интервю на Лияна Фероли

В навечерието на Деня на будителите, на 30.10.2019 г. от 17.30 ч. в читалня „Изкуство” на РБ „Н. Й. Вапцаров” ще бъде представена новата книга  на Иванко Маринов с есеистични фрагменти „Родопският Вавилон”, дело на ИК „Светулка 44 Атеней”. Тя е втората му издадена книга /първата бе стихосбирката „Ангели на моста”/ за тази година, след като дълго време не беше публикувал. Както и в другите си 24 книги, така и в нея той очарова читателите си със своите много интересни и характерни за него артистични като играта волности, но без да се самозабравя, надценява и подценява.  Отново показва колко е крехък балансът в словесното жонглиране и как при най-малкото невнимание то може за миг да рухне, да премине в имитация и фалш. И макар че този път Иванко е отишъл много далече в своя словесен, непредсказуем и силно асоциативен експеримент, той доказва, че можеш да стоиш на ръба между дързостта и осъзнатостта, без да падаш, а само да впечатляваш и вдъхновяваш.

- Иванко, какво прави поетът, когато се убеди, че „пее на глухите и сам е в девета глуха”? Ти доста мълча, пък отново не се удържа и за няма и половин година издаде две нови книги…

- Лили, твоите въпроси и мен ме пращат в същата Девета глуха…  Впрочем, казвал го е Данте. Казвайки това, не знам, а и не искам да знам какво съм имал предвид. Но бях чел някъде, че няма на света по-странна стока от книгите. Че ги печатали и продавали хора, които не ги разбират, критикували ги хора, които също не съвсем ги проумяват, че ги и пишели хора, които бъкел не разбират за какво иде реч. Вярно е също, че много хора четат, за да не мислят. Относно това, че доста съм мълчал, по-скоро този … манускрипт бях го оставил да „отлежава”. Макар че за българския писател е малко познат терминът за думите, забравяни  в чекмеджето, докато им дойде времето… Но да правим каквото трябва и когато трябва, както Волтер си е копаел градината. Но така би могъл да ти отговори и Франц Фридрих Людвиг Книге. Нищо ново, впрочем. Сумата ти крале-императори са отваряли войни, за да изрекат някоя запомняща се историческа фраза…

- Новата ти книга е много подходяща и за пред, и за следизборни времена, само дето не мога да преценя дали е повече мотивираща за размисли, или тъкмо обратното… Защото излиза, според един твой текст, че дори идеите на Платон за нов тип държава, управлявана от философи, за нов ред, са си вид „травмиран идеализъм”…

- А, Платон ли? Оня, дето бил най-добър философ сред боксьорите и най-добър боксьор сред философите?! Не вярвам много, че историята е учител на живота, но срещу ръжен и латински поговорки се не рита. Често казваме и вярваме,  че историята е учител на живота. А дали е така?! - тук и хитът на естрадника Васил Найденов не помага… Просто който бие пръв, удря два пъти.

- Не пее ли вече петелът за промяна, не известява ли  нови времена? Или пак ще казваме, както отбелязваш в книгата си: „уви - та че пак тъй”, или „танци, танци пък таратанци”…

- Трудно се говори за петли с автори зодия телец. Това накратко, а дали е и така, казахме по-горе. Сега пак многоточие. Или постскриптум. Което ще рече подир казаното.

- Има една забелязваща се ярко твоя синтактична новост, свързана с  излизащия на преден план глагол…Това за някаква  по-важна  размяна-подмяна ли намеква, или за някой анонимен носител на промяната?…

- И тоз въпрос ще го отмина с уважение. Със сигурност мога да потвърдя, че не обичам прилагателните. За глаголи не съм се и замислял. Добавям само, че сестрата на таланта е краткостта. Кой го е казал, не помня. Но определено е бил някой мъдър древен мъж.

- Както много често и по-рано, така и сега припомняш любопитни  исторически събития и случки, асоциирайки ги със съвремието… Но къде търсиш поуките, щом вече допускаш, че историята повече ни учи, че няма на какво да ни научи?…

- Не търся поуки. Пикасо цитира, че направо ги намира! Преди да го намерят съдбоносно те. Любопитните исторически събития и случки? Впрочем, ти вярно си отбелязала, след автора, че историята няма на какво да ни научи. Изпусната е само думата „повече”… Но да внимаваме с думите, защото и едната запетайка е пращала човеците на гилотината. За приятелите Дантон и Робеспиер иде реч.

- Не от днес, не и от вчера е твоята пристрастност не към „умните” неща, а към  онези по-простите, повечето от които се оказват по-сложни… Може ли, простото, баналното, да бъде житейска философия? Или това е смисълът в безсмислието?

- За това, че простите неща са много сложни, е банално вярно. И обратното е също вярно. На писателя  му е трудно да съди за стореното. Не толкова и не само защото нещата се виждат по-ясно отстрани и отдалече, но и защото предметът за изгубеното време придобива различни, по-значими измерения като вече готов продукт. А може ли  баналното  да бъде житейска философия, това по-скоро е така. Безспорно е така. Баналните неща са винаги тотално актуални. Но да вървим нататък.

- Вървим и през степенуването в твоята свежа метафора „цветчетата-ягодки”… Не можем ли да стигнем до плодовете, без да сме изразходили нахалост прекомерно енергия за „цъфтене” в живота и в творчеството? Или това е неизбежна закономерност?

- Вървим с усилен ход към циганката, дето постоянно сипела похвали… Впрочем, като син на пенсионирана учителка по литература и божем малко поет - автор на около двадесет и пет книги и член на СБП, си мисля, че някои неща бива и да се премълчават.

- Но някои революционно прескачани стъпала на еволюцията довеждат до така абсурдните на пръв поглед случвания, като „свбодата-затвор”, като „победата-смърт”…

- Всеки, най-напред жена ми, би ти казал, че никак не обичам разните му революции. Но играта на думи с еволюцията е впрочем чудесна… рима. Колкото до „победата-смърт”, си е наистина така. Арабски източници сочат, че думата„хатаф” /победа /,  написана обратно, т.е. „фатах”, означава  смърт! Това пък го е забелязал Аксел Мунте. Ах, тия ми ти араби като нищо можеха да открият и барута! А историята да фалира при сегашната ни пазарна икономика.

- Но най-свежата и носеща надежда твоя метафора е за родопския Вавилон. И още по-чудесното - оказва се, че той е една някогашна тухларна под отвесния  глинест бряг на старото корито на река Арда… Но къде е границата и крачката в повече, след която градежът рухва, преди да е завършен?

- Сега за Вавилон… В речниците за чужди думи не знам какво са писали, но тази древна кула с рога на корицата на книгата ми е впечатляваща. За което благодарим на сина на нашия редактор. Легендата е малко друга. За разноезичието, което руши всякакви колективни кули. Тук и поговорката за орташкото месо е с малко друг оттенък… Накрая се извиняваме за допусканите тук-там хасковизми. Това е така, умишлено - и за фолклорен цвят. На единствено запазения и до наши дни, проклет любим диалект.