. Той беше престоял в чекмедже тридесетина години.

Дали не е остарял, дали времето за което става дума в текста, не е отнесло със себе си завинаги творбата?

Този въпрос изникна пред мен. Вълнувах се, защото бях обикнал по мъжки стария писател. Нашето общуване продължи и след като синовете му приключиха войнишката си служба (1962). След това издадохме три от белетристичните книги на писателя, а той пожела синът ми Юрий Георгиев да бъде художник-оформител на изданията.

Чак до последните си дни Тодор Харманджиев идваше при мен и поддържахме безкористна мъжка дружба.

С нарастващо любопитство навлизах в ръкописа на романа “Отшелникът”. Постепенно се убедих, че листовете бяха пожълтели от времето, но сюжетът е вечен, а текстът звучи по харманджиевски. Интересът ми растеше, изложението ме увличаше, образите оживяваха.

С признателност и приятно чувство завърших редактирането. Позвъних на Румен и Ивайло да им кажа, че и днес, и утре романът ще има своите читатели.

Не само защото в основата му е вечния любовен триъгълник, а освен това интерпретира проблеми за таланта и изкуството.

Какво е накарало стария писател да се заеме със съдбата на преуспял художник, с признати и продавани платна? Очевидно провалът на последната му изложба, отрицателната рецензия за нея, липсата на откупки. Това отвежда Момчил Светозаров в родното му село да “ближе раните си”.

Този сюжет е житейски познат, защото няма творец, който да не изпитва вътрешни съмнения доколко е постигнал висотата на своите възможности, разкрил ли е докрай дарованието си, което е заложила майката природа в него.

Темата е за същността на изкуството, доколко живописецът Светозаров се домогва до поезията в обектите, които рисува.

Неговият някогашен приятел (също художник) Борис Горанов, бродил по разни страни на Южна Америка заедно с жената, която някога е вярвала в таланта на Момчил, идва при него да облекчи болката му след провала на последната изложба, но и да насочи търсенията му в продуктивна, самооценъчна посока.

Сблъсъкът между двамата е остър. Горанов изповядва истината, че живописта е и морал, но и че без обич няма голямо изкуство. Тъкмо това ги сближава, без да имат сили да го признаят.

Борис е прав, като се опитва да внуши на Момчил, че е необходима душевна промяна, защото какво е картината освен моментно състояние на художника.

Мъчителни процеси, остри диалози, които понякога приличат на сблъскване на два кремъка. Прехвърчат искри, но така има надежда да се прецени същността на творческата криза, да се извлекат поуки.

Почти вулканична е температурата при срещата на Момчил с едновремешната му любов, станала съпруга на приятеля му Борис.

Някога той се е уплашил от пътешествие с нея по света, сега тя отново го респектира със своята трезвост и съхранена вяра в таланта му. Сблъсъкът с тази някога близка до сърцето му жена го удря също като със силен нравствен ток.

Достижение за Харманджиев е вложената висока идея в този роман, плътния рисунък на главните персонажи, които са няколко - Момчил Светозаров, Борис Горанов, Софка и Ружка.

Те са изваяни от писателското въображение, но авторът ги рисува с такава лекота, като че ли ги наблюдава във всякакви ситуации, дори в дреболиите.

Героят е жив, плътен, а писателят е до него, разговаря с него, смее се с него, влиза в спор и кръстосват шпаги. И това не са препирни от битов, а от нравствен характер, образите се очертават като светоглед и характер, всеки има своя философия и жизнени позиции.

Авторът не ги приземява, те изправят пред нас морален ръст като фигури, застанали уверено в конкретната житейска ситуация.

Тук се усеща майсторът на “мека” проза Тодор Харманджиев, който рисува природата - дъхава и прелестна, и селската действителност.

Героите му са носители на определен вкус към тази среда, действат сред нея не като сред декор, а като сродени с нея, всеки според индивидуалността си и формираните нагласи.

Така се изгражда и хармония в общуването между събраните в селото главни и второстепенни образи. Всеки от тях носи своето “аз”, особен натюрел, което ги прави витални личности. Това писателят постига с изтънчени, но раздвижени и съдържателни диалози.

Сполучлив роман за творчеството - така може да се изрази в едно изречение оценката ми за този непубликуван досега ръкопис на Тодор Харманджиев.

Героят му Момчил е избягал от града, купил е къщата на някогашен богат съселянин, пригажда я за живеене, но се завръща в нея да преосмисли и самооцени творческия си път, за да продължи да рисува с вдъхновение. А това е неговото съществувание, неговото щастие.

Пиша тези редове и си мисля за ония години, когато с Харманджиев работехме по издаването на трилогията му “Родове”, “Героите от Булаир се завърнаха”, “Далечното остава близко” и сборника с новели “Последната нощ”.

Между нас се създаде истинска дружба, въпреки че Тодор Харманджиев беше набор с баща ми (1905). Тогава, а и по-късно не минаваше седмица, без той да се отбие при мене във Военно издателство.

Ще заличи ли времето образа на този чувствителен, чист и мил човек, ярък художник на неспокойните и страшни превратности на съдбата българска?

Как ми се иска днес, от дистанцията на времето, да му кажа: “Сполучил си и с този роман”, а той да ме погледне усмихнат и щастлив…

——————————

Тодор Харманджиев. “Отшелникът”. изд. „Пропелер”, София, 2020 г.