НЕВЕСТУЛКАТА
Едно ранно утро дядо Благой стъкми колата и метна ралото в нея. Взе пръстеното гърне с мялко, сложи го в торбичката и я окачи на ритлите. После впрегна воловете и подкара напред. Стигна дядо Благой нивата. Стъкми ралото. Зажегли воловете, прекръсти се и пое копралята.
- Сивчо! Белчо! Ха, дядовите.
Кротките, охранени добичета опънаха жили. Запристъпяха бавно, бавно. Запращя земята. И заредиха се бразда след бразда.
Пори рохкавата пръст дядо Благой, а под калпака му парят най-хубави мисли. Ще падне Гергьовски дъжд, по-скъп и от тежкото злато на Хаджията, ще бликнат ония ниви, ще се зажълтее кехлибареното жито и тежките класове ще зърна едри като дренки.
Мисли дядо Благой, а сърцето му пърха в пазвата като птиче, което ей сега ще литне над нивите.
Неочаквано воловете забавиха ход. Трепна дядо Благой.
- Ах, гиди мързелановци ниедни! Изморихте ли се, а? Ха тогаз - да си отпочинем!
Дядо Благой сне рунтавия си калпак, обърса потта от челото си и приседна край синура.
Белчо пръхтеше. Обади се дядо Благой:
- Мирувай, Белчо!
Но Белчо пръхти и рие с копита.
Стана дядо Благой. Отиде до сами добичето. Белчо навири глава.
- Какво има, Белчо?
Огледа встрани: нищо. Потупа добичето: здраво като канара.
- Да не си се убоднал, Белчо?
Приведе гръб дядо Благой и чак сега разбра каква е работата. До сами добичето личеше ситна купчина плява. Понечи старецът да разрови купчинката. Но щом допря ръка до нея, нещо кафяво изцвърча, подскокна и - дм да го няма.
- Я! Невестулка!
Отдръпна се дядо Благой. Видя как това животинче с бяла шийка и лъскаво-кафява кожа бяга, бяга, па току спре. Заозърта се настрани, ала очите му все към дядо Благой.
Приклекна старецът до плявата. Разрови я с ръка.
- Бре! Мънички невестулчета!
Затюхка се дядо Благой, че без да ще е разрушил топлото им гнезденце, закахъри се.
Хубаво ли ще е, ако някой разгроми домът на неговата обична челяд? Па стана, че ги отмести до сами синора. Мъничките невестулчета нито виждаха, нито знаеха що става с тях.
Покри ги дядо Благой с гунята и се върна при воловете. Пое копралята и кротките добичета наново защъпукаха по рохкавата пръст.
Бедната майка!
Какво не размисли, за да спаси мъничките невестулчета!
Да приближи до дядо Благой - няма кураж. Какъвто е едър - като планина! Само да се отмести и ще я направи на пита. Да отиде и се примоли да й ги повърне - не може да говори.
А рожби й са. И така много ги обича!
Най-сетне реши. Ще отиде на колата и направи някоя пакост!
Покатери се по торбичката, надвеси се над пълното с мялко гърне и се заозърта.
Дядо Благой, изгърбушен над ралото, хич нищо и не подозираше. Само навремени подвикваше по воловете.
Старата невестулка не се стърпя. Болеше я за рожбите й. Напъна се и изплю отрова в гърнето на дядо Благой.
На пладне дядо Благой разпрегна воловете.
Пусна ги да си поотпочинат и похрупкат росна трева.
Взе малките невестулчета и ги постави на предишното им място, в браздата.
Старата невестулка го следваше със затаен дъх, скрита зад една бучка пръст. Много се зарадва, че дядо Благой нищичко лошо не стори на дечицата й.
И щукна нейде старата невестулка, не се видя.
Когато дядо Благой отиде да си похапне от млякото, той се стъписа назад и в почуда.
До сами колата зееше гърнето - счупено на две.
Невестулката беше прегризала торбичката, за да се разлее млякото и спаси от смърт добрият дядо Благой.
——————————
сп. „Нова картинна галерия”, г. 2, кн. 1, 1935 г.
