КАБРИО
…Приседнал съм на капрата, в едната ми ръка гемовете, в другата камшикът.
Каручката трополи по стръмния калдъръм от Калето, надолу към Голямата чешма, мъчи се да догони галопа на горкото магаре. Неподкованите му копита рият чакъла и късчета от него като бомбички забиват острите си краища по лицето ми, разкъсват плътта и оставят по бузите и челото червени ивички от драскотините.
Нямам болка. Противното на нея душата ми е пълна с някаква пеперудена лекота и лети ли, лети, подхваната от звуците на надземна музика, идваща от небесното ширине.
Уж тропот на колелета и на копита, уж тичащ вятър, прегърнал цялото ми тяло, а в ушите ми нищо… Само тези звуци на музиката дето ме галят от всички страни и ме карат да затварям очи, за да ги виждам и на живо как се носят в пространството…
…О, я виж…От другата страна на селския път, хванати щастливо за ръце, Джулия Робъртс и Ричард Гиър… И ми махат, и ми викат нещо, и се прегръщат… И Крис Риа до тях, ангелски им припява с най-любовната китара на света…
Милите те, познават ме, как иначе…Но пък баш в моето село и точно когато самият аз съм на върха на щастието си върху капрата на тази магарешка каручка…
Плача… Музиката и неочакваната среща с покойния ми баща се смесват и се превръщат в огромно кълбо от спомени, завито с конци от ноти и шепнещи гласове…
Хванал е юздите на магарето и го е заковал пред голямата ни дъсчена порта.
- Ще се пребиеш, сине, автомобил е това, не е шега, слез, погледни душата си, кърви…
- Ти пък как разбра, че точно сега ще мина покрай нас… И си застанал да ме срещаш… Да ми кажеш, че душата ми кървяла… Няма те повече от петнайсет години, а знаеш какво ме боли… Дръпни се от каручката, да си ходя искам…пусни юздите…
- Аз знам всичко, сине… И кога ще минеш с този кабриолет знаех как ще стане…
- Не виждаш ли, че това не е кабриолет, нашата каручка си е, Сали Яшар я изписа само срещу една крина жито… Забравил си песента й, тате…
- Ти не виждаш… Седнал си в твоето кабрио, твоето време е това… Каручката я няма… Отдавна я няма… С нея си отидох аз, как не си видял… Положихте ме върху дюшемето без канати… Така бях поискал, да мога да видя за последно и къщи, и ниви…
И ми говори нещо тате за купчината сено между ритлите, което не било сено, а въздушна възглавница, да съм се облягал на него в лош час на пътуване с кървяща душа… И непременно да съм хвърлел този камшик, защото в моето време си имало много строги закони за насилието върху жени и животни…
- И ако искаш да знаеш, да ме прощаваш, каква любов ти се привижда на този селски сокак, какъв Крис Риа… Било е, сине, било е… Стани, слез от там и забрави… Забрави… Забрави… Забрави…
…Божан ме е хванал за рамото и така ме дърпа, че аха да се изсуля от дивана… Събота е и той ни е на гости.
- Дядо, събуди се… Май забрави дето ми обеща партия шах… И стани, стани, че започна да си говориш… Викаше нещо, „дий”, на кого викаше така, яздеше ли?
- Карах кабрио, миличък…С въздушна възглавница от сено…И знаеш ли кой ми пееше? Онзи с китарата, Крис Риа…
- Ха, че аз съвсем тихо бях пуснал компютъра, бе дядо, как си го чул на сън… Ще ме извиниш, нали?
