ПРЕХОД
Незавършена поема
1.
Защо кипим по този дълъг път? -
Застоят ни вони подобно блато
и само на една усмивка разстояние
попътни инциденти дебнат в упор:
и бързо гръмват по съседски дръзко
кавги, псувни, лъжи, дори стрелби
за мъст.
Проточената злоба все набира сили,
едва се сдържа - с ярост тръпне:
като подплашени коне с вериги рие.
Тъй в бъчва тътне виното кипящо -
запряно там като в килията злодей,
готов света без милост да взриви.
2.
А бяхме смели в зали и площади,
че вече няма да търпим неправди.
А бяхме поривисти с думи ведри:
големи кошници за берекети щедри.
А вярвахме, че ние по-добри сме
от първенците в пътя ни предишен.
Уви!
И в новия ни ден мечтаното отсъства.
Отвсякъде причаква ни задръстване.
Попътният застой като влечуго е!
В засада жертвите захапва мудно. -
Отдавна в неговите челюсти скимтим,
ала си нямаме кураж да изкрещим…
3.
Напиваха ни с лудо вино еколози,
залъгваха ни с благодати астролози,
ограбваха ни дърти демагози явни,
подхлъзваха ни еврократи стадни.
Очите ни замазваха със обещания
за бързо богатеене и вещомания.
Ала
ни бараха ей тъй полека-лека с дим
като пчелички в медобойна да стоим.
И пак ни препоръчваха вериги яки,
с които да пълзим през кал и сняг.
А те хвърчаха в пътища незнайни
към чужди банки и трезори тайни.
4.
Защо сме с кучешкия зъб напред?!
Какъв е този бяс за превъзходство?!
Защо напук на добрината хорска
душите ни се ръфат с вълчи нокти?
Защо ни чука по главите разярено
гневът на див духовен махмурлук? -
След нас
пияните ще се събудят по-пияни
с най-гузните очи на отрезвяването.
И утре пак ще грее смях невинен
сред врявата на детските градини.
И утре пак за хора ще копнее пътят -
но не за гняв и грях, а за любов!
5.
В най-дългото пътуване сме каша. -
Смърдим подмолно: джибри за оцет.
Денят не е като шампанско вино -
за да ни радва с весела кихавица.
На прага бял на залеза да седнем,
преди да сме изпили сетните
илюзии
от днешната си чаша със надежда.
Да бдим пред грохналото слънце. -
То крие смъртни грехове и страсти
като във кораб на библейски Ной. -
До пивото и хляба наш насъщен
за всекиго светлее и Причастие…
6.
А бяхме тръгнали със смели стъпки,
но само ядове берем от думи гръмки.
О, Боже мили! Страшен е въпросът:
Зад кой завой ни дебне катастрофа?
Отвъд попътния тунел ни чака яма!
Водачите се сменят - светло няма
и няма…
Мълчането е просякиня пред велможи -
децата ни прогони и за хляб заложи.
А кой - кажете ми - във студ и зной
пътуването води към беди безброй? -
Но ехото отвред повтаря ли, повтаря:
„Сами си надробихме таз попара.”
7.
И тъй пътуваме година след година.
И тъй окайваме си племе и Родина.
Зачеркваме език, история, добри идеи,
с които нашите деди градили епопеи.
Забравяме за славни български победи
над врагове - далечни и съседни.
Но STOP!
Безвремието тропка сред комплоти:
натрупахме си куп сезони за компоти.
Така позорно е да се удавиш в блато,
когато би могъл да плаваш в злато. -
Промяната е стар опърпан камуфлаж.
Къде си, порив наш? Къде си ти, кураж?
2019
