Йордан Петров

Беше много, много отдавна. Малкото курортно селце още нямаше свой хан. Топлите лековити извори, известни още от римско време, бяха разнесли славата му надалече. Тук имаше две бани с минерална вода.

Едната я наричаха “Модерната баня”, която бе с душове и вани - истинска новост по онова време. Другата баня всички наричаха - Червената. Тя бе с по-гореща вода. Потнеше ли се човек в нея, излизаше червен като рак. Оттам бе и името й. Тук идваха много хора, но хан в курортното селище нямаше. Никой не се захващаше да го построи. Затова трябваше голяма и пълна кесия. А местните хора не се решаваха да започнат нещо ново и непознато.

Но един ден в селото се появи другоселец - улегнал и спокоен мъж на около четиридесет години. Не бе случаен човек и случайно не бе дошъл.

С пристигането му се разчу, че той ще гради хан. Името му бе Стойчо, но всички му викаха Другоселеца. Мъжът поразпита тук-там и купи земя за строеж. Тя бе накрая на селото - покрай реката, но  достатъчна, за да се построи голям хан.

Другоселеца нае строители, които подравниха мястото, изкопаха основите и започнаха да градят. Вода вземаха от близката река. През лятото тя почти пресъхваше, но тук-там оставаха по-дълбоки гьолчета с надвисналите над тях кичести върби.

Новият предприемач поиска в двора на хана си да има и кладенец. Той дълго търси майстори-копачи. Намери трима. Говори с тях и нашироко ги разпитва къде са копали, колко кладенци са направили, как ги изграждат, колко надница искат. Накрая остана най-важното - за колко време ще изкопаят кладенеца. Те казаха, че ще копаят без почивка, докато излезе вода, но и надницата трябва да е голяма.

- Съгласен съм. - рече Другоселеца. - И двойно ще ви платя, но само при условие, че излезе вода там, където аз искам.

- Ами ако не излезе? - усъмниха се майсторите. - Ако не се появи вода, трудът ни ще отиде на халос.

- Не може да няма вода! - упорито каза Другоселеца. - Водоносният слой може да е надълбоко, но го има! Искам да стигнете до него и да го пробиете. Ще ви храня, ще ви поя като големи майстори, но вода искам точно на това място - и той посочи към  предната част на хана, недалеч от големия къпинов храст.

Един от майсторите взе две лескови закривени пръчки и започна да обхожда наоколо. Но пръчките не помръдваха в ръцете му. Тогава отиде на двайсетина метра встрани и те неочаквано се завъртяха.

- Другоселецо, - рече майсторът, - водата не е там, където ти искаш, а ето тук. И тук можем до една седмица да ти построим кладенец.

- Не! - рече Другоселецът. - Водата искам да бъде тук - и той пак посочи къпиновия храст. - Затова ще ви платя два пъти повече, отколкото казах. Ако ще се отказвате - отказвайте се още сега. За тези пари ще се намерят други майстори.

Тримата помислиха, помислиха и се съгласиха. Наистина Другоселеца бе щедър. Много щедър, но твърде упорит човек. Като каза: “Тук искам кладенеца!” - и край.

Копачите повикаха и четвърти човек, та по-бързо да свършат и да вземат парите. Копаеха мъжки - от тъмно до тъмно. Докато преминат горния пласт на почвата бе лесно. Макар и камениста, тя все пак се копаеше, но когато свърши, се появи скала от варовик. Той бе на пластове - мек, който можеше да се копае и твърд, който се разбиваше трудно дори с взрив. Затова дълбочината на кладенеца напредваше бавно. Особено трудно стана след десетия метър.

Там твърдата скала се оказа почти два метра. В нея и отворите за фишеците едва се пробиваха. А и много време отнемаше правенето на взривните дупки. Оглушителните гърмежи разтърсваха всичко наоколо. Макар и с много труд кладенецът ставаше все по-дълбок - толкова дълбоко по този край никой досега не бе копал! Времето се търкаляше неумолимо. Лятото се преполови, а до есента и нейните дъждове оставаха броени дни.

През есента трудно се копае кладенец. Дъждовните води навлизат в изкопа и пречат. Очевидно трябваше да се бърза. Дълбочината на изкопа надмина петнадесет метра. По тези места, ако на такава дълбочина не излезеше вода, майсторите засипваха мястото и копаеха другаде. Но Другоселеца искаше кладенецът да бъде тук и никъде другаде - до големия къпинов храст.

Копачите работеха без почивка и през неделните дни, но дъното на дълбоката дупка оставаше все така сухо.

- Тъй и тъй! - рекоха му те. - Плати ни половината от уговорката и ни освободи. Тука сто на сто - няма вода! Ето и лесковите пръчки - още не мръдват. Пък ти, ако искаш, вземи си други майстори.

- Ние се договорихме! - рече Другоселеца. - Плащам ви царски, но искам  своето. Ако си тръгнете сега, нищо няма да получите.

- Ама, как тъй, бе Другоселец? Ние се изпотрепахме! Казахме ти: вода тук няма! Казахме ти къде е точно водата, ама ти там не щеш кладенец. Не вземаш от дума!

Копачите на кладенеца бяха много огорчени.

- Ни труда ни признаваш, ни майсторлъка. Друга година по това време изкопавахме по два-три кладенеца - вземахме си парите и край!

- Довършете този и ще вземете пари не за два, а за четири кладенеца. Аз толкова ще платя.

- Ти ще ни платиш, ама на нас душа не ни остана. Вече подминахме двайсетия метър.

- Ще я стискате тази ваша душа! Ще я стискате! Вие какво: на последния метър ли ще се откажете? Копайте още, може пък до водата и метър да няма.

- Ами ако изобщо не излезе вода?

- Ще излезе! - врътваше упорито глава Другоселеца. - Водоносен слой не може да няма, щом са наблизо тези планини - и той сочеше започващите хълмове и надигащата се все по-нагоре голяма планинска верига. - Водата от тези върхове къде отива?

Майсторите наведоха глави и отидоха до дълбоката и суха дупка. Тази дупка сякаш ги отвеждаше в Долната Земя. А Долната Земя бе скалиста и суха като пустиня. Те въздъхнаха дълбоко и пак за почнаха работа. Двама слязоха долу, а двама останаха горе. Мина още една седмица, но дъното на кладенеца бе все така сухо и сухо!

Един ден майсторите седнаха да починат върху изкопания чакъл, мърмореха и люто псуваха кладенеца на Другоселеца. Изведнъж най-младият от тях се досети нещо … Мисълта бе коварна, но вече имаха изход! Всички веднага я приеха, защото изтерзани от напразния труд бяха готови на всичко!

Този ден копачите се престориха, че привършват работата и си тръгнаха по-рано. У дома те веднага си легнаха да спят, а посред нощ станаха тихомълком и се събраха пред зейналата дупка на сухия кладенец в строящия се хан. Грабнаха кофите, с които зидарите носеха вода, напълниха ги от вирчето наблизо и изляха водата от тях в чернеещата се дупка. След това се върнаха отново и отново. Цяла нощ копачите на кладенеца носиха вода и я сипваха в гърлото на сухия кладенец. Цяла нощ те наливаха вода в дупката, от която цяло лято бяха вадили само камъни и сух чакъл. На сутринта  - уморени и недоспали седнаха да почиват. Така ги свариха зидарите, които всеки ден идваха и рано започваха  да работят.

- Как сте, майстори? - запита ги един чирак. - Ще я подкарваме ли и днеска?

- Да я подкараме, ама на вашата работа се види краят, а на нашата - хич се не види!

- Ако рече Господ - и вашата скоро ще свърши.

- Абе и днеска ще копаем - няма как! - рече този, който  измисли да напълнят кладенеца от реката и добави: - Но не излезе ли вода - ще си ходим! Много се застояхме тук. Друг път за тези месеци колко кладенци сме правили.

Двама от копачите се вързаха с въже и се приготвиха да слизат в дупката. Когато забелязаха да се задава Другоселеца, те се спуснаха един по един да работят. Собственикът на хана приближи, поздрави работниците и се отправи към кладенеца. Точно тогава отдолу се чуха приглушени викове:

- Вода! Водата излезе!

- Ще ни залее - дръпнете въжетата!

Веднага се насъбраха любопитни. Макарата на скрипеца се завъртя бързо и единият копач излезе мокър до кръста. Другият също бе вир-вода, но ухилен до уши:

- Ей така - бликна водата! - показа той и вдигна двете си ръце. - Като фонтан изригна!

Другоселецът дойде и се надвеси над дупката. Копачите го заобиколиха и рекоха:

- Другоселец, ти искаше вода. Ето ти вода! Плащай, каквото обеща! Душата ни извади за тая вода. Сега давай парите!

- Аз думата си не кърша! - отвърна Другоселеца. - Това, което съм ви обещал - си е ваше! Само ми кажете откъде и как бликна водата?

- Не видяхме точно, защото бе тъмно - каза единият от копачите.

- Хайде, сега! Нали имате лампи? Кажете ми: когато водата се появи - какво правехте вие?

- Аз копаех.

- Аз ринех с лопата.

- Брей, значи сте работили и двамата.

- Точно тъй! - рекоха копачите.

- А аз знам, че когато единият копае, другият не може да рине, защото пространството долу е малко. Така ли е?

Мокрите копачи замълчаха.

- Тясно е долу - бавно каза Другоселеца. - Единият копае, другият стои и, за да не пречи чака зад гърба му. Та, когато излезе водата - вие ринехте или копахте?

- Ринехме - казваше първият копач.

- Копаехме! - твърдеше другият.

- Къде ви са инструментите?

- Ето ги.

- Тези ли? Че, те са съвсем сухи.

- Ние първо тях извадихме от кладенеца

- Браво! - рече Другоселеца. - Много сте пъргави. Целите сте мокри, а кирката и лопата - сухи?

Копачите на кладенеца се спогледаха. Тяхното представление не мина тъй, както си го представяха. В този момент те се проклинаха, че направиха такъв досаден пропуск с инструмента. Бяха забравили да го спуснат - нали нямаше да им трябва. А Другоселеца не бе вчерашен:

- Я, елате двамата! - извика той мокрите копачи в малката барака, където пазеха инструмента и майсторите се преобличаха.

- Кой пръв видя водата?

- Аз! - каза мокрият до кръста.

- Другият да излезе. - заповяда предприемачът. - Да чака до кладенеца.

И той се обърна към останалия при него:

- Откъде се появи водата?

- От дъното.

- От дупка или от цепнатина?

- От дупка.

- Колко голяма?

- Толкова! - копачът показа едната си шепа.

- А може би - толкова? - свали си калпака Другоселеца и го обърна.

- Не. Толкова! - копачът държеше дланта си все така обърната нагоре

- Със струя ли бликна или бавно потече?

- Със струя.

- Водата докъде ви стигна там - долу?

- До кръста.

- За колко време?

- Ами, докато спуснат въжето.

- Че то въжето е винаги до вас? - поклати глава Другоселеца. -  Вързано е на забито над главите ви желязо… А сега си върви! Да влезе другият.

На втория копач Другоселеца зададе почти същите въпроси:

- Видя ли откъде излезе водата?

- Видях.

- Другарят ти каза, че било от една цепнатина, от пролука някаква?

- Да, от пролука беше! - хвана се на уловката вторият копач.

- Колко голяма? Колкото да пъхнеш нож или длан?

- Голяма - колкото длан.

- Цепнатина казваш, че е. Не дупка.

- Цепнатина - потвърди питаният.

- Достатъчно. Върви си! - рече Другоселеца.

Той стана. На вид изглеждаше спокоен, но вътрешно кипеше. Тези копачи го лъжеха безогледно и той трябваше да разбере какво са направили и да ги накаже. Затова отиде до наобиколилите дупката майстори и каза:

- Започвайте да вадите водата, докато изпразните кладенеца. Искам да видя откъде точно извира водата - от дупка, от цепнатина ли, бавно ли навира или струи леко нагоре!

- Ама, тя, водата, е много! Няма да успеем да я изгребем, щото постоянно извира.

- Ако до два дни не успеете да изгребете водата - на третия ще ви дам обещаните пари. А сега се залавяйте за кофите. Ще ви дам и помощници.

Копачите се спогледаха. Затътриха се бавно и с неохота към изкопа. Те не бяха спали цяла нощ. Още повече знаеха какво щеше да стане като изгребат водата.

- Ама, вие - какво? - възкликна Другоселеца. - Май твърде не се радвате, че днеска е излязла вода? - усмихна се той.

Копачите нищо не отвърнаха и без никакво желание посегнаха към кофите. До края на деня кладенецът беше изчерпан. Изгребаха и последната кална утайка.

- Няма ли повече вода? - попита Другоселеца. - Нали извираше като фонтан?

Копачите мълчаха и едва се държаха на краката си, скапани от умора и срам. Накрая си признаха. Казаха  всичко и помолиха Другоселеца да им даде поне половината пари. Изпотрепали се с тоя кладенец, не може ли повече да издържат и затуй излъгали. Нека им прости, ако може!

Другоселеца не им прости лъжата, но им плати и каза да си вървят. Намери нови майстори. Те работиха само един ден и на другия - от пробитата скала бликна вода, много вода! Тя се надигна и изведнъж заля прокопаното почти наполовина. Майсторите трудно иззидаха двайсет и триметровата дупка. Те черпеха вода и зидаха, зидаха и черпеха вода, докато кладенецът стана готов. Водата в него бе толкова много, че постепенно го заля и само два метра до повърхността бяха без вода. Другоселеца не пита този път откъде извира водата - нямаше нужда.

Хората от селото също харесаха студената кладенчова вода в новия хан. Те я предпочитаха пред водата от всички други кладенци. Тук идваше цялото село. Тънка върволичка от хора винаги вървеше или се връщаше от хана и всеки отседнал пътник отначало се дивеше на това. После сам не се стърпяваше и отиваше при кладенеца. Там той отпиваше вода от широко медно канче, което винаги висеше на пирон на кладенчовия чардак и омайващата свежест от далечните планински върхове го завладяваше. С нескрито възхищение той гледаше как мъже, жени и моми пълнят стомни и менци с плискаща ведрина. Така тя отиваше във всеки дом. Местните селяни се възхищаваха на пивката вода и хвалеха кладенеца на другоселеца. Тънката върволичка от хора, с менци и стомни в ръце не свършваше през целия ден и се точеше неспирно. Всеки искаше да има частица от плискащата ведрина в своя дом.

Минаха години. Другоселеца умря. Стихиен пожар унищожи хана, но кладенецът остана. Заедно с него остана и тази история - историята за дълбокия кладенец на Другоселеца до големия къпинов храст.