ОТДАВНА
ОТДАВНА
Два карамфила
на паважа
светеха
със росните си мигли.
Щяха
непременно да ги смажат.
Никой
не посегна да ги вдигне.
Аз ги взех.
Не питах паметта си
кой ги е захвърлил
през нощта.
Стига
предразсъдъци за щастие.
Вземат се
и хвърлени цветя.
ЖЕНИ В МЪГЛАТА
Виждам пътя,
по който сте слизали.
Хлъзгав път между смътни мъже.
Той започва от някаква грешка.
Преминава през алчни легла.
И достига при мен… Запомнете го.
По лицето му яростно синьо
светят капки от вашата кръв.
Мили мои!… С какво да помогна?…
Аз съм нощния спомен за огъня,
безнадеждно застинал пред вас.
Нямам никаква ясна представа
със кого и защо ще живея.
Тези думи извират от бездна,
пълна с дим от изсъхнали клетви.
Ако някой заплаче над нея –
лумва златният гущер от мрака.
Аз познавам коварния блясък.
Не поглеждайте златния гущер.
Той е дух от подземното царство
на влечугото с принцова маска.
И така омагьосва очите,
че плътта изведнъж се предава.
Не поглеждайте златният гущер!…
И вървете надолу по склона,
недостъпни дори за скръбта…
Гордостта е последната броня
във последната ваша война.
