Йордан Петров

Лятото беше дъждовно. При всеки проливен дъжд реката прииждаше. Пороите влачеха коренища и клони. Разбеснелите се води дълго ги носеха надолу по течението, преобръщаха и блъскаха от бряг в бряг. Отхвърлeни и поукротени за малко до разлива край големия завой, някои бяха избутвани на плиткото.

Струпани на големи и малки купчини тук-там безредно те стояха по брега през цялото лято, до следващия порой. Миленица минаваше от време на време и си събираше от тях да се топли. Сухите клони и съчки й вършеха добра работа и като готви, и да пере.

Докато беше жив съпругът й Милен, тя все някак се справяше. Животът й тогава не бе толкова лош. Нейният мъж, кантонерът по жп линията, редовно носеше пари вкъщи. Добри или не, все стигаха да се живее.

Но след като внезапно почина, всичко се промени. В семейството й трайно се настани оскъдицата. Дойдоха тежки дни и всичко в дома легна на нейния гръб. Доста трудно започна да преживява Миленица и мизерията я затисна отвсякъде.

Тя нарами събраните дърва и пое обратно по стръмния бряг.

Високо горе, по средата на пътя, там където пътеката се разширяваше и мястото не беше така стръмно, имаше малка полянка. Тя се спря и приседна да си почине. Пусна товара на земята и подгъна уморено нозе.

Отдавна беше забелязала, че тук, на това място винаги имаше гъста трева. Това правеше наведената към реката равнинка добро място за почивка. Дори и в най-големите засушавания тревата тук беше зелена, свежа и необикновено сочна.

Като чуден оазис на скалистия бряг се открояваше това място.

Миленица поглади с длан свежата трева. Стори й се, че по нея има роса. Сякаш водни капчици се бяха наслоили и украсяваха дългите злакове.

- Каква е тази роса в края на деня?! - изненада се тя.

Вдигна озадачено глава, присви замислено очи, ала отговор не намери. Пак погали тревата и прекара ръка по зелените злакове и остана изумена - дланта й отново беше суха. Очакваше да усети влага, мокрота, ала пръстите й бяха сухи. Учуди се. Росата би трябвало да навлажни ръката й. Взря се в тревичките и внимателно ги разгърна. Нямаше водни капчици.

Ситните блестунки, които неочаквано бяха грабнали вниманието й се оказаха малки сухи кристалчета. Те прилепваха по зелените стръкчета в причудливи форми и  блестяха на слънцето досущ като роса.

Миленица остана в недоумение. Хвана снопче трева, за да я откъсне и разгледа по-добре, но в ръцете й остана цяло чимче. Тя грабна и издърпа нова стиска зеленина, но размекналата се от дъжда почва се надигна и тревата излезе с корените. На мястото на чимчето остана малка ямка.Тя веднага се запълни с вода. Миленица разшири с ръка ровчето. Локвичката стана по-голяма и заприлича на гьолче. Старата жена се надигна да си върви и докато сръчно нагласяше дървата на гърба, видя как гьолчето пред краката й се избистри.

- Изворче! - възкликна Миленица и пак остави на земята наръча сухи клони.

Тя се наведе и загреба една шепа вода, смукна я и я задържа за малко в устата си. Водата й се стори вкусна, приятна и тя я глътна. Чак сега усети, колко е ожадняла.  Наведе се, загреба с двете си шепи хладина от внезапно появилото се пред нея изворче и се напи. Услади й се. Пи още и още. Водата не беше студена, а само прохладна и приятно ободри и освежи  умореното й тяло.

Миленица се огледа.

В съзнанието й изплува недалечен спомен, че там, където бе седнала, на малката, равна като тепсия полянка, през зимата никога не се задържаше сняг. И да паднеше, той бързо се слягаше. Стопяваше се за часове и зеленината отдолу пак се показваше. Това се случваше само тук, на това място и никъде другаде в околността. Даже лед през зимата тук нямаше.

Ако поточето през студените зимни дни се случеше да замръзне и склонът се покриеше с ледени гърбини, които безразборно закриволичваха надолу, на това място тук те се прекъсваха.

До водите на реката ледът не достигаше. Секваше и надолу повече не се появяваше.

Уморената жена въздъхна дълбоко и отново нарами товара си. След кратката почивка й се стори, че сега дървата не тежат толкова и стъпва по-леко и спокойно. Водата от изворчето като че ли я бе освежила, вдъхнала й бе нови сили и тя уверено пое с наръча дърва към къщи.

Хората от селото разправяха, че докато работел по жп линията, съпругът й намерил пари.

Цяло гърне.

Дали  е било пълно със злато или със сребро това никой не знаеше. Никой не го бе виждал. Но слухът, че е злато, се носеше от мнозина и те вярваха в него. След смъртта на мъжа си Миленица заживя бедно, в същински недоимък. Толкова смирено понесе оскъдицата, че хората неволно си рекоха:

- Не. Не е намерил злато кантонерът. Иначе вдовицата му така ли щеше да изнемогва с двете си деца и да живее толкова бедно!?

- Може да го е скрил, - предполагаха някои  - а после да е нямал време да й каже къде е.

- Може - съгласиха се други. - Иначе щеше ли днес тя така да мизерства!

Миленица остави товара си в пруста и приседна.

Беше се изморила. Двамата й сина бяха още малки, за да очаква тя помощ от тях. Винаги, когато приседнеше вечер изнемощяла, стомахът я присвиваше.

Тя се зае да сготви набързо нещо, докато болката още не се бе още обадила. Откакто се помина съпругът й, тази болка я спохождаше често. Вечер се усилваше и появеше ли се веднъж, измъчваше я до сутринта. Непрекъснато и дълго, без да й дава покой. Тя си приготви топла тухла. Като я притиснеше до стомаха си, малко я отпускаше.

Миленица се разшета, нахрани децата, разтреби и едва преди лягане се сети, че тази вечер, въпреки умората, стомахът не я заболя.

Преди да заспи, унесена в просъница, тя си спомни, как днес, като стигна големия завой на реката, се спря да почине на ската и случайно откри онова изворче с вкусна вода, което бе утолило жаждата й.

“Дали, за да нямам тази вечер болки - помисли си тя - това да е от оная вода!?”

Не намери отговор на загадката. Умората я надви и тя заспа.

На другия ден Миленица взе мотичка в едната ръка, менче в другата и се запъти към завоя на реката, там, където на наклонената малка равнинка на стръмния бряг все така, като бяло бисерче, проблясваше вчерашната локвичка. Малкото, колкото длан, гьолче сега беше гладко и чисто и бистро като кристално око. По тревата около него пак блестяха безцветни капчици. Ония сухи кристалчета, които случайно съзря, и които толкова много я впечатлиха пак бяха там. Тя вече знаеше, че те не са от роса и въпреки това тихо, като на себе си каза:

- Росно изворче.

Миленица разкопа локвичката.

Тя изхвърли надолу по склона много пръст, камъни и кал. Това, което така старателно разрови и изкопа сега заприлича досущ на гьол. Тя го разшири още и сега й се стори истински извор - широк и дълбок. Само да гребеш и пълниш менци и стомни. Миленица седна  да си почине. Размътената до нея вода бързо се избистряше. Тя игриво подхвърляше от дъното нагоре пясък и ситни камъчета. Водата в извора сякаш вреше и се движеше, разбърквана от някаква голяма и невидима лъжица. Изворната вода вече не се губеше, погълната сякаш от пясъка и пръстта, а преливаше и течеше все повече надолу по склона.

Миленица отново си припомни вечерта.

Първата от много време насам, в която не изпитваше болка и ужасните кошмари на забодените в стомаха й железни шишове не я измъчваха. Този спомен я накара да хвърли благодарствен поглед към изворчето.

- От неговата вода е - каза си тя.

Гьолчето се беше вече съвсем избистрило и тя пак пи до насита. Напълни менчето и отнесе водата вкъщи.

Миленица работи цял ден в градината и до вечерта не разбра как мина времето. После пак се сети, че не е почувствала болка, не я  беше заболял стомахът и си каза:

- Каква чудесна благодат е водата на Росното изворче!

Пред очите й се замяркаха разноцветните отблясъци на сухите капчици.

- От неговата роса е лекът, от сухите капчици  - каза уверено  тя.

Какво ли имаше в тия кристалчета по тревата, та толкова й помагаха вечер? Стомахът не я болеше вече и не я безпокоеше като някога по никоето време на ноща.

Дните минаваха. Миленица ходеше до изворчето, носеше вода и пиеше, а вечер съвсем забрави за острите кинжали, които накъсваха нощем първия й сън.

Минаха години.

Синовете й пораснаха. Станаха големи мъже и тя започна да мисли за снаха. Пръв се ожени по-големият - Михаил.

На сватбата Миленица закичи младоженката с една златна лира. Когато жълтата монета от благороден метал, пробита  и вързана на връв, проблясна и се люшна на шията на снахата, всички ахнаха.

- Много й отива - казаха те.

По-старите се сетиха нещо и току рекоха:

- Ха сега! Видяхте ли? Излезе златото на кантонера! Намери се!

Други  отвърнаха:

- Ако Миленица е имала  цяло гърне, само с една жълтица ли щеше да закичи  булката!? Та тя е с голямо сърце. Ако е имала много алтъни, наниз щеше да й даде.

Веселбата от шумното сватбено тържество бързо отмина. Отшумя в делниците на хората и никой повече не спомена за жълтицата, с която бе закичена снахата. Никой не проговори за слуховете за гърнето и алтъните в него. Хората забравиха и за сватбата, и за многократно повтаряната мълва за онова златно съкровище, което никой не бе виждал.

Младото семейство не остана да живее на село. Скоро след сватбата младоженците си взеха багажа и заминаха да  живеят и работят в далечен  град - там, където беше родното място на снахата. Миленица остана пак сама. Тя отново заживя така, както и преди е живяла - тихо и скромно. Дните й се изнизваха покрай нея, както винаги - бавно и  самотно. Пак поминуваше, както можеше и както си знаеше.

В делниците си старата жена беше доволна на малко неща. Стигаше й само това - да ходи до лековитото изворче. Радваше се, че някогашната й нетърпима болка съвсем не се обаждаше. Рядко и все по-вяло напомняше за себе си. Острите шишове в стомаха й ги нямаше и не я измъчваха така, както някога.

Толкова отдавна не бе я присвивала болката, че Миленица почти повярва в оздравяването си.

Всеки ден й се случваше да отиде до Росното изворче. Вкусваше водата с опияняващата му бодрост и това за нея се бе превърнало в много важен и необходим вече ритуал. Тази вода й доставяше и радост, и спокойствие, и утеха. По-пълно осмисляше дните й и по-лесно да понася самотата си.

- Отървах се от болката - говореше си доволна тя - отървах се. Дано да е веднъж-завинаги - и тя радостно споделяше с близките си от колко много време болката й не се бе появявала. Някогашното й страдание сякаш трайно я бе забравило.

- Дано е така - отвръщаха роднините й и се радваха, че сега това я прави щастлива - отразява й се толкова добре, че просто не е наистина.

Вече бе много по-сигурна и спокойна и напълно вярваше в изцелението си. Припомняше, че това е станало благодарение на чудната вода на онова малко гьолче, което преди време сама бе разкопала и го бе превърнала в прекрасен извор. Mного искрено и с голямо умиление го бе нарекла Росното изворче. Харесваше тя това име, радваше се на новото изворче, с неговата лековита, чаровна вода, която не само я промени и й помогна да излекува стомашната си болка, но и трайно влезе в живота й.

Единствено самотата й  си оставаше същата. Постепенно, с годините желанието й да се избави и от нея ставаше все по-силно. С горчивина обаче, разбра, че това не е лесно. Проумя, че това дори е толкова трудно, че по-добре да не мисли за него. Самотата обаче започна да я потиска и да й дотяга. От болките в стомаха се отърва, а от самотата, колкото и да иска още не може. Упорито отказваше  да се примири, че единствено от нея отърваване няма, а не знаеше и начин, с който да си помогне. Малкият й син живееше при нея, но работата му беше все по други села и това му пречеше да се заседява вкъщи.

- Да ми доведеш вече снаха,  -  казваше тя -  но да не е като на батя ти, снаха отдалече. Като скрита вода в стомна. Да не мога да я видя. Искам вода в бакър да ми донесеш.

Водата в бакър се носеше от близо. Иначе ще се разплиска. Дълго не можеш да я пазиш. Само стомната с вода може да се носи дълго и отдалече.

- Открита вода искам. До дъно да я виждам, наведнъж на цялата да й се нарадвам.

- Добре, мале, - успокояваше я синът й - от близо ще ти донеса вода. Момичето от наше село ще е. Ти само потърпи.

И Миленица търпеше, но душата й бе силно зажадняла за млада отмяна. Когато близки я съветваха да отиде да живее при по-големия си син, тя сърдито отвръщаше:

- Къде ще ходя по чужди краища?! Тук ми е на мен гнездото, едно ми е мястото. Пък и нали Иван е малкият ми, при него ми е отредено да съм.

Зажени се и Иван. Той наистина си взе момиче от село. Зарадва се Миленица. Като слънце грейна лицето й. Заприготвя  се старата жена.

На сватбата тя изправи снага, вдигна отново глава и разпери връвчица с нанизана на нея златна пара.

Пак блесна с яркия си цвят жълтицата. Закичи тя с нея младата булка и пак заговориха хората в селото за гърнето със злато.

Отново припомниха за имането на кантонера. Имало ли го е!? Нямало ли го е!

Никой не можеше да каже. Никой не го бе виждал, а ето, и на тази сватба се появи златна пара. Съмняваха се сега повече отпреди, хората. Откъде ли ги имаше Миленица?

Някои плахо предположиха, че златните монети, дали блясъка и на двете сватби и предизвикали завистта и злобата на мнозина, може да са били само две купени от Миленица парички? Дали с години не бе кътала тя стотинки за тях? Дали с голата си душа не бе събирала малко по малко, троха по троха, за да може на такъв ден  да се отсрами и пред хората, и пред света!? Това сега никой не можеше да разбере. Никой не можеше да каже и потвърди.

Заживя младото семейство, както се полагаше, както бе мечтала Миленица. Младите се настаниха при нея, у тях. Сега тя искаше душата й да се отпусне, да се порадва и насити мечтаната млада отмяна, на снаха. Очакваше животът й да стане най-сетне и по-лек, и по-добър. А самата тя да заживее в оня семеен уют, който бе чакала и надявала от години. Но не стана така. Не получи отмяна. Не й било писано да бъде щастлива, че е дочакала най-сетне млада снаха в дома си, че е дошла най-сетне в къщата й млада невяста и я зарадва с  внуци. Да се отдаде на спокойни старини.

Не позна такава доброта тя. Не дочака това.

Най-близките й със съжаление казаха:

- Не попадна на снаха Миленица.

- Не й било отредено надеждите и очакванията й най-сетне да се сбъднат. Желанията и мечтите й да се изпълнят.

Отмина сватбата и караниците в тяхната къща започнаха. Това стана още първия ден. И то за какво?! “За нищо, - мислеше си Миленица, - а ме засегнаха дълбоко и незаслужено.”

От този толкова очакван ден животът й наистина се влоши. Самотата й сега се  превърна в още по-голяма тъга и страдание.

За стомаха си тя намери ляк, а за душевнaтa си мъка не можа. A тя не само не затихваше, а и продължаваше да я гори и терзае като някога по цели нощи.

Миленица все по-рядко се сещаше за Росното изворче. След време все по-трудно взе да ходи и престана да го посещава. Тя молеше сина си:

- Донеси ми вода.

И той, уморен от трудния си ден, й носеше. Снахата злъчно подхвърляше:

- Пий от кладенчовата вода! Тя няма да те отрови. Всички от нея пием.

Когато лековитата й вода свършваше, Миленица нямаше какво да прави и жадно пиеше вода от кладенеца. Но тогава острата й стомашна болка пак се обаждаше и пак се възкресяваха лошите й спомени за жестоките шишове и кинжали от миналото. Те отново я пробождаха и тя тихо проплакваше:

- Донесете ми вода от Росното изворче.

- Нямаме време сега - отвръщаше снахата - не можем да ти носим вода от толкова далече.

Миленица вземаше стомна и тръгваше. Ако успееше да се добере до изворчето, ако успееше да стигне до него, тя сядаше изнемощяла край “росната трева”, до смълчаните и спокойни изворни води и си поплакваше.

От това  й олекваше. Водата до нея беше все така прохладна. Лъкатушеше игриво надолу и напомняше за свобода и безгрижие. Тук, край нея, отвсякъде лъхаше на  спокойствие. То бавно я обгръщаше. Душевното й равновесие се възвръщаше. Това като че ли й даваше малко сили, вдъхваше й упование, че още има смисъл да живее.

Миленица се изправи.

С усилия надигна изнемощялата си снага и хвърли бърз поглед към извора.

Като за последно.

В него все така ведро се отразяваше небесната синева и проблясваха в тревичките сухите кристалчета.

Не бяха минали кой знае колко години оттогава, когато тя откри и разкопа малката локвичка и я превърна в този дивно красив извор. Не бяха чак толкова много, а те бяха като че ли целият й живот. Отражението й в извора трепна, смали се и съвсем изчезна. Сякаш водата го отнесе към голямата река. Тя направи малка крачка. Нозете й несигурно и с усилия заситниха и я понесоха обратно вкъщи.

Отиваше си от живота Миленица. Отиваше си. Съвсем не я държаха вече краката й. Спря да ходи. Тя, която беше винаги щедра за всичко и за всички, внезапно стана скъперница. Криеше пълна стомна с вода под кревата и все повтаряше:

- Донесете ми вода. Жадна съм.

Един ден болката й я обхвана, усили се, притисна я жестоко и стана трудно поносима. Почти нетърпима. Тя се запревива в конвулсии, ноктите на ръцете й посиняха от стискане да не изтърве болезнен звук. Да не се издаде, че страда. Опита се и сега да не бъде в тежест на другите, но не успя. Трудно произнасяше думите. Вече не говореше, а само шептеше. Накрая прехапа устни, така както много пъти беше правила, когато искаше да премълчи нещо, да не изпусне напразно и ненужно излишна дума. Сивите й очи станаха много светли, почти бели, зениците й се отвориха,  сякаш бяха озарени от много силна светлина и изведнъж се склопиха. Издъхна мълчаливо.

Погребаха я тихо и скромно, така както беше живяла. Никой повече не отиде на Росното изворче и то скоро обрасна в бурени и храсти.

Жената на Иван от време на време злобно подмяташе:

- Да ти беше казала поне къде е скрито имането. Онова съкровище, за което всички говорят. Пък то какво? Тя умря и вече никой не го знае къде е.

Иван мълчеше. За него това не беше толкова важно. По-значимо сега за него беше друго. Той  скрито се надяваше, че след като майка му си отиде от тоя свят, жена му няма да има с кого да се кара и душата му един ден ще се отпусне, ще намери най-сетне спокойствие и самият той ще си отдъхне от ненужните кавги и разправии вкъщи.

Надяваше се след смъртта на майка му всичко в дома му да се промени и оправи.

Уповаваше се на такава промяна.

Надяваше се сега вече всичко в дома му да се промени напълно и се оправи. Нали това, от което тя се дразнеше се бе отишло. Очакваше вече мирът и тишината, за които така жадуваше, толкова силно мечтаеше най-сетне да дойдат. Така му бяха необходими, така искаше те да се настанят сега у тях, в семейството им и да останат там  завинаги. Надяваше се то да стане. Но не би. Минеше се не мине време и жена му току пак отваряше дума за онова пусто-опустяло имане.

Един ден Иван каза:

- Сънувах мама.

- И какво - присмехулно присви очи жена му. - Да не ти каза къде е заровено златото?

- Не - отвърна Иван. - Каза ми, че е жадна.

- Та това тя винаги го е казвала - отвърна съпругата му.

- Помоли да й занеса вода.

- Напоследък тя само това правеше. Молеше някой да иде до Росното изворче и да й донесе вода, а криеше пълна стомна под кревата.

Иван не каза нищо. Той взе менците и отиде до лековитото изворче. Напълни ги и се прибра.

Още същия ден той посети гробищата и преля, според обичая, майчиния си гроб.

След време той пак сподели:

- Яви ми се мама на сън.

- Какво? Пак ли беше жадна? - ехидно попита жена му.

- Не. Помоли ме да й изградя чешма.

- Ха, така-а-а! - рече жена му. - Вместо да ти извести с нещо за имането и да ти каже къде е скрито то, тя те кара да й правиш чешма. С нищо не ти помага тя. Умря и пак ти пречи. Не си и помисля колко труден може да е твоят ден. С нищо не го прави по-добър.

Тя се поспря, колкото да си поеме дъх и продължи:

- Но да заделяш от малкото, което имаме за преживяване, те кара. И то за какво? Само да й угодиш на една прищявка. И с това още повече да развалиш живота си.

Иван не знаеше какво да каже. Жена му ядовито отсече:

- Нямаме пари за чешма. Откъде!

После погледна със злоба мъжа си и запита:

- Защо тя не се яви насън на брат ти? Защо на него не поръча да й изгради чешма? Колко по-добре от тебе живее той сега! Сигурно по-лесно може да й направи чешма. По-бързо може да се оправи с градежа.

Добила кураж от думите си, тя повдигна ръце, стегна бялата си забрадка и продължи:

- На него обаче тя не се явява на сън. Не го моли нощем, в съня му, да й изгради чешма. На него такива работи не му се случват. Той дори съвсем не я е сънува. Само на тебе, глупака, тя се явява на сън. Само тебе моли да й направиш чешма.

След време Иван срещна брат си. Разказа му за съня си и сподели какво го е молила майка им.

- Не мога да й направя чешма - изплака мъката си той. - Пари нямаме, пък и все работа, работа - няма кога.

- Не се притеснявай! - успокои го брат му. - Аз ще я направя.  Ти кажи къде да я изградя. Покажи ми само мястото, което си е избрала.

- Място тя не посочи, - каза тъжно Иван - но освен на Росното изворче, ти знаеш, тя другаде не ходеше. Вода от другаде не вземаше.

- Добре, - каза Михаил. - Там ще я сторя. Ще стане чешма за чудо и приказ. Ще я наречем Росното изворче.

През лятото Михаил се втурна да прави чешма. Запретна ръкави и се захвана здраво с градежа.

Иван понечи да му помогне, но жена му го спря:

- Ти направи всичко за нея. Каквото поиска приживе тя, ти й го даде. Нищо не й отказа. Достатъчно й угажда. Отзова се за всичко, каквото трябваше. Дори направи повече от мнозина други. Никой не може да ти отрече, че се грижи за нея до последния й час.

Tя пристегна силно и злобно забрадката си.

- Не стоя ли над главата й до последния й миг. Като писано яйце я гледа. Окумява я както никой друг. Вода от нейния извор й носи и сега още й носиш. Кои друг за майка си е направил толкова, колкото ти? Какво още й трябва! Какво повече да сториш?! Душата си ли да й дадеш иска? Ти за мен дори не си се грижил така. Никога не си ме глезил да ми носиш вода от далечен извор. Дори и не си помислял да ми угаждаш, както на нея. Какво остана сега за брат ти? Една чешма да й направи. Нека я прави сам.

Иван не искаше излишно да се кара с жена си. Отбягваше разправиите. Не му се щеше да ги има вкъщи. Остана настрана и не отиде на извора да помогне за градежа на брат си.

Мина се време и хората от селото заговориха за новата чешма. Разказваха как тя  наистина била за чудо и приказ. Така, както беше обещал брат му. На стръмния бряг на реката новата чешма била извисила белокаменната си снага и отдалече привличала погледа на всички. Била необикновено хубава. От два дебели пиринчени  чучура течала много вода.

Тя се разплисквала в широк елак и от там преливала в още много други.

Хората от селото разправяха възхитени как на това пусто място изведнъж се е пръкнала невиждана по хубост чешма. А водата й - истинска благодат! Лекувала  много болести.

Иван отиде да види чешмата. Вода имаше в изобилие. Разливаше се волно.

Минаваше бързо от елак в елак и стремително потичаше по склона. Сега тя не потъваше, както по-рано, незабелязано в пясъка. Не изчезваше всичката между камъните.

Ромолеше равномерно и игриво заобикаляше издатините. Устремяваше се надолу и  стигаше до реката.

По пътя й избуя много трева. По нея пак блестяха ония сухи кристалчета, приличащи на роса, които Миленица видя тогава в онзи първи ден, когато откри изворчето. Те, които дадоха името на чешмата и сега искряха на слънцето, скупчени по всички стръкчета близо до водата.

Хората приеха, че името на новата чешма е много красиво. А заради невероятните  и загадъчни кристалчета е и много истинско.

Жените в надпревара разказваха как от тази вода фасулът им се сварявал бързо, а всяка гозба, приготвена с нея ставала много вкусна.

- Ако пък те заболи стомах - казваха препатили - една глътка от нея и болката  веднага изчезва. Минава и не се появява повече.

- Разправяше тя Миленица, - сетиха се други - казваше, че от водата на извора до големия завой на реката изцерила болния си стомах, но кой ти вярва.

И друг слух плъзна из селото - докато копаел изворчето, за да направи чешмата, Михаил намерил злато. Цяло гърне.

- Ето, - подскочиха пак мъжете - имало го е имането на кантонера. Не са били празни приказките за него.

- Може да не е било същото, може друго гърне да е намерил той - рекоха някои. - Да не е това на кантонера.

- Неговото е било - уверено твърдяха други. -  Той, синът му, е знаел какво да прави. Знаел е къде да копае. Казано му е било.

В дома на Иван черните облаци отново се сгъстиха и скриха светлия небосклон над него. Всичко отново доби предишния си вид, потъмня и още повече погрозня след проблесналата за кратко светлинка  в изстрадалия им дом.

- Глупак си ти и такъв ще си умреш - крещеше истерично жена му. - На тебе майка ти да ти каже насън, къде е имането и ти да не отидеш да го вземеш?!

- Нищо не ми каза за имане - оправдаваше се той.

- Господи, трябвало да му каже! - косеше се тя.

Цялата се тресеше от злоба. Неукротимото й негодувание напираше отвътре със страшна сила и като че ли  щеше да се пръсне.

- Как не се сети!?

- Ти не даде да правя чешма - чумереше се Иван. - Пари сме нямали.

- Че имаме ли? - отвръщаше жена му. - А ти чешма да не беше правил, само извора да беше разкопал. Парите само да беше извадил, пък после две чешми й направи.

Тя отправяше безнадежден и пълен с отчаяние поглед към небето.

- Господи - вайкаше се тя - с какъв глупак съм живяла! С какъв мухльо ми било отредено да съм цял живот!

Иван попита брат си:

- Намерил си злато на извора? Вярно ли е?

- Намерих - отвърна Михаил. - Но гърнето с алтъните се счупи. Бързах и не ги събрах всичките. В горния край на темела на чешмата има още - тихо, за да не ги чуе никой, каза той.

Но жената на Иван, която постоянно ги дебнеше и не ги изпускаше от очи, ги чу. Тя стисна устни и силно пристегна бялата си забрадка. Зъбите й изскърцаха от злоба и отчаяние. Очите й просветнаха алчно и тя, незабелязана от никого, се отдалечи.

Михаил си замина.

Чу се, че там в далечния град, той си направил нова къща. В дома му винаги имало хляб и добра приказка.

В Иванови всичко си вървеше по старому. Гюрултиите за няма нищо не спираха нито ден. Караниците не свършваха никога.

Нощем, в късна доба, когато всичко живо спеше, там до чешмата Росното изворче се появяваше сянка на жена с бяла забрадка. Тя упорито копаеше в горния край на темела и ударите от мотиката й се чуваха надалече по реката. До нея водата от чешмата, с чудно хубавото име Росното изворче, течеше все така бавно и спокойно, далече от всякаква човешка злоба, алчност и завист.

Утрото изтрептяваше. Водата шумолеше в пясъка. Слънцето пръскаше своята бяла  светлина и денят нахлуваше.

Ромонът и водата на Росното изворче оставаха, каквито са били винаги - дълговечни във времето и пространството.