интервю на Лияна Фероли

Навършиха се 22 години от кончината на нашата забележителна писателка Петя Караколева, която си отиде от нашия свят точно на Коледа. Но вече от 15 години насам се връщаме към нейния голям талант и голямата й мъдрост  чрез  връчването на Националната награда за детска литература, носеща нейното име. Десетият й носител стана писателят Тодор Каракашев от Пазарджик. Той е автор на няколко книги за деца и на няколко литературоведски. Смятан е за голям познавач на детската душевност, която претворява в изкуство с висок естетически заряд. Доказа го и с издадената от него неотдавна книга „Четири прозореца към душата на детето”, посветена на Петя Караколева. Председател е на Дружеството на писателите в Пазарджик и отговорен редактор на издавания от него и Общината литературен вестник “Метафора”.

- Книгата ви за П. Караколева, г-н Каракашев, така й отива, че не можеше да е по-добре, защото е нестандартна като самата нея. Дано помогне повече  за нейното подобаващо популяризиране…

- Макар че книгата акцентира върху прозата й за деца, тя разкрива и някои общи качества и характеристики на нейното слово, имащо силата да съчетава красотата на изказа и житейското познание, да изгражда мирогледната система в детския читател. Да го насочва от сетивното към разумното и чрез фантазията да изминава най-краткия път между измислицата и действителността. Да го учи на творческо търсене на истината и решаване на проблемите, а не с готови и наложени направо отговори.

- Така, казвате в книгата си, Петя Караколева води малките си читатели не през предварително познатото, а през вложения и в децата непредсказуем свят…

- Да, за да възпита в тях отдаденост на стремежите им, дори и в рискови ситуации, да събуди същностните им ценности и качества, като храброст, себеотрицание, взаимопомощ, които трябва да се развият още от най-ранна възраст.

- Значи си е съвсем закономерно и красивите измислици в детския книжен свят, преминавайки през предизвикателствата, да стигат до  равновесието на случванията?

- Напълно. Дори лъжата, както е в „Жълтият космодрум”, може да е благородна и оправдана, да е мотиватор в тази посока, да се стига до единството, оказващо се там, където най-малко сме го очаквали. Такава е и основната идея в този роман на Петя - а именно, че реалното може да изглежда като фантазия и обратното. А тя е голям майстор в това чрез двойствеността в значенията, без да са антагонистични, да поддържа приключенския разказ с високоградусово напрежение. Дори налага извода, че когато има кауза и малкото може да се превърне в голямо по значение. Затова при нея героите внушават респект не с мерките си, а с вътрешната си сила, с устремеността им към доброто и правдивото.

- Такава е и Ламята в „Жълтият космодрум”, която идва от друга планета, има ръст 35 сантиметра, но възстановява реда с нестандартни действия…

- И то защото носи творческото, неклиширано решение на проблемите. И защото моралната й победа предхожда физическата. Петя не поставя граници между фантазията и реалността или ако я има, или са чисто условни, а от чудното им съчетание се раждат истински, живи и реални приказни истории. Затова нейните повествования са изпълнени и с много мъдрост, ведрост, креативност и стремеж към доброто. Те са красиви измислици за истинските неща. Съответствия между въображаемото и вълшебното, между фантазия и действителност. За да може и литературата да бъде непрекъснато променяща се като тези взаимозависимости. За да стигне в новия свят, който започва, като в детската възраст, на чисто и се гради със светли и чисти помисли.

- Тоест, преходът към него, според мъдрата ни писателка, ще премине през чистия детски свят…

- И през недопускането на съмнение в щастливото пътуване към него. Така както децата са любопитни и свободни да приемат с лекота всяка следваща промяна, която е предпоставка за нов живот, в който реалността ще прилича на видяната във фантазията. Така както в романа „Графиня лък”, пътуващите към новото вече живеят в неговото изпреварващо време. И както различните типажи в нейното творчество пътуват в името на една и съща нова цел, без да се противопоставят едни на други. Дотогава, докато животът започне да прилича на самия себе си и започне  да се разгръща към нови хоризонти. И докато пътят, водещ натам, започне да превръща мечтите в реалност. Затова митовете, приказките са толкова ценни, защото винаги ще има вярващи, че някога са били истина. Защото, както ни подсказва Петя, приключението-предизвикателство живот винаги ще се развива и като олицетворение, ще бъде  едновременно и действие, и символ, насочено към абсолютното добро.

- И едва тогава ще открием смисъла в „Най-златното злато”, което винаги е било пред очите ни…

- Да, както е в нейния най-знаков едноименен детски роман. В търсенето на мъдрия смисъл в достатъчното, в хармоничното, в симбиозата между приказка и живот, в собственото ни пресътворяване, което променя и света. Тези идеи за смисъла на живота, обаче, при Петя Караколева са отправени  повече към бъдещето, когато ще се знае, че упованието на приказката е упование на правилния избор.

- И ще се знае, че символът, метафората, свързват реалното и иреалното, за да се стигне до така желаната метаморфоза…

- То и сега се досещаме, че големите качества на литературата съумяват да превърнат фантазията в реалност, но ни липсва твърдата убеденост в това.