Марко Марков

НОЩ СРЕД МОРЕТО

Сам в лодката, съвсем пиян
от порив син,
люлян от трепетната длан
на лъч един,

усетих изведнъж, лишен
от земна твърд,
че нямам нищичко, освен
звезда и смърт.

* * *

Сърцето малко е, ала побира
света, от вик на болка оглушал.
То пълни се, дори когато спира
да бие от възторг или печал.

Да бъде чуто чака то – родина
на вечно стенещо в безкрая ес-о-ес.
Това ми каза тази раковина,
която чух съвсем случайно днес.

СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

Не ще оставим тук дори следа,
макар солта в кръвта ни да го иска.
Сбогуваме се, капката вода
за сетен път в очите ни се плиска.

За него споменът ще е листо
от утре – синьо, сгърчено и прашно.
Не ние си отиваме. А то
от нас си тръгва. И това е страшно.

* * *

Аз искам да обичам, както на война
обичали са – с две жени в сърцето.
Едната да ме чака по здрачевина,
за другата да крача на честта в полето.

И падна ли, оплискан в кръв и светлина,
да виждам как, останала без сила,
таи едната ревност по здрачевина,
а другата постеля ми застила.

ДА

Когато придойде нощта по привичка прастара
и лакът облегне на моя прозорец звезда,
разтварям света си, запалвам поредна цигара
и дълго размислям за кратката думичка „да”.

Невзрачна и плаха, пребита и свита в безброя
от думи изящни, да беше от няколко срички поне,
тя нямаше капчица обич да струва без своя
суров и безмилостен двойник – студеното „не”.

* * *

Внезапна мисъл изведнъж
в мен тихо се всели:
дъждът не знае, че е дъжд
и затова вали.

Но още в следващия час
в мен трепна друг мотив:
да, аз не зная кой съм аз
и затова съм жив.