Людмила Калоянова

ПЕСЕНТА НА ИМИГРАНТА

Името е избор,
отчуждение,
път,
разделен
наполовина.

Аз съм името си,
макар и много повече от него.
Името е крехък мост към
новото ми съвършенство -
залогът за това, че ме приемате
в моята различност.

Името е вечно сбогуване,
пожълтяла пътека и
спомен…
То е обърнато време,
срязана вена,
по която се движа в
есента на съня си;
то е мой двойник, за когото
всеки ден правя помен.

***
Магистралите на Пенсилвания
са гигантски чудовища.
Пипалата им се врязват като
октоподи в бизонските
тела на Апалачите.

На 386 Parkway East
баща ми заплака на телефона:
- Оставихте майка си сама,
защо не дойдохте… Щеше да
е различно!

Хищната спирала на пътя
се самоизяжда
пред мен.

- Каза ли нещо?
- Последните й думи бяха
„умирам”…

Усещам сърцето си -
пулсиращо телце на врабче -
докато слушам гласа на баща си,
залутана сред магистралите
на Пенсилвания….

НЕВЪЗМОЖНО ЗАВРЪЩАНЕ

колко йонийски морета
ни делят от итака
колко предателства чертаят
залеза на нашето падение

с колко троянски коне
постигаме своето мнимо
спасение

медуза ни е приковала
върху мачтите -
делфините немеят
изтръпнали
в последния си скок

безмълвна
душата се разпада
на
обезглавени
късове
мрамор
паметта е най-жестока
изкуплението е само мит

НИЧИЯ ЗЕМЯ

От Ничия земя съм -
разпятие от
полусенки,
полуспомени,
полуезици…
кръстопът от
два различни свята,
които ми принадлежат,
без да са мои.

Светове-отломъци,
прорязани
от водопадите на паметта,
които търсят, но не намират
спасениe…

Душата ми е лодка на дете,
загубила кормило и
разпъната на две.

Знам къде съм родена -
не зная къде ще умра.

СТОГОДИШЕН СЪН

Ако някога дойдеш
при мен, ела призори
когато слънцето се пробужда.

Аз още ще спя,
но ти влез и се вгледай
в лицето ми -
тихо и гладко като
морето отвън.

После ме съблечи и
когато остана само по рани,
ме целуни.