Петър Хаджинаков

В контекста на науката за заглавията на художествените произведения, семантиката на метафоричния идиом „По оста”, може да се приеме като символика на житейското и творческо движение на твореца, което в аксиоматичен план е възможно да придобие такива геометрични и толкова графични изражения, колкото са възможните хипотетични линии, преминаващи през една точка в хронотопа на времето и пространството. Но не само във времето по часовник и в чисто астрономическите параметри и измерения на пространството, а по-скоро в условността на житейско-креативните осмисляния на бита и битието и инобитието като цялост. В чисто образно-фигуративен план движението на всеки субект, като смисъл и цел на съществуването, може да бъде напред и нагоре, назад и надолу, или синусоидно, по координатната система на живия живот и всъщност така се поставя диагнозата на всеки един от нас от другия или другите, но най-добрият случай е човек сам да поставя диагнозата си, което предполага високо ниво на самопознание и както се казва: „Лекарю, излекувай се сам” или „Делото на давещите се е проблем на самите тях…”. Движението на Ели Видева в необятната бездна на изящната словесност е сложно и противоречиво, нелишено от възходи и падения, радост и огорчения и през всичките тези двадесет години, през които активно присъства в територията на изящната словесност, тя се стреми да докаже себе си със заглавията на поетическата си изповедност, събрани в лирическите сборници „Огън под дъжда” – 1992 г., „Дом” – 1997 г., „Версия живот” – 2000 г., „Небесен конник” – 2003 г., „Думи за нататък” – 2005 г. и в момента ние държим в ръцете си последния продукт на интелектуалните и емоционални усилия – „По оста”, ИК „Женда” – Хасково, с редактор Емил Симеонов и художник Дичо Капушев – всъщност тя работи в този екип от самото начало на авторското си присъствие като нейните заглавия се появяват в скромните тиражи между 250 и 300 бройки, а в чисто статистически и социологически план, сборът от лирическите стихове е някъде около 200, което означава, че чрез математическия модел на присъствието си, тя пише по едно стихотворение месечно. Тази символика на изчисленията не е случайна и показва един рационален и осмислен темпоритъм на работа върху различни вариации от личностното „аз”, бита и битието на съществуване – това са любовта, семейството, училището, приятелството, отговорностите към другите, паметта на времето, хедонистичните изживявания, романтичните бягства и фриволните полети над нещата, вакханските нощи и ослепително слънчевите дни, тъжните тропици на лунната светлина, вътрешните взривове на един лутащ се и търсещ себе си човек и всъщност – Жена във всичките степени на съзряването й. Емоционалните изблици преминават през артистичното детство с красивите слънчеви изгреви и залези, невинното моминство, когато сърцето всичко разбира, трепетите на първата любов и тръпките на личностната самообреченост, и съдбоносния момент на знаковата същност и инициациите на женскостта като цялост – от лиричната и мека женственост с всички благословии и емоционални апологии до свирепите заклинания и вещерското начало, което носи същността на магическия реализъм на проклятието и проклятията, отправени към нелюбимия човек към изпитанията на съдбата и съпротивленията на ценностите.
Ели Видева декодира и дешифрира персонално живия живот днес, сега и тук, пречупен през призмата на свръхчувствителната си душевност като своеобразен контрапункт присъства споменът-носталгия, в един фриволен ретроплан в чисто женски аспект – с широк демараж на чувствата, със силната чувственост и парещото съзнание за интимна близост, с антиподния свят – светът на любимия мъж, чийто свят микросвят тя приема като екзотика, но и влиза в него с взлом, за да вземе своето – щастието на желаната, любимата и обичана жена, осъзнаваща мисията си на креативна жрица на любовта, но и дългът за възпроизводство, което трансгресира енергията в параметрите и реалиите на семейството – неговата интимност и патриархална, романтична задушевност. Тя има усет за детайл и реализира в чисто аксиологически план поантата като синтез, какъвто е случаят в стихотворението „Автобиография”. Всички тези емоционални изблици са обсебени от силата сугестия на словото, което се осъществява като свръхзадача вследствие на версификаторството в техниката на изказа като цялост. Любовта е цел и средство за личностното съществуване на поетесата. Позната ни е древната максима, че жената като еманация живее на грешната Земя и осмисля дните си единствено и само от любовта, чрез любовта и за любовта – към ближния, към врага, към родината, децата, семейството… Това е силно интроспективен тип лирика, в която вътрешният „аз” се проектира модерно, визирайки вкуса към релефния художествен образ и концептуалните визуализирани картини – „Отново”, „Почти”. „По оста” е наистина метафора на съществуването и движението като смисъл и цел в цялостния поток на ужаса от безпроблемното всекидневие и в зависимост от това каква посока си приел да изграждаш съдбата си, защото човек сам кове съдбата си и се себереализира в категориите на етичните версии за щастие и нещастие. В текста доминират романтичните изблици и инвенции – виталността, волността на въображението и фантазията, трансгресията на идентичността – „циганка ще стана…”. Стихотворението „Зад ъгъла”, свидетелства за романтиката на срещите с любимия и първите трепети в сантиментално-мелодраматичен план, когато първичния нагон и езикът на тялото водят жената към самеца. Ставаме свидетели на един нов тип прочит на любовните чувства – споделени или несподелени и този нов прочит декодира емоциите в математическите и геометрични модели на чувствеността. Нощта е любим фон на свещенодействие, любим интериор или екстериор за ритуализиране на тайнствата на магическите ритуали, които може да извърши една обичаща или мразеща жена. Такива са стихотворенията „Краят на зимата” и „Утро”, в които урбанистичният пейзаж подсеща за големия град, даващ възможности за романтични изблици и приключения. Художественият подход към емоционалната чувствителност и чувственост и любовта специално е опростен, като в един специфичен модел се редуват биномните корелации: светлина – тъмнина, любов – омраза, благословии – заклинания, свобода – несвобода, самота – присъствие, обричане – осмъртяване. Много често тя използва и някои метономични, семантични смисли на несвободата – белезници, окови, клетка, тъмница. Персонифицирането на любовта се проявява много оригинално в стихотворението „Дива самота”, в която жената се идентифицира с водата и реката и приканва любимия да я изпие до дъно. Много спомени и изживявания се конципират в алгоритъма на доброто начало – „Вариации по Чехов”, „Двама”, „Перо”, „Вечер”. Авторката има ярко изразен афинитет и към фолклорните стилизации и мотиви, като изключително успешни са художествените реализации в стихотворенията „Завръщане” и „Затвори ме”. Метафората „Вътрешните взривове” е изключителна находка в цялостната поетика на Ели Видева и говори за изключителна дълбочина на сложни и емоционални изживявания и преживявания. В цялостната поетика на изказа се срещаме с метафорични символи с надконтекстова семантика – луната, пътят, светлината, слънцето, конят, домът… Ели Видева успява да естетизира обикновените, делнични неща и нейната сила е в процеса на ритуализиране на емоциите и съществуването. За нея мъдростта на жените е различна от мъдростта на мъжете, защото има радикални разминавания в ценностните системи на двата пола и идеята за женската самодостатъчност е едно от големите предимства на нежния пол. Много романтично и впечатляващо звучат стихотворенията „Любов”, „Вариации за блус”, „Категорично”, „Молитва”, „Гарсониера”, „Аритметика”, „Влюбване”, „Двама”, „По оста”, „Всъщност”. Това е една изстрадана лирика на чистите емоционални копнежи и внушения, плод на сложни личностни изживявания във времето, хроника на чувствата на жената поетеса, която нарежда с естетическите си постижения името си редом до постиженията на Камелия Кондова, Елка Няголова, Мая Дългъчева, Валентина Радинска, Екатерина Йосифова, Надя Попова.