РЪЦЕТЕ
Влюбениии…, както му приляга на крехката ни цъфтяща младост. Очи в очи с нежната страст на полята от червени макове край нас. Един срещу друг, протегнахме ръце. Един към друг. И с категоричността на маковото червено изкрещяхме: „Да!” И сигурни си бяхме - в този живот ще ни върви по вода. За какво ли иначе я има любовта?!
И нали клишетата са за това, да формулират изстраданата истина… Та и ние се запътихме към житейското море. С преплетени пръсти, ръка в ръка. По пътя маковете ни приветстваха и негласно ни повтаряха: „Да! Да!”…
Влюбениии…, и както му приляга, усмихнати и окрилени, и естествено, ръка за ръка, нагазихме в плитката, прозрачна и нежно-топличка вода. И вълничките ни галеха. С безкрайната си синя надежда и бяла чистота.
Заиграхме се и не видяхме кога притъмня. Защото, пак според клишетата, нагазили бяхме в дълбоката вода… Уплашихме се леко, разбрахме: „Това е то, човешката съдба!” И още по-здраво се хванахме ръка за ръка.
А почна се една!…
Безнадеждна тъмно-синя буря на космическото равнодушие. Светлина… единствено от мълнии. Не се виждахме. Стараехме се да не изпуснем ръцете си. Космически студ. Топлинка - само в премръзналата, стискаща твоята, ръка.
Подводни течения на безгръбначното коварство. Хлъзгави медузи и оплитащи ни водорасли. Гневяхме се. Спъвахме се. Очите си не виждахме. Просто… държахме се ръка за ръка. За да не паднем. За да станем…
Обратно към брега? Към слънцето! Към любовта! Но там са вече други… Сред свои макови поля.
А ние… Научихме се плуваме и под вода. Ръка за ръка. И ето, бурята отстъпва. И отново - ръка в ръка, както му приляга. Топлина…
Ръка за ръка. С нежността и категоричността на маковото червено. Нейното, на любовта.
В този живот, оказва се, ми върви по вода!
28.05.2019
В. Търново
