Георги Михалков

Разказът е награден с първа награда в раздела за проза от Международния литературен конкурс, посветен на Анна Ахматова. Обявяването на наградите се състоя на 18. 10. 2019 г., петък, в Руския културен институт.

Дъждът не спира да вали. Капките се стичат бавно по прозореца и оставят мокри следи. Анна гледа дървото навън и от ритмичното потропване на дъжда по стъклото усеща как се раждат стихове, които бавно изплуват в стройни строфи.

Това дърво, мокро от дъжда, с тъмнокафяви и златисти листа й напомня една далечна есен в Париж, в Монмартър.

В онзи дъждовен ден площад Тертер е пуст и тъжен. Няма я пъстрата шумна тълпа. Дъждът е прогонил художниците с техните палитри и платна.

Анна плахо влиза в „Ле Консулат”, бистрото с необикновените си посетители. Прибира чадъра и се оглежда. На една от масите е той, тъмнокос, слаб с очи като искри, в които тя потъва. Красив като Антиной. Бавно като в сън се приближава и сяда на масата пред него.

Той я поглежда и казва:

- Необикновена осанка, дълбоки очи. От кой свят идвате?

- От Русия. Навярно сте художник?

- Да. Амедео Модилиани

- Анна - промълвява тя. - Анна Ахматова. Сам ли сте?

- Самотата винаги е с мен. Бих искал да ви нарисувам, да пресътворя тези ваши очи, тази ваша красота.

„А аз, си казва Анна, бих искала в стих да изразя тази наша първа среща.”

Дъждът навън спира, но те седят мълчаливи и вглъбени.

После Люксембургската градина, пейките, цветята, ателието, в което вятърът шепне нещо и разпилява рисунки, скици. Цветята, които тя му подарява при всяка тяхна среща.

Един ден в ателието него го няма. Тя застава пред вратата с букет от рози. Оглежда се.

Малкото прозорче над вратата е отворено и тя започва да хвърля през него роза след роза. Тръгва си малко тъжна, че не го е срещнала и не го е видяла.

На другия ден в „Ле Консулат” той й казва:

- Благодаря за прекрасните розите. Намерих ги на пода, подредени в чудна форма, сякаш си била вътре и внимателно, старателно си ги подредила.

Дъждът навън не спира. Дървото с кафявите и златисти листа е още по-мокро и капките продължават да се стичат по стъблото му.

Отдавна всичко е отминало: Париж, Монмартър, „Ле Консулат”.

Какво остава? Няколко рисунки, скици, стихове и още нещо, което Анна не ще забрави, нещо, което той, Амедео, веднъж й нашепна в Люксембургската градина: „Никога да не бъдем претопени от саможертвения огън.”

София, 22. 08. 2019 г.