Иван Стефанов

Още примигвам на слънцето, че излизам от сградата, и Манго ме сграбчи.
- Най-после да ми паднеш. Абе, приятел, откога ти пращам хабер след хабер да дойдеш. Абе, колко пъти пращам момчето с колата. Няма те. Колко пъти чуя, че си тук, доде изскоча и си заминал. Сега няма да се измъкнеш. Всичкото циган знае, че си тук и ако не дойдеш, аз трябва да напусна. Трябва да си търся друго място. Тук ще ме изядат от подигравки. Аркадаш, мой човек си, тръгвай.
- Манги, нямам време. Бързам.
- Аман бе, аман! Абе, ти друга плоча нямаш ли да пуснеш? Ами само тая въртиш?
Додето Манго въртеше неговата плоча, около нас се насъбра народ. Менгян до менгян. Блокирали колата и не мога да вляза вътре. След мен от вътре излиза кметът, стои на входа и се превива от смях.
- Спасявай – викам му, – положението. Трябва да заминавам.
- Няма начин. Още от сутринта са блокирали тук. Разбрали са, че ще идваш и чакат.
- И какво – викам му аз, – да правим сега?
- Нищо друго, освен да тръгваме. И не се мотай, защото ако не отидем, и аз ще трябва да си ходя. Тия вече никога няма да ме изберат за кмет.
И тръгнахме. Двамата с кмета, а пред нас и зад нас, и отпред, и отзад циганор. И мъжко, и женско, и малко, и голямо. И ни въведоха тържествено в бараката. Аз така й викам, ама това е кръчмата на Манго. Тоя хамбар го предвиждах за събаряне, та да се разшири центърът, но циганите се примолили на кмета.
- Аман, заман, кмете, не бутай къщето. Дай ни го. Ни работа имаме, ни работа ни даваш. Дай ни го. Шъ направим кръчме. Дай ни го, па си прави центрото у другия край. Като стигнеш до тук, бутай ни.
Разправя ми това кметът преди време и като си бъбрим, ще излезе, че циганите са прави. То той, я му стигнат парите да довърши всичко, я не стигнат. И без това в оня край няма да пипаме.
- Ами – викам му аз, – май са прави. Що да не го ползват временно.
- Тогава сложи един параф, че разрешаваш.
И с тоя мой параф изхвърчах в очите на циганите като руска совалка. От мен ни по-голям човек, ни по-голям приятел имаше. Какво правиха менгяните, какво струваха, но славата на кръчмето се разнесе. То стана най-голямата забележителност на градчето. И от другаде започнали да идват, че и ред да чакат, че местата не стигат. Върви народът, че такива кебапчета и такива маанета никъде другаде не може да види. Покрай това кръчме кажи-речи се препитаваха половината цигани.
- Ей, адаш – вика ми кметът като се видим, – голяма работа ми свърши с оня параф. Откакто го сложи, никакъв проблем нямам с циганора. Яде и пий, и се весели. И ела поне един път да те заведа, че ще ме изядат защо не съм те завел. Да те черпят, да видят всички какъв приятел имат.
Вика си той така, а аз все време нямам.
Сега няма накъде.
Влизаме и ни изтипосват в средата. Събрали масите като за банкет. И като започна една, не ти е работа. То не бяха кебапчета, то не бяха карначета, кюфтета, на корем. Няма чиния, няма на дребно. Направо с тавите. И като вие един кларинет, и като се мятат едни гюбеци, и като се въртят едни дупета, едни пъпчета, ум да ти зайде. Дали зайде не знам, ама че го загубих е сигурно.
Та до тъмно. Едва се измъкнах със сто поръки пак да ида и булката да заведа.
На другия ден, като отивам на работа, само за това разправям и никой за друго не пита, освен кога ще ги заведа. Извъртяха се два-три дни в подготовка за отиване. Сутринта едно от момчетата ми бута един вестник отпред и вика:
- Чете ли го?
- Не съм.
- Я го прочети! – и си навира пръста на първата страница.
Гледам аз и се пуля. Чета и нещо в корема ми се бунтува, надига. А, а, да направя белята. Навреме скочих до мивката.
Нищо особено не пишеше. Вчера ХЕИ-то запечатало едно кръчме. Хванали циганора, че прави кебапчета от котки и кучета.
Аз съм пребледнял, прежълтял и натискам с ръце корема, че иска да изскочи през устата, а моите зевзеци почтително питат:
- Довечера отиваме, нали?