Боян Ангелов

РОДИНА

Тя е стръмна пътека кристална,
по която се спуска сънят ни
и достига дълбоката тайна
за легенди
и образи смътни.

Тя е вал от верига скалиста
с бели мури, бездънни бази,
с езера като модри мъниста -
и мъгла над мънистата
лази…

Тя е папрат и луда коприва,
дъх на праскова, песенна сватба.
Тя е прелест, която отива
там, където
душата се радва.

Тя е изворът, с устни посочил
накъде се вливат реките.
Тя е стълба от паметни плочи
и за веки бездомен
обител.

Тя е зноят горчив на сълзата,
светлината на всяка картина.
Тя е майка, любов и приятел.
Тя е космоса,
Тя е Родина!

ПАНАГЮРИЩЕ

С планински силуети обграден,
градът разлиства светлина свенлива,
а в погледа му - стъпки от елен,
пресичащи съня на самодива.
Видение е може би това.
Градът навярно детството си гледа.
Историята своите права
му завеща… Обречена и бледа,
една Княгиня вярата развя
и изгоряха хиляди за нея.
Опожарен, градът пак заживя
с достойнството на тяхната идея.
А то не е страхът, че си стоял
с безпаметни очи под острието.
Достойнството е късчето метал
в червената килия на сърцето.
Тополите, напрегнати от слух,
ще разберат защо е осияна
вселената на пролетния пух,
потънал в шепота на Луда Яна.
Градът, разлистил своя светлопис,
доказа правото си да посочи,
че е тъждествен пролетният лист
с нетленността на паметните плочи.

ДОБРАТА ВЕСТ

Добрата вест
като дошла
да си почине, се отбила
върху невидима могила
в прозирната полумъгла.
Вестта отвела своя кон
да попасе, да се напие
с роса, тъй както пием ние
от зноя, зърнем ли заслон.
Но се намерили крадци,
които коня й отвлекли.
Сама стояла - ден ли, век ли -
ще питам своите предци.
А те мълчат като пръстта
(могилата им е завивка),
застинали в полуусмивка,
посрещайки без плът вестта.
Отишла си добрата вест
и - да я зърнем неуспели -
ще търсим в гнилите недели
плът за живота си злочест.

ТОЙ

Той цял живот живее на края на градчето.
Понякога е весел, понякога - навъсен.
Фамилната му къща е здрава, общо взето,
но вече състарена - край път околовръстен.
Човекът, който може и камък да разплаче,
вълшебникът на думи възвишени и смели,
живее много бедно, ала това не значи,
че ще подири милост от хора преуспели.
Откакто се помина и майка му, той стана
по-сам от самотата, по-мълчалив от камък
и всяка вещ е спомен, превърнат в ясна рана,
която го прогаря като резец на пламък.
Сега, посвикнал вече, се случва да излиза
с другари, да преглътне по няколко ракии.
Балтон отдавна няма и няма нова риза -
най-скъпата си риза на близък подари и
в костюма абсолвентски, прояден от молците,
ще отнесат плътта му изстинала, където
полегнали са плахо смирени мъртъвците
на залеза след края,
след края на градчето.

ПУРПУР

На изгревите пурпура видях и
жаравата на залеза видях.
Отпърво крачките ми бяха плахи,
а паднеше ли нощ,
ме беше страх.
Ала страхът нарасна до омраза.
Омразата
не ме освирепи.
След режещия писък на елмаза
упойваше ме мирис от липи.
При липсата на бог
бях богоравен,
но липсата на вяра ме преви
и мъкнех се като клошар,
удавен
в илюзията да се появи
отнякъде поне една искрица,
която верността
ще удължи.
Човекът е негаснеща частица.
Той тази чест
на себе си дължи.
Дори да го горят
или да гние
в безчувствената глина вкоренен,
надява се,
че ще го помним ние -
вторачените
в пурпурния ден.

ПРОМЪКВАНЕ ПРЕЗ ХЛАДНИНИТЕ

Прохладно е поредното удобство, от което
не можеш да излезеш, защото си обсебен.
Приятелствата чезнат и си оставаш беден,
без да спечелиш сила и смелост
за сърцето.

Пролайва песоглавец от храстите на мрака.
Невидим е, но ярост и злост в страха му раснат.
Просмукван от хронична немилост, неподвластна
на близостта, преливаш плътта си
в зодиака.

Все някога ще можеш без теб да нарисуваш
неблагодатни знаци по смъртната си кожа.
В поредната потайност ще те ръкоположат
и хладнини ще плъзнат,
но без да съществуваш.

ПАНТА РЕЙ

Между изваяни върби
шуми замислено река.
Върбите имат ли съдби?
Реката има ли ръка,
която да се вкамени
и да разбие оня мит,
че всяко нещо се мени,
както е казал Хераклит?
Защото като остър плуг
ме наближава старостта,
защото като всеки друг
се ужасявам от смъртта,
ще мога ли като дете
да вляза в същата река,
реката вейки да сплете
и да е млада все така?

СИНЯТА ПТИЦА

На Иван Коджабашев

Овчицата не знае,
че утре ще я колят.
С пчелите си играе
и си пасе на воля.
Овчарят вече стиска
канията на ножа,
навярно му се иска
да е ръката божа.
Но божата десница
е много справедлива.
Тя пуска синя птица
над планината сива.
Там птицата се рее
далечна и незрима.
Овчицата къде е?
В съня ми ли я има,
или я има само
в планинската кошара?
Овчарят бута с рамо -
вратата се отваря.
Той влиза с горделива,
прегърбена осанка
и стадото се свива
в зловещата му сянка.
Овчицата, която
белязал е за жертва,
го милва по ръката
с муцунка, не потрепва
и го последва кротка
навън, сред пущинака,
където сива котка
облизва полумрака.
Овчицата не пита,
не плаче и не стене.
Страхът й само скита
в ливадите студени.
Овчарят я притиска,
прерязва й гръкляна!
Кръвта избухва, плиска
като зора пияна…
И птицата поема
душицата свободна
далеч от чернозема
на тази преизподня.

СЕСТРИ

Върхът на копието бойно
е дом за много свободи.
Едната ти шепти - достойно
живей и злото победи!
А другата нашепва - жертвай
живота си за идеал,
щом дал си доживотна клетва,
щом клетва жертвена си дал!
И трета свобода витае
в дома край своите сестри.
Облъхната от красота е,
но няма да те прелъсти!
Ще те помоли шепа жито
да хвърлиш в мургавата пръст
и да се трудиш упорито,
да нямаш чувството за мъст.
Четвърта свобода се спусна,
ала гласът й занемя,
когато копието с устни
прободе майката земя.

ПОЛЕДИЦА

Наситих се на стихове
и на злокоби се наситих.
Сега ме будят страхове,
които правят ме все по-тих
и мълчалив като скала,
и по-непредвидим от блато.
Ако далече си била,
ще приближа към теб, която
не ме остави и не ми
поставяше кармични знаци.
Сега прокобата ръми
като поледица… Близнаци
или предвестници на скръб
са думите любов и гибел?
Сега съм стар, не съм ти скъп,
не съм предавал и убивал
и още хиляди “не съм”
предначертават паметта ми.
Като последица от гръм
разбиват се кардиограми,
в които спрях или не спрях
за първи път или за стотен…
Като поледица от грях
ръми страхът ни доживотен.

ВЪЗМОЖНО Е

Поледицата не успокоява.
По крехък лед ли трябва да премина
и заменя посърналата слава
с посоката, където ще загина,
но не от удар, а от сквернослови
и от предателчета цверговидни,
които са обучени, готови
да лочат от злокобата по три дни
и още три дни опипом да дирят
заглъхващите тръпки на позора?
Поледицата само трансформира
в неумолимост липсата на флора.
Студено е, устойчиво студен е
прибоят сив, усилващ слепотата.
Такава скръб се е събрала в мене,
че мога да разплача планината,
но тя е все така непостижима,
необяснима за суетността ни.
Поледицата и скръбта - в тях има
простор освирепял за още рани.

СЕ ЛА ВИ

Вече свиквам с това се ла ви
и с това, че животът ще свърши.
В паметта ми - солени треви.
С тях съдбата камата си бърше.
Няма твари живителни в тях.
Там и птиците вече са стари.
Времената, в които живях,
са безлюдни, порутени гари.
Придошли са отново води.
Кална сила гората пречупи.
Дето беше поляна преди,
днес е в корени гнили и в трупи.
Не такава е другата твърд,
дето всичко искри синьобяло,
дето ледници жарки горят
сред небе, от възторг полудяло…
Означава ли този безброй,
че раздират го бяс и проказа?
Се ла ви! Но животът е твой
и калинка пълзи по перваза…