Людмила Башко

превод: Георги Ангелов

Почти преди смъртта си, сякаш забравил, че и сам е посещавал Лиля Брик за точния й художествен усет, Ярослав Василиевич Смеляков написал:

В многогласието ни общо
като тритръбен крайцер кънтиш,
но точно те те довършиха –
тези лилии и оси…

(превод на стиховете: Диана Павлова)

Независимо от събирателността (малки букви и множествено число) ясно е, че става дума за Лиля и Ося (Осип) Брик, за съвместния им живот с Маяковски на Хендриковия переулок.
Веднага остро възниква въпросът:
«Допустимо ли е да се нахълтва във вътрешните, много лични отношения, избрани от всички тях тримата доброволно? Допустимо ли е публично да се нанася оскърбление на хора, които Маяковски наричал негово «семейство»?
Нестандартността на живота в тройка само външно е необичайна.
Тя се обяснявала именно като творчески съюз. Именно съвместната дейност сплотила Брикови и Маяковски.
Поетът отбелязал в биографията си:
«Радостна дата.
Юли 1915 година. Запознах се с Л. Ю. и О. М. Брик».
Брикови били едни от първите, оценили гениалността на Маяковски, който им прочел на вилата «Облак в гащи».
Осип Брик помогнал на неизвестния и беден поет да издаде поемата, поел разходите и отношенията с издателя.
В лицето на съпрузите Маяковски открил онова, за което мечтае всеки начинаещ поет – умни и образовани почитатели и критици…
Времето било гладно, с жилището – проблеми. А Брикови често помагали на Маяковски. Няма нищо изненадващо, че той, получавайки дом в Москва, бил радостен да им се отблагодари. Заселили се заедно.
През 1925 година чисто личните отношения на Маяковски с Лиля се прекратили завинаги, но това не повлияло на съвместната им дейност.
«Семейството» било основано на други, много по-трайни връзки.
Маяковски играел в него ролята на генератор, производител, Лиля Брик – на вдъхновител, психолог, а Осип Брик бил мениджър (макар че тогава не знаели тази дума). Той се занимавал със списанията, критиците, властимащите, много четял и преразказвал на свръхзаетия Маяковски съдържанието на вестниците и новите книги, редактирал практически всичко, което пишел поетът…
Всяка сутрин при непринуден разговор на чай Маяковски обсъждал с Осип Брик своите стихове.
Всяко утро, ден след ден, година след година…
Радостта да имаш слушател започнала да се замества от раздразнение.
Опеката станала угнетяваща.
Но Брикови не искали да се разделят с Маяковски.
«Ти, струва ми се, искаш да се жениш? – попитала Маяковски Лиля, научавайки за Наташа Брюханенко, – не го прави…»
Маяковски я послушал.
Той обичал Лиля.
А тя обичала неговите стихове.
Интересувал ли я като човек?
В последните месеци нервното му напрежение станало критично, но Брикови заминали зад граница…
Така че вярно ли е означил Смеляков причината за трагедията, отгатвайки в нея трагичен сблъсък на православната и юдейската традиция?
Роман Якобсон писал: «Руските поети – еретикът Блок или антирелигиозно настроеният Маяковски са израснали в света на православните обичаи и творчеството им независимо от техните намерения е свързано с тях»…
Руският подход към изкуството произлиза “от духовната природа, нужно е да се отдадеш на това чувство – аналитичността израства сама”.(1)
Погледът на Осип Брик бил принципно различен. Той с удивителна ненавист громил в «Леф» руските класици. Считал, че литературата – това е занаят, производство. Без край «развенчавал» стиховете на Пушкин и Лермонтов, изписвал купчини хартия със знаци, в които разобличавал звуковите повторения.
Ключът към разбирането на отношенията в «семейството» открил Л. Ф. Кацис.(2) Л. Брик не се разделила с Осип Брик, защото «била дадена от Бога не просто на мъж, а на мъж-евреин, с всички полагащи се при това синагогални формалности. Тази биографична подробност, изглежда, се оказва ключова за разбирането на поета Маяковски»…
За Брикови Маяковски е гой, макар и талантлив, но той е същество от друг сорт, от низш порядък. Никога не можел да принадлежи към «избрания народ».
Удивително е, че създавайки световна религия, издържала жестоки изпитания във вярата, великият народ е паднал в «подобие на езичество, приватизирайки Бога, и е отделил себе си от всички»(3).
Не така ли Брикови «приватизирали» и Маяковски?

„…като нощен вермут, смукахте
златистата кръв на поета.”

Защо те пресичали всички опити на Маяковски да започне личен живот?
Даже, когато му се родила дъщеря, той се оплакал на С. Шамордина:
«Няма пари. Имам две семейства: майка – сестри и моето семейство. Затова не мога да помогна на дъщеря си.»
По това време в «семейството» на Брикови имало домашна работница, автомобил, шофьор.
В техният юдейско-християнски съюз Брикови проявили твърдост в запазването на основите на своята култура, Маяковски пък, от младини борещ се с традициите, изгубил всички опорни точки.

„Виждате – с пироните на думите
към хартията съм прикован”.

Той не създава нови образи, преработва стари, кощунства, опитвайки се да замени Христа със себе си, човека.

„ревностно господу да се помолим,
боже от месо – бог-човек”…

Такова поругаване на християнските ценности било поощрявано от Брикови по понятна причина.
Но какво ставало при това с личността Маяковски, малко ги интересувало…
«Маяковски внедрил социалната поръчка в поезията си, а след това тя започнала да се развива, прораствайки в тялото на неговата поезия вече по собствени закони… присаждането, станало по добра воля, с времето оказало непредвидено силно действие върху самата жизнеспособност на организма»(4).
С. Мирски писал: «От 1923 година се вижда отслабването на таланта на Маяковски, повечето е пропаганда, написана по поръчка…»
Славеят не пее в нещастие. Майсторството намалявало.
Последният опит на Маяковски да се отскубне било организирането на изложбата «20 години работа». Той решил да се справи сам.
Осип Брик приел предизвикателството.
Но на премия и безкомпромисен Маяковски били непознати тайните на задкулисната борба, които до съвършенство владеел Осип Брик.
Изложбата била прекъсната, макар и да се състояла.
Брик спечелил, макар и да бил заминал някъде.
Поетът изпаднал в крайна депресия, бил напълно деморализиран. Брикови естествено не искали смъртта му, те му изпращали зад граница подаръци. Нямало къде да се дене…
Евентуална женитба също могла да го освободи.
И Маяковски настървено, с несвойствена за него грубост се опитал да се ожени за В. Полонска. Жалко е това:
«оскърбленията спряха да ме унижават…
Разбрах, че пред мен е болен човек».
Нещастната жена не можела да му помогне: тя се изплашила от мъжа, от яростта на Маяковски, а главно – невидимото присъствие на Лиля не давало на поета никакви шансове за лично щастие.
«От Владимир Владимирович се изтръгна:
- О, Господи!
Казах:
- Невероятно, светът се преобърна! Маяковски призовава Господа!
Той отговори:
-Ах, аз сам не разбирам сега в какво вярвам!»
«Тази фраза е записана от мен дословно» – гарантира Полонская.
Мнозина руски поети, преминали през богоборчеството, по-късно създали шедьоври, прославящи Христа.
Мнозина поети от други националности, в това число и евреи, дотолкова се прониквали от Православен дух, че също оставили стихове, посветени на уважителното осмисляне на християнските догмати…
И ако Маяковски успееше да се освободи от опеката на чуждата му среда, може би също щеше да преосмисли много?
Може би…
Но случило се това, каквото се случило.
И ние имаме това, каквото имаме.
Изучен, наистина, «до последна йота» от позиция на официалната версия на епохата си, Маяковски само отчасти е равен на самия себе си…
Пастернак се изказал по-сурово:
«Маяковски започнаха да го въвеждат принудително, като картофите при Екатерина. Това беше неговата втора смърт. За нея той няма вина.»
След гибелта на поета се стремили да го забравят: книгите му не се преиздавали, изследвания не се правели, вечери в памет не се провеждали. Накрая от учебниците извадили поемите «В. И. Ленин» и «Хубаво!».
Такова положение на нещата явно не устройвало пазителката на архива му. Лиля Брик се решила на отчаяна крачка – написала и успяла да предаде писмото на Сталин!
И пак Смеляков:

Да пере и да ражда не знаеше,
ни жена, нито майка не беше,
но на бунта делата безкрайни
тя разбираше и следеше.

Това е вярно. Интуицията не я подвела и този път.
Сталин отбелязал: «Безразличието към неговата памет е престъпление»…
Ледът се пропукал.
Към масите поел един рафиниран Маяковски.
Именно такъв, какъвто бил необходим.
На кого?
Само на властта ли?
Якобсон:
«И в последна сметка особеността на Русия не е толкова в това, че днес трагично се унищожават нейните велики поети, колкото, че тях още ги има»…(5)
Иска ми се да добавя:
«И ще ги има!
Както ще ги има Православните традиции – основа на цялата руска култура.
Ще ги има, но с какво противодействие им се налага да се срещат!»

Кратък списък на използваната литература:

(1) Карякин Ю. Признать действительность. Лит. Обозрение.1989.№7. Обратно в текста
(2) Кацис Л. Р. Достоевский. Розанов. Маяковский.//Известия Российской академии наук.1993.№6. Обратно в текста
(3) Родина (журнал) 2003 год. «Евреи в России». Статья о Гоголе. Обратно в текста
(4) Карабичевский Ю. Воскресение Маяковского. 1990 год. Обратно в текста
(5) Якобсон Р. О поколении, растратившем своих поэтов.// Вопросы литературы.№11-12.1990 год. Обратно в текста