С ДЪХ НА ДЪБОВИ ЛИСТА
Пролетта тази година се случи добра - топла и влажна. Планината бързо се раззелени и тревата пръкна изведнъж, израстна много бързо и изненадващо обилно. Ранното лято едва преваляше, a по горските поляни и ливадите вече имаше щедра зеленина, която видимо избуя и животните пасяха на воля, до насита.
Вятърът повяваше и раздвижваше тази щедрост като морски вълни. На Стоян все му се струваше, че навсякъде вижда огромна нива със зелено, неузряло още жито. На светлината на утрото тя изглеждаше безкрайна като море. Накъдето и да се обърнеше съзираше много трева.
- Каква благодат! - възхищаваше се Стоян - Какво невероятно изобилие! Koлко много трева, каква хубава паша за говедата!
Ранните дъждове бързо подтикнаха детелините за растеж и те бухнаха изведнъж. А избуеше ли веднъж детелината, тя бързо изпреварваше и заглушаваше другите треви. Овчарите до колене газеха в свежата зеленина и като деца се радваха, че и през тази зима ще има в изобилие сено - храна за животните. Когато излизаха от гората и високите храсти, дрехите на хората и гърбовете на воловете лепнеха от мана. Селяните благославяха честите дъждове и маната след тях, защото от нея пчелите събираха много мед, пълнеха питите, а от изобилието на трева агнетaта наддаваха бързо и куйрукът им ставаше дебел - признак, че животното е здраво и в него има много месо. Овчарите потриваха доволно ръце и пред очите им се разливаше бялото млечно изобилие в мандрите, калъпеха се една след друга дебелите пити кашкавал, издуваха се пълните чували с вълна, тресяха се от месо широките гърбове на есенните шилета. Овчарите спокойно се радваха на щедрата природа. Това ги правеше щастливи в мислите и широки в желанията.
Така богато и толкова щедро беше лятото преди десетина години. Малкият тогава Стоянчо каза на по-големите си братя:
- Искам да тръгна със стадото и сам да го поведа на паша в Балкана.
Погледнаха го учудени. Никога не им бе говорил така. Досега не беше споменавал за това, но те знаеха, че желанието му да стане пастир е много силно. С него би се чувствал волен като птица, а от уменията му да намира добра паша за животните, не само лете, но и в суха есен, и студена зима щеше да зависи добруването му. От кашкавала, сиренето и месото до вълната, топлите дрехи и завивки. Всичко, което душата му пожелаеше.
Никога досега не беше обявявал така открито някое свое намерение. Сега обаче стоеше прав пред тях и чак потръпваше в очакване. Какво ще отговорят братята му?
Той не помнеше майка си, а баща му отдавна бе загинал, съсечен от турците в малък ратайски бунт. Затова сега слушаше само братята си. Каквото кажеха те, това ставаше. Те му бяха за всичко. До днес.
Братята с изненада огледаха своето братче със слабичко, източено тънко вратле и много му се зачудиха. “Виж го ти палето! Колко е малко, недорасло е още, като неукрепнало младо вълче е, а вече иска само да броди.”
- Значи искаш да ставаш овчар? - с малко изненада и без неохота запита единият от братята.
- Да! - отвърна малкият и гордо се изправи.
- Добре де - едва-едва отвърна неохотно другият - ще опитаме някой ден.
- Не искам някой ден - противеше се малкият. - Искам сега.
Малко беше още братчето им. Рано беше за това, което иска.
- Добре, ще стане, но не може сега.
- Пък и не бива още - допълни другият брат.
- Не съм вече малък - упорстваше момчето.
- Не си - успокоиха го братята му - но не си и голям.
- За пастир това ли трябва?
- За това са нужни много неща - каза единият.
- Хубаво е да водиш стадото - призна другият.
- Дори приятно, но не е лесно. От него идват нещата, от които живеем. То не е много, но за нас е всичко.
- Когато искаш нещо, трябва да знаеш кога.
- Сега не само не може, но и не бива.
Не склониха отведнъж.
А и как да склонят, малко беше още братчето им, слабичко. Не ставаше за пастир.
Но то не отстъпваше. Стоеше упорито пред тях и ги гледаше наперено, дръзко и те казаха:
- Добре, ще стане, но трябва да се научиш на някои неща.
- Какви? - изгарящ от нетърпение попита Стоянчо.
- Такива, нашенски.
- Овчарски.
- Ще свириш на кавал и ще спиш на открито.
- Че да спя на открито аз и сега мога - с гордост каза момчето.
- То не е същото - отвърна по-големият брат. - Лете всеки може. Но в късна есен или в ранна пролет, когато сняг те завари далече в полето или студ в снежния Балкан, тогава?
Стоянчо замълча. Прави бяха братята му.
- Но ако се науча, може? Така ли? - и ги погледна доверчиво с много надежда и упование.
- Да, може и да може - бе техният уклончив отговор.
- Трябва да минеш през това изпитание.
- Няма как.
- Тогава ще знаем ставаш ли за това, което искаш или не ставаш.
Този отговор се отрони от тях бавно. Трудно.
Като голяма скала от мястото си се отлепи той. Едва-едва се откърти тяхното съгласие.
Но и то беше достатъчно. Радостна вълна тласна в гърдите младото момче и го накара да подскочи. Желанието му да стане пастир беше непреодолимо - така му се искаше още сега да нагази в избуялата детелина, да усети нейния мирис и полъха на гората с невероятния дъх на дъбови листа, който да го омае. Да усети сянката на Балкана и височината на стръмните му хребети. Да ги изкачи и погледне света отвисоко. Искаше да научи всичко за овчарския живот.
Той взе бащиния си кавал и бързо схвана как да го сглобява. Разглобяването беше лесно.
Загледан замечтано в синьото небе и реещите се високо птици, той се опита да засвири. Но сухите му устни не изтръгнаха от свирката никакъв звук. Не пропя, не засвири бащиният му кавал. Не литна желаната песен към смълчания Балкан.
Не се обезкуражи малкия Стоянчо. Никак. С часове седеше, подпрян на някой як, стволест дъб и упорито духаше в малкия, както му е стори много несговорчив инструмент на стария им род. Не откъсваше устни от кръглия отвор. Отначало не се получаваше нищо, не се отронваше нито един, що годе поне малко, обнадеждаващ звук.
Бавно, постепенно, след много старание и упорити усилия старият кавал започна да издава и такива шумове и плахи звуци, които братята му снизходително нарекоха малка свирня.
Стоянчо не им се сърдеше и не се отчайваше. Лека-полека потъмнялото от годините старо музикално свирило започна да го слуша. От него започна да изскача и се заизвива към белите облачета някаква плаха, колеблива мелодия.
Отначало нестройна, тя глъхнеше, но стопляше душата на малкото момче. Сръчно подскачаха вече малките пръстчета по отворите на бащината свирка. Като немирни скокливци се местеха по деветте дупки на кавала. Когато изсвиреше така няколко мелодии, все живи и игриви, Стоянчо се обръщаше радостно към гората и оттам го лъхваше мирисът на стара шума. Към върховете на зелените дъбрави се извисяваше вече друга песен. Пропя, засвири старото дърво, съживиха се за нов живот много песни, съхранили хармонията и красотата от живота на много поколения овчари.
Чародейни, упойващи като дъха на горска шума бяха мелодиите на родната му слънчева Тракия.
По-трудно беше със спането на открито.
Дълго време малкото момче се учи как и къде във влажно време да намери сухи дърва в гората и с тях бързо да разпали огън, да подреди вършини. А на тях да скъта легло.
И навес да направи, наведен напред към огъня, та като нощува върху вършините, топлият, идващ от огъня въздух да минава под него и да го облизва, за да не му е така студено, под открито небе.
Не стана от първия път.
Не беше лесно да усвои отведнъж вековния опит на дедите си, но момчето не се предаде. Питаше, опитваше и скоро научи всички тънкости на това голямо овчарско изкуство. Един ден радостен изприпка при братята си.
- Научих се вече - каза уверено то. - Мога вече това, което искахте. Кога ще подкарам стадото?
Братята му и сами виждаха старанието на момчето и вече се досещаха, че е време да го пуснат сам с овцете по Балкана, но му казаха:
- Почакай!
- Колко да чакам?
- Колкото трябва - казаха те.
В много ясен, топъл ден, когато слънцето блестеше ярко, лъчите му грееха силно и птиците летяха високо в небето, братята му го взеха със себе си и леко поеха по меките, потънали в млада трева пътеки на смълчания Балкан. Овцете хрупаха свежата зеленина и бавно, крачка по крачка престъпяха напред. Овчарите ги следваха. Изкачиха хребета и не се спряха като друг път, а продължиха още нагоре.
-Защо отиваме толкова далече? - запита Стоянчо. - Паша ли няма тук или овцете не я харесват?
Никой не му отвърна. Мъжете уверено вървяха и момчето ги следваше. Огромното слънце се издигна високо и лъчите му започнаха да жарят. Маранята затрептя и увисна във въздуха. Стоянчо почувства умора и пареща в гърдите си жажда. Той не се стърпя и каза:
- Препи ми се вода.
Отново не получи отговор.
- Ожаднях!
- Пий от манерката! - отвърнаха му троснато и малко грубо.
- В нея вече няма вода. Изпих я - със съжаление каза той. - Да се връщаме.
Нищо не му отвърнаха.
- Нагоре и без това няма вода - викна високо, сякаш удари съседните баири момчето.
- Сигурен ли си? - го попитаха братята.
- Нали горе, по високото никога не се срещат извори? - каза убедено момчето.
Братята не му казаха нищо.
Уверено крачеха и загадъчно се усмихваха. Кой знае защо, сега върхът пред тях неудържимо и загадачно ги привличаше и те се стремяха нататък, сякаш се надпреварваха със слънцето. То продължаваше да жари и светлината му стана пурпурно-червена. Листата на дърветата утихнаха, стана много горещо. Небето сякаш изчезна и на неговото място остана само една голяма огнена клада. Братята му вървяха все така бързо, сякаш се гонеха със слънцето или то гонеше тях. Толкова много бързаха.
Най-после се изкачиха горе, на най-високото. Там, на равното братята му се спряха и хвърлиха торбите.
- Тук ли ще почиваме? - попита Стоянчо и тъжно погледна яркото слънце.
- Може, тук не е лошо - отвърна, с престорено безразличие, големият му брат.
- Не е - съгласи се Стоянчо.
- Тогава?
- Само дето няма вода, а сме жадни.
- Овчарят не трябва да се бои от жаждата - отвърна брат му и хвърли спокоен поглед към самотните, сякаш скупчили се пред тях, големи скали. Овцете също уморени се събраха накуп да пладнуват. Навели глави, те бавно преживяха.
Големият му брат се надвеси над момчето и някак особено го погали по главата:
- Изсвири ни някоя песен.
- Коя?
- Най-хубавата.
- Сега ли? - попита учудено малкият пастир.
- Сега.
- Жаден съм - отвърна Стоянчо.
- Посвири, посвири! - настоя и другият му брат. - Така жаждата по-бързо ще мине.
- Посвири! - настоя пак големият му брат.
Стоянчо озадачено ги изгледа.
Какво им става? Друг път не са били толкова настойчиви. Никога не са препирали така. Той неохотно извади от торбата си кавала, долепи го до сухите си, напукани устни и над смълчаното стадо плавно се разнесе плавна мелодия.
Отначало тя беше бавна и спокойна. После ритмите станаха бързи и игриви - звуците на мелодията се издигнаха високо и литнаха над гората. Смесиха се с шепота на листата и свистенето на вятъра. Стадото притихна, замря, а слънцето стана още по-голямо и оранжево.
Големият брат се прокрадна до скалите и пъргаво се мушна между нишите. Скоро се показа с протегнати ръце сякаш стискаше паница. Но в дланите си държеше шапка. От нея капеше вода. Бавно, с котешки стъпки, той се приближи до улисания в свирнята Стоянчо и плисна водата върху гърба му.
Песента секна, светлината сякаш подскочи.
- Какво правите? - стреснато извика момчето .
- Правим те овчар - весело отвърнаха братята му.
- Хубаво свириш и на открито се научи да спиш.
- И най-лютият студ сега няма да те мъчи.
- Е, време е да научиш и къде има вода.
- Овчарска вода - добави малкият брат.
- Нали тук нямаше!
- Така е - съгласи се той. - Но ти трябва да знаеш, че вода има на много други места.
- Даже и там, където най-малко очакваш да я видиш и срещнеш.
- Вода има навсякъде, моето момче.
- Трябва само да знаеш как да я достигаш. Да я намираш тогава, когато ти потрябва - продължи големият му брат.
- Ела и виж! - подкани го по-малкият брат и му показа една от многото ниши в скалите.
Долу блестеше водното огледало на извор.
- Това е Танти бунар - казаха братята. - В него винаги има вода. Слез и пий!
Стоянчо гледаше стреснато. Изненадата му беше голяма като Балкана, огромна като слънцето, безкрайна като светлината. Той се размърда, тромаво слезе долу, наведе се и жадно пи. Прохладата го замая. Водата беше кристално чиста и студена, сякаш цялата ведрина на гората се бе просмукала в нея. Той се наведе и пак пи. Усети дъха на дъбови листа. Светът около него внезапно замря и притихна. Той излезе като улисан навън.
Беше смаян и като че ли малко зашеметен.
- Вие ли скрихте тази вода тук?
Братята му се засмяхя.
- Не - отвърнаха дружно те. - И да искахме, нямаше да можем. Тук, на това място, само Всевишният и Великата природа могат да я скрият.
- От днес ти вече си овчар - каза големият му брат.
- Щом сега можеш да изсвириш всяка песен на кавал, щом не се боиш да замръкнеш в Балкана и можеш да спиш и в студ и мраз на открито, вече си станал овчар.
- Знаеш и за скритата пастирска вода по нашия край.
- И най-важното, как да я намираш, когато имаш нужда от нея.
- Вече знаеш, че я има. А това е по-важно от всичко друго - допълни другият брат и го потупа по рамото.
Те седнаха до скалите и дълго говориха за минали истории и стари легенди, за тази толкова тайнствена и винаги дъхаща на шума вода.
Хората не помнеха случай тя някога да е свършвала или да се е губела. Не бяха чували изворът тук долу, под скалите, да е пресъхвал или водата да е изчезвала.
- Танти бунар никога не е оставал сух. От памти века овчарите от нашия край знаят този за него и наложи ли им се, без колебание се отправят нагоре по стръмното и намират водата на този извор - говореше разпалено малкият брат.
- И в най-сушавите и безводни лета - разказваше големият брат - неговите води са били винаги толкова, колкото и сега. Изворът е като живота, никога не е пресъхвал.
- А името? От къде идва то? Кой е нарекъл този извор така? - попита момчето.
- Овчарите.
- Тези, които първи видели водата.
- Като тебе са били учудени, че я намират на най-високото място.
- Скътана между скалите, в потайно и непригодно за извор място, покрита с дебел слой шума.
- Хората харесали скритата вода и за това, че е на такова затънтено място, нарекли извора Танти бунар.
- Значи името му е само от мястото, скътано сред скалите! - каза момчето.
- Сигурно е така - съгласиха се братята му.
- Могло е да бъде и друго яче, но името Танти наистина тантяло и много им харесвало.
Местните за нещо, което кънти каваха, че тънти.
- Силно е името.
- Тайнствено е - замечтано каза Стоянчо и се възхити на острия ум на дедите си.
- Много е истинско името на извора!
- Така е - съгласиха се всички.
- Нали и днес, за да се напиеш и ти трябваше да се промъкнеш долу, където наистина е тихо, закътано и много потайно.
- Затънтено.
- А вътре звукът се променя - каза малкият брат. - Понякога той отеква. Изменя се. Изумени от това, овчарите понякога казват: “Чуй как танти.”
Момчето слушаше захласнато.
- А водата винаги е много вкусна.
- Еднакво студена е и зиме, и лете.
- И винаги с дъх на дъбови листа.
Стоянчо беше усетил вече това още с първата си глътка, която толкова го впечатли и очарова.
Така той откри за себе си тайната на скрития извор и скъта в душата си скъп спомен от освещаването си за овчар.
Оттогава минаха години.
Възмъжа Стоянчо и песните, които звучаха сега от неговия кавал, ставаха по-нежни и чувствени. Свиреше той. Шумеше голямата дъбова гора - денем под яркото слънце, нощем под едрите звезди и сребърния диск на луната.
Нежните звуци, извисени от кавала и дъхът от дъбова шума се смесваха, извисяваха восоко над небето на Тракия и омайваха Стоянчо. Отскоро той усещаше как в душата му се надига и зрее някакво ново, непознато и голямо чувство. Това чувство, приятно и тайнствено, напоследък го обсебваше изцяло. Завладяваше го и го караше да потръпва. Същото чувство той изпита и тогава, когато за първи път отпи от прохладната, невероятно пивка вода на скрития кладенец и усети неповторимия й вкус.
В такива мигове Стоянчо оставяше кавала на тревата и запяваше песен за млада и хубава Стояна, която идва с менци за водица.
В този радостен и много съкровен за него миг му се струваше, че покрай голяма и белокаменна чешма, с бистра и дъхава вода, като тази на Танти бунар, наистина върви девойка, но не тази от песента, а много по-хубава.
По-стройна, с чупливи, падащи на раменете коси. Истинската и жива, неговата Стояна се казваше Марийка.
Не Мария или Мара, а просто Марийка.
Отдавна я харесваше той.
Често й напиваше водата. По празници на хорото в село и на сборове все до нея се хващаше и играеше до забрава. Бе щастлив и доволен, че тя е до него или само го гледа отстрани.
Стоянчо повдигна глава да огледа стадото и пръстите му нетърпеливо, сякаш сами сглобиха каламите.
Така правеше всеки път когато му беше леко на душата. Присядаше, погалваше тревата и засвирваше своята песен, за своята Марийка.Мелодията изскочила внезапно, бързо се извисяваше високо и сякаш сама се редеше. Смело политаше над гористите върхове на Балкана. Уверено подскачаха пръстите на пастиея по стария музикален инструмент. Притихваха птиците в гората. Замираше шепотът на листата.
Високо в небето отлиташе игрива песен.
В този миг мислите на Стоян докосваха косите на Марийка, топлия й дъх, моминските й устни. Дочуваше горещия й шепот и му беше толкова ведро и приятно.
Стадото се беше спряло. Стоян опря гръб о дебелия дъб, но не извади като друг път кавала.
Погледът му се ширна надолу, към грейналата от слънцето зеленина, където беше скътано неговото село, с неговата Марийка и онова много свидно и хубаво нещо в душата му отново пропъпли. Оттук, от високо, светът му изглеждаше много подреден, хармоничен и красив. Такива, каквито бяха мислите му в този час.
Дълбоко в себе си той беше решил сватбата им с Марийка да бъде на необикновено, прелестно място, та като се врекат във вечна вярност, пред Всевишния, всичко да е необичайно хубаво и красиво.
Запомнящо се.
Той погледна нагоре.
Припи му се вода. Горе беше Танти бунар.
Там беше водата с несравнимия дъх на шума.
Какво по-необикновено, прелестно и запомнящо се място! Там ще бъде сватбата им с Марийка. Нека се помни и знае къде се е правила овчарска сватба.
Стоян се изкачи на равното и се забърза към самотната купчина скали. Задъхан, той се спря и опря гръб о скалата.
Долу под нея беше тя - водата с неповторимия си дъх на дъбови листа.
Тя заливаше, той знаеше това, цялото пространство на пода на малката пещера. Докато почиваше, той си спомни, че вече ще е пълнолуние.
Оставаха само седем дни и луната щеше да се изпълни цялата.
- Значи след седмица ще има сватба - каза си той. - Трябва да има. Нашата, с Марийка.
Стоян се наведе над една от нишите и видя как долу блесна сребърното огледало на водата.
- Някой вече е идвал - каза си той.
Всяка есен, когато листата на дърветата окапваха, вятърът ги навяваше между нишите и върху изворната вода се натрупваше дебел, като килим, слой шума. Първите хора, които минеха оттук, бръсваха с ръка сухата отгоре и мокра отдолу шума и водата под нея пак заблестяваше като сребро.
Стоян слезе.
От отражението на светлината във водата вътре беше светло.
Той се изправи в цял ръст и тук долу, до водата, в малкото пещерно пространство, се почувства много голям и горд.
Наведе се и пи.
Дъхът на дъбови листа го опияни.
Още веднъж се наведе и този поклон пред прохладния извор, с невероятния дъх на шума, го накара да трепне от прозрението, че никой не е по-голям от водата.
Пак се наведе и за миг му се стори, че от водното отражение го погледнаха две красиви момински очи.
Той трепна.
Вдигна глава към скалните ниши, но от тях, като от подредени сводести арки, струеше само бяла светлина.
Сведе пак глава.
Лицето от сребърното огледало като че ли му се усмихна.
Така се усмихваше само Марийка.
Той я почувства навсякъде около себе си. Обърна се.
Дъхът от дъбови листа го опияни като момински устни.
От автора:
Изворът, описан в този разказ не е измислен от автора. Танти бунар е природен феномен, който съществува и до днес.
На няколко километра по шосето, преди връх Мечковец, известен на местното население като връх Аида, вдясно от пътя за туристическата хижа, със същото име, стоят купчини скали. Вътре в тях, под огромни камъни, в малко пещерно пространство, се спотайва изворът Танти бунар.
Намира се в първите възвишения на Родопите.
Доста е отдалечен от село Горно Брястово, което обаче е най-близкото населено место до него.
Местните хора го знаят и до днес го тачат.
Наричат го така както винаги са го наричали - Танти бунар.
Това обвеяно с тайнствена красота място е недалеч от Хасково.
