Петър Андасаров

ВЪЗПОМИНАНИЕ ЗА КОСАЧА

На Стоимен Зафиров

Утрото върви до него -
щъркел черно-бял.
Кукувица мами нейде
ден, почти заспал.

Той върти косата -
подир него врани.
С бяла кърпа на главата
от потта се брани.

Бяла кърпа е небето,
стъпките танцуват.
На живота сред полето
виждам го - пътува.

И не спира, и все бърза -
и накрая пада.
Стъпките си той завързва
за крайселската ограда -

дето гарваните грачат
и на облак се събират -
селските жени да плачат -
мъж кога умира.

СТАРИ ХОРА

Прашно е слънцето, плахо наднича,
сенки от сухи чукари въздишат.
Камбанени звуци празнично тичат,
ала на залез прощален мирише.

Диви врабчета в лозници все спорят -
спомен от грозде кълват настървено.
Шепот на листи и вятър край портите,
мигат прозорците жълто-червени.

Бавно с чекръка жените навиват
залеза прашен, лъчите последни.
И в броеници мъжете прикриват
дните отминали, вече изчезнали.

Ходят по ниското тъжни дървета -
шапки безцветни и цветни подхвърлят.
Сенки превземат смеха на полето,
старци и баби пристъпват посърнали.

В улички глухи до рамо вечерно
върху бастуна на своята вяра
тихо се губят, нататък изчезват
хората вчерашни, хората стари.

Страх ги обзема от стълби високи,
нищо, че в къщите радостно свети.
Мислят си - тръгнат ли в стръмни посоки -
ще ги прегърне небето…

МОНОЛОГ НА ЛОЗЕТО

В памет на Владко

Пристигнете някой ден
и с кошници ми отнемете слънцето -
събирано искра по искра
от мене.
Оставите сълзливи рани
по ограбените ми ръце
и по пътеките
на вашите стъпки ръждясали
заподскачат
самотни
врани.
Захвърлите ме на осиромашелия рид
и ме забравите!
Здрач земята покрие ли -
до корените ми
ляга нощта
и търси топлината на моята шума.
Денем като старци на раздумка
седим с вятъра
и взаимно се утешаваме.
И ми остава едничка радост -
да гледам зиме
прозорците ви как примигат,
заслушани в ритъма на песните
от буйното ми вино.

ПРОЛЕТНО ЗАРИЧАНЕ

Цветята ранни, минзухара късен
не ще опазят пламъчета - да ти светят
през нощите, от самота навъсени,
през дните, между нас увяхнали.

До прага на април зеленото расте.
в какви ли цветове до теб ще стигне?
Разцъфва обич между птиците. И те
за клоните с гнезда си мислят.

Ах, клоните на времето растат
и сенките в пространството нагазиха.
Нима за нас ще е денят -
ни с обич, ни с омраза!

Обичай ме. В небето птиците плетат
посоки за завръщане.
И мислите ми пролетно растат
от съмване до мръкване.

От мръкване до съмване - обичам те!
Обичам те през нашето отдалечаване -
Като проклятие, като заричане
преди далечно плаване…

***
Непоносимо хубаво е, непоносимо е да мисля за тебе,
до безсъзнание да те търси погледа ми ненаситен.
Като глухар от магията на луда страст обсебен
през всички неразгадани сезони, по всички посоки да скитам.

И от видения невъзможни с образа ти на екрана небесен
очите ми от пламъци на съцветия вечерно да ослепеят,
а душите ни с гласовете на най-дългата песен
като залязващ ден и изгряваща нощ да се слеят.

И когато разсъмне загадъчно и е утро между мене и тебе,
а денят като прохождащо дете се втурне неудържимо нататък
да осъзнаем, че само с обич възможна сме си потребни;
че без нея е живота ни безвкусен и е отчайващо кратък…

КЪСНА ЛУНА

В различни посоки към два хоризонта -
по свой път всеки за някъде.
Тъй сме вървели по стръмни сезони
до прага на лятото маково.

Ах, маково кратко безумие
се втурна в нощта на душите ни.
И късна луна помежду ни,
изтъняла от скитане.

Не питай до вик на звезди ли е спирала,
или е жънала жълтото лято.
Послушай - с гласа на щурци свири
и с песни ни вика земята.

Подай си ръцете, пази топлината -
тъмен е пътят оттука нататък.
По млечния път на душата ми
тайната ти ще отгатнеш.

Животът ни учи на свойто изкуство -
със жажда за обич осъмвай,
замръквай с вълните на силните чувства
и няма над теб да се стъмни.

***
Сняг в душата на деня -
сбъдната мечта на зима.
И върви към теб жена -
светла и необходима.

Цвят в ръцете на деня -
краткотраен смях на пролет.
Обич в поглед на жена
и небе за твоя полет.

Плод в полите на деня -
прещастливо дълго лято.
И мълчи до теб жена -
с мисли за децата.

Скръб на есенни листа -
осланени пеперуди.
Трепка в тебе яснота,
гаснат твоите заблуди.

***
Тичах лудо-невъздържан
като с вихрен кон.
С цвят за тебе бързах
от сезон в сезон.

И те стигнах, но не стига
обичта до този ден.
Ти остана, не отмина
мойто вдъхновение.

Време вехне и се рони.
Ти ще си благословена -
щом не ме превърнеш в спомен,
а вървиш до мене.

С ТЕБЕ

И без знак на обещание
в бавна зима, в бърза пролет .
за света неразгадана,
между нас поникна обич.

Изгрев пламне, залез гасне
в кратка пролет, в дълго лято -
нещо бистро, нещо ясно
грее светло-свято.

Плач на дъжд, на вятър песен -
чувства цветно-странни.
Късно лято, ранна есен -
свети обичта ни.

ОТВОРЕН КРЪГ

Расте снегът нагоре -
над покрив, в планината.
Врабче с врабче говори
за зрънцето, трохата.

Избухва цвят, достига
до облаците бели.
Небето птици вдигат
през празник и през делник.

Крила на пеперуди -
трептят, трептят житата.
И лятото се чуди
къде пътува макът.

Тече река, изтича
под стряха, покрай цвете.
От спомен за лютиче
брегът претъжно свети.

През клони, по стърнища
самотна есен тича.
Не искам нищо, нищо -
освен да те обичам.

ПРЕЛЮДИЯ

Такава те видях - светла и недостижима,
когато тръгнах към тебе.
И вече толкова години
отмервам стъпка подир стъпка.
През есенни пожари минах -
от огъня петите парят.
През зимни пепелища минах -
снегът краката ми вдърви.
През вълчи нощи минах -
от тъмното очите ме болят.
И сякаш вечност между нас лежи.
А гледах как по козите невидими пътеки
с раници, с въжета
прииждаха към тебе туристи в любовта.
Но знаех аз, че ти си светла и недостижима!
Какво от туй, че много път до тебе още има?
Ти дай ми само хляб от своята надежда,
от блясъка на снежната си хубост ти ми дай
и аз ще имам сили да отмервам
стъпка подир стъпка.
И ще премина храсталаците на зли езици.
Край урвите на погледите чужди,
на завистта през сянката усойна,
през всички преспи на бездушния студени
ще премина!

Защото знам, че ти си светла и недостижима!

ДАЛЕЧ ОТ ТЕБ, КОГАТО ПИША СТИХОВЕ

Не знам дали от прага на мойто заминаване
след мен е тръгнал пътя на твойто безспокойство.
Кажи ми, излъжи ме, че тръгнал е отчаяно
към мойта неизвестност с езическо упорство.

Спаси ме с път измислен, изпратен подир мене,
като светулки мислите ти да тичат до премала -
безсънното небе да палнат на мойто вдъхновение,
на моята безпомощност да стигнат до превала.

Че бързат беззащитни, остават бавни думи,
чертите ги връхлитат като решетки на затвор.
Залутани се блъскат в стените до безумие
и носят черни рани от черния позор.

Безсилието ми без тебе предателски развява знаме
на масата в ръцете, върху предателския лист.
Кажи ми - как ще вляза в двореца светлостранен
и в царството на своя непревземаем стих?

Понеже зимното пространство за глас копнее скрито -
гласа ти ще открадне с ръце, от дъжд разплакани,
ти думите прати ми чрез картичка закрита,
в кутията пусни я на моето очакване.

КРАСОТА

Ти си светла като първи сняг,
който слепи очите ми.
До лудост ме мамиш,
но ме е страх
сянката ти дори да поискам.
Прегръдка на южен вятър съм аз -
да те приближа е страшно.
Недокосната си остани
до последния час,
за да не гаснеш!

СИНЯ НЕЖНОСТ

Едно голямо небе ни прие под своя покрив,
един добър приятел на нашта любов -
дошла тук да отпразнува своята сватба.
То дори се разплака от радост,
когато ни видя хванати под ръка
край дърветата мокри…
. . .Когато притворих открехнатия прозорец
и се огледах в очите ти -
уморени от моите погледи, -
видях,
че то беше затворено в тях.

И аз се гмурнах
в синята му нежност…

***
И все пред вратата на твойто отсъствие,
пред далечината - бездна непроходима.
Ще тръгна. И по ръба й ще стъпвам на пръсти,
но ще трябва до тебе да стигна, любима.

Нас обич ни свързва както дъга земята с небето
и мост над реката на време далечно без име.
С иглата на свойто търпение път ще копая, додето
не стигна до тебе, до тебе не стигна, любима.

СЛЪНЦЕ МЕЖДУ НАС

На Маргарита

Обречени като крила на птица
из тоя град се лутаме затворени,
където ни оглеждат погледи лисичи,
защото в обичта сме непокорни.

Невъзмутими думи - сипнала градушка
с унищожително - нечиста белота
връхлитат в упор, шибат ни бездушно
под ниското небе на завистта.

А никой, никой и не подозира
как между топлите ни рамена
венчално-пасторална светлина извира,
пулсира слънце между нас.

КОГАТО ПОГЛЕДА ТИ МЕ ПРИВЛЕЧЕ

Знай -
затвориш ли вратите здраво,
вратите на сърцето си затвориш ли -
ще бъда като пътник закъснял,
който тропа със ръце премръзнали
по дървените порти, по студените стъкла,
но няма кой да му отвори.
Не ми отваряй!
О, твойта топлина не ще ме сгрее
след дълъг път.
Не ми отваряй!
Нека си остана вън -
на кръстопът от ветрове.
Не ми подавай ключ
през отвора на осъзнати грешки!

Късно ще е вече.

Късно!