Лалка Павлова

Иван Гранитски (поет, журналист, литературен критик, публицист и издател, член-кореспондент на БАН), е и доктор по философия, което подсказва, че в интерпретацията на произведения му трябва да бъдат потърсени и философските измерения на образите и идеите, положени в основата на неговите творби. Знаем, че терминът „философия” е обвързан с представата за наука за най-общите закономерности в развитието на природата, обществото и човешкото мислене, съдържаща в себе си многобройни хипотези, възгледи, убеждения и концепции, създавани от най-дълбоката древност до днес. В спектъра на клоновете на човешкото познание философията стои между науката и теологията, поради което някои я определят като свръхнаука. Именно поради това, както водите на морето събират в себе си химико-биологичните характеристики на реките, които се вливат в него, така и свръхнауката философия обединява в себе си областите метафизика, онтология, епистемология, етиката - като философия на морала, естетиката, чийто предмет е красивото и възвишеното в изкуството, логиката, която изследва законите на мисленето, както и всички академични дисциплини (история, математика и т. н.), които си имат своя „философия”. Дори говорим за философска поезия. Въпреки че възприемаме философията като наука, тя не разчита на научния метод за изследване, поради което всяка нова гледна точка към широкия периметър на нейния предмет представлява принос към общото познание. Независимо от твърдението на бащата на философията Платон, че изречената дума е отблясък или образ на някакъв ейдос (идея), докато написаната е копие, т. е. отдалечаване от истината, благодарение именно на написаното слово можем да говорим за натрупване на гледни точки и хипотези, които стоят в основата на развитието на тази свръхнаука - философията. В последните си няколко книги - „Устие”, „Гласът на тишината”, „Стрелата на времето”, „Зазоряване”, „Атлантида” - Иван Гранитски поставя в центъра на изображението т. н. „мислещ човек”, който сам избира не само пътищата на собственото си съществуване, но и пътищата на познанието за себе си и света. Темата за същността на битието и мястото на човека в него е водеща и в лирическия му цикъл „Гласът на тишината”, чието заглавие неслучайно е изведено и като паратекст на цялата му стихосбирка - издателство „Захарий Стоянов”, Сф., 2016 г., с един чудесен панорамен послеслов от литературния критик Панко Анчев, обглеждащ внушенията на всички стихотворения в стихосбирката. Още заглавието на цикъла, със своето метафорично звучене, както и с броя на фрагментите му, подготвя читателя за неговото философско съдържание.
Образът на тишината е многократно интерпретиран и в световната, и в националната ни поезия. Едгар Алан По (1809 - 1849 г.) я вижда като въплъщение на болезненото познание за дуалистичната природа на нещата и осъзнаването, че само душата „без боязън” може да владее „съвършената тишина” на Вселената. В миниатюрите на испанския поет Федерико Гарсия Лорка (1898 - 1936 г.) тишината има скръбен лик, уподобена е на „шум от вълни”, сред които „долините и ехото чезнат”. Американският поет Едгар Лий Мастърс (1868 - 1950 г.), в стихотворението „Мълчание”, дава многоизмерна представа за тишината - тя обгръща „звездите и морето”, града, здрача на гората, погледа на болния, изправения мъж „до своята изгора”, огромна е тишината на омразата, на голямата любов, на душевния покой, на болния разум при душевна криза, страшна е тишината на вгорченото приятелство и на поражението, като се достига до онази „тишина небесна,/ в която боговете се разбират,/ без да си говорят с глас.” Т. е. „тишината” на Едгар Лий Мастърс е неизменна част от всички проявления на земното човешко съществуване. Любопитен е и финалът - ние, живите, не бива да се чудим, „че умрелите не казват нищо за смъртта”, щом като „за своя опит и богати преживявания тук мълчим”. Димчо Дебелянов (1887 - 1916 г.) обвързва представата си за тишината с отвъдното пространство на смъртта, на покоя и смирението в онази „успокоена Гора”, където дремят приказки старинни и „тае звънка тишина” („Гора”). Поетът Иван Мишев (1954 г.) в „Послушай тишината” вижда нейния образ като някакъв арбитър, който от своята космична далечина наблюдава случващото се и непрекъснато „говори” на земята, тревите, реката, понякога даже крещи от болка, породена от безответното им мълчание. От посочените лирически визии за същността на тишината като явление е видно, че всеки автор е представил своя хипотеза за тишината, която с нещо допълва философските интерпретации на неговите предходници и отваря нови хоризонти за другите поети. Общото в техните визии обаче е в обвързването й със сегашността и отъждествяването й с мълчанието, защото дори когато говори, тя нищо не казва.
При Иван Гранитски нейният образ рязко го дистанцира от другите поети. Тишината при него е плътно обвързана с изконното, с първоначалото, с времето преди сътворението, защото неговата тишина не само има глас, но и притежава огромна съзидателна сила. Неслучайно за монасите тишината е велика церемония, в която се извършва чудото на сътворението. На елементарно битово ниво тишината обикновено се схваща като отсъствие на звуци и до голяма степен се отъждествява с мълчанието. При Гранитски тишината е говореща, тя „бременна” със знания за Всемира и самата тя има силата да твори светове в него, докато мълчанието е лишаване от информация, от познание за нещата. Широката ерудиция на поета му позволява чрез нейния образ да отвори прохода към познанието, докато мълчанието би го затворило. Затова и великите събития от общочовешката история са обгърнати от тишина, която им придава значимост и царственост, а мълчанието би ги омаловажило и принизило. Именно поради това неговата тишина има глас, тя има какво да каже на читателя, тя формира у него представи и активизира съзидателната му енергия. Творческият процес има метафизична, абстрактна същност, корените му се обвързват с първичния звук, въплътен в Словото и неговата огромна творческа сила. Парадоксалното сливане на глас и тишина в един необичаен оксиморон в паратекста на цикъла имплицитно вписва очаквания за акцентуване на важни аспекти както на човешкото съществуване, пряко обвързани със смисъла на човешкото съществуване, така и с битието на Вселената. Това до голяма степен предопределя и броя на фрагментите в цикъла - седем! Демиургът е създал света за седем дни, т.е. - в рамките на седем дни започва и завършва един цикъл, процесът на първичното сътворяване. Още от дълбоката древност поети, историци, астрономи и философи обвързват числото седем с някакъв свръхсмисъл. Според Хипократ именно то поддържа скритата сила на всяко нещо у човека и във вселената - то дарява живот и движение чрез небесните сили, с него са обвързани седемте дни от седмицата, седемте планети в Космоса, седемте степени на съвършенството и т. н. То е, така да се каже, Майката на света, затова неговата митологема навлиза дори в приказките и легендите. На тази логика е подчинена и композицията на цикъла „Гласът на тишината” - ако първият фрагмент започва с питането „Каква е тая странна тишина…”, в последния, седмия фрагмент, преминал през всички етапи на познанието и еволюцията, лирическият герой оповестява: „Всъщност тя е / първата сълза на Светлината / в окото на танцуващата Свобода.”
В синтезираната поетическа форма на един сравнително кратък лирически цикъл Иван Гранитски съумява да впише цялата история на човешката цивилизация и да изрази тревогата си за нейното бъдеще. Образът на тишината е одухотворен, превърнат е в метафора на съзидателния дух на Вселената, който като арбитър и съдник „наблюдава” създаденото и „оценява” онова, което се случва с него. Идеята за възможните промени на съществуващото са вложени в първия фрагмент чрез личността на един от най-ярките представители на сюрреализма - испанския каталунски художник Салвадор Дали (1904 - 1989 г.). Представителите на сюрреализма се опиват да разрешат противоречието между съня и реалността, те създават нова естетика и се стремят към изграждане на нов социален порядък в света, съответстващ на тяхната представа за прекрасно. В най-яркото живописно платно, представящо тревогата за бъдещето на света - картината на Салвадор Дали „Постоянството на паметта” - художникът определя образите на разтапящите се часовници като „нарисувана фотография на съня”. По модела на огънатите часовници на Дали, отразяващи миналото, настоящето и бъдещето и превърнати в знаци на субективното, произволно протичащо време, със символиката на словото поетът Иван Гранитски изгражда представата за „странната тишина”, която завладява брега, „пълзи / разлива се / превзема всичко / като в платно на Салвадор Дали”. Тази „странна тишина” прилича ту на „невидим фавн” (Фавн - римско божество на полята, горите, пасищата и животните, което се грижи за овчари, козари и земеделски работници - б. а.), ту на пилигрим (поклонник, който се стреми да се доближи до своя Бог чрез преживяване на неговите изпитания по пътя към светите места - б. а.). Поставяйки образа на пилигрима в „скална пещера / от самота”, Гранитски предупреждава читателя, че нещо тревожно се случва във Вселената, на Земята и с човечеството, щом с мантри и молитви се призовават на помощ висши божествени сили. Странна тишина „капе от гърлата на небесните амфори” и създава усещане, че сякаш самата тя, като символ на творческия дух на всемира, потъва в „пробойните на лодките антични”. Човекът е забравил, че е „отразена същност”, че нашият свят не е нищо друго, освен следа от някакъв друг свят, че той не е оригинал, а отпечатък, бледо копие на истинския (неслучайно в древността се е гледало на литературата и изкуството като на „отражение на отражението”). Именно поради това в него отсъства енергията на истинския вселенски творчески дух. Затова и „тишината”, която капе от гърлата на небесните амфори, нашепвайки си „оди / мадригали / и ектении”

Самовеличае образа неуловим
на отразената си същност
и изчезва
в ехото на своето отсъствие.

Първият фрагмент на лирическия цикъл представлява едно тревожно предупреждение за бъдещето, тъй като настоящето се е превърнало в „пробойна на лодките антични”, от чиито отвори изтича пълзящата, разляла се над всичко „странна тишина”. А това не вещае добро нито за Земята, нито за човечеството. Присъствието на името на Салвадор Дали в началния фрагмент на цикъла поставя акцент върху неговата гледна точка - времето ни на тази Земя не е предопределено завинаги и от нас зависи дали ще успеем да позабавим „топенето” на неговия часовник, или ще ускорим процеса, докато изчезнем в бездната на Всемира.
Както експресионистите и сюрреалистите не казват, а само подсказват наложилите се във времето важни проблеми, така и поетът Иван Гранитски със символичната образност на своето слово повежда читателя по цивилизационните пътища на човешката общност, за да го накара сам да открие истините за света и себе си. Защото добре познава човешката психология и интуитивната съпротива срещу всичко, наложено отвън, без да е видяно, почувствано и изстрадано лично от него.
Вторият фрагмент връща читателя към Началото, към онзи момент, когато „тишината съзерцава” края на крайбрежната сянка, „възхитена от самата себе си”, защото „вижда” и „чува” как „тактовете на безмълвието” обладават битието. Удовлетворението и възхищението раждат нова творческа енергия, вложена в глаголи с проспективна насоченост на мисълта - „мечтае”, „бленува”, съчетани с други в несамостойно сегашно време, които също имат проспективен подтекст: „да е птица над морска необятна шир”, „да изтънява като ручей във пустиня”, „да плаче като пеленаче”, „да бъде семка от глухарче”, която „напук на всяка гравитация”, може да проникне в пространствата, да „усуче” времето, да го пресова и от него да изплете една изумителна „ДНК спирала на Вечността”:

Тази тишина е всъщност
кипу
папирус
шумерска плочка
барелеф
послание на Хермес Трисмегист
молитва на Амон
въздишката на Тот
пророчество на Данаил
богомилски ръкопис
манускрипт загадъчен
тайна азбука изчезнала
в подземията на Египет
и Месопотамия

Характерното за експресионистите изреждане, използвано като похват и от Иван Гранитски, динамизира проследяването на етапите от цивилизационното развитие на човечеството. Тишината се зарежда с енергиите на човешкото познание, събирано в продължение на хилядолетия, като най-значимата информация е записвана със Слово (метафорично представено в различните епохи чрез различни форми и средства), за да бъде съхранена за бъдните поколения.
Знаците на миналото и настоящето са вложени в една разгърната антитеза в третия фрагмент. Свръхразумът на тишината, загледана в „целостта на Битието”, започва да брои „фрагментите на Нищото” и потръпва от болезнена тъга за тези нежни и самотни песъчинки, сънуващи „шеметни танга и валсове” с „гальовните вълни”, без да подозират, че съвсем скоро ще ги погълне „танцуващият Здрач”. Човекът в своето развитие е постигнал много, но не се е научил на най-важното - да опазва сътвореното. Той е допуснал в сухите коренища сред „папрати / медузи / миди / октоподи / пластмасови боклуци и спринцовки / шамандури изкорубени / и счупени гребла” да потънат камъни „с профил на менади”. Светът се е превърнал в сметище с „хербаризирани бодли”, с „прокъснати рибарски мрежи”, с „платна изгнили”, сметище, което скоро ще завладее и възторженото пространство в „бездънните очи на чайките”. Човекът вреди, унищожава „музиката на небесните числа / геометрията на Духа” в природния кръговрат, който без неговото присъствие вероятно би бил „самодостатъчен в свойта необятност”.
Така, както в картината на Салвадор Дали часовниците омекват и се размиват в пространството, така и отломките от

Окултни дирения
тайни общества и братства
мистификации
тамплиери
илюминати
розенкройцери
карбонари
Блаватска
Щайнер
Рьорих

са унищожени от „от невъобразимата гмеж” и превърнати в ментета
артефакти, задушаващи „диханието живо на Историята / и пулса на звездите / отмерващ / времето на Сътворението”. Още при Алеко Константинов Калифорния е превърната в символ на алчността и лесно спечеленото богатство, затова и употребата на назоваващата я дума във фрагмента предизвиква асоциации за изродената ценностна система на нашето време, в което на пиедестал е издигнато материалното, а не духовното, затова и новите „творци” раждат

скверни инсталации
драпирани във стил модерн
нагарчащи останки
от спомени ръждясали
архетипни холограми
и полипи от дух изтлял

„Тишината” е превърната в „жертвено добиче”, което усеща приближаването на апокалипсиса. И е необяснимо защо човекът продължава да живее върху наклонената плоскост, водеща към Нищото, защо е сляп за „танца предсмъртен”, защо е изгубил сетивата си за студа на „мъглите виолетови / в подножието на вулкан изгаснал / преди световното летоброене”. Защо е забравил съдбата на Атлантида и нейната цивилизация, приютени „в царството на Посейдон / под куполи сапфирени / и акрополи от изумруд и хиацинт”, където „слепи трубадури / сричат азбуката на Смъртта”. Припомнените в петия фрагмент на цикъла унищожителни катаклизми на планетата налагат като водещ мотива за смъртта и прозвучават като тревожно предупреждение за бъдещето.
Парадоксално и стряскащо е началото на шестия фрагмент, поставящ акцент върху започналия вече процес на инволюцията. Апокалипсисът е видян като край на старото и начало на новото, което иде. Тишината пее и играе като дете, въобразяващо си, че „няма да порасне” и ще си живее безгрижно сред незабравки, билки, къпини и упойващи треви. Тя се „самопоглъща и самоотрича” и неусетно се превръща в устие на „гигантска мъглявина”, която ще я погълне и ще я върне обратно в „първичния зародиш”, където „в кръговрата на непознаваемото / духа на Огъня / мисълта на земята оплодява”. Видението на Гранитски отваря сетивата на читателя и го прави съпричастен на този най-голям космически катаклизъм, когато от „смъртта” в „мъглявина гигантска” се „ражда” новият плод на Вселената.
Последният, седмият фрагмент, поставя край на процесите, представени чрез говорещата символика на образите в предходните части на цикъла - „тишината” е прогледнала за истината и е достигнала до извода за необходимостта от ново начало, на нова „изначална искра”. Защото Вселената е подчинена на законите на цикличността на редуващите се процеси на еволюцията и инволюцията, в които е „заключена” онази енергия, необходима за поддържането на кръговрата във вселената. Тишината е възвърнала истинската си същност и предназначение като аналог на изначалната, раждащата Светлина:

И вижда Тишината
как от порива на Предсъзданието
изригва поетичната пулсация
на изначалната искра

Всъщност тя е
първата сълза на Светлината
в окото на танцуващата Свобода

Небесното сърце
в което се усмихва Дао

Заключителният седми фрагмент е крайно синтезиран, но пък зареден с изключително богата образност и символика. Пет от думите му са изписани с главни букви, т. е. остойностени - Тишината, Предсъзданието, Светлината, Свобода, Дао. И не е случайно, че петият фрагмент от тази своеобразна лирическа пентаграма е личността на Дао, който се усмихва в „небесното сърце”. Според даоистите безсмъртието е със светлинно тяло, а петицата е числото на центъра, на хармонията в равновесието на две и три, т. е. на Земята и Небето. Поради това то е и число на тайните общества, част от пентаграма, изразяващ мощ, получена от синтеза на допълващите се сили, знак за съвършенство. Тъй като петицата е нечетно число, тя не изразява състояние, а действие. Затова и при Гранитски „тишината е обвързана с първоначалото, с времето преди Сътворението, когато трябва да се „действа”. Тя вижда „как от порива на Предсъзданието / изригва поетичната пулсация / на изначалната искра”. Тази „изначална” искра е отъждествена със Светлината, която е символен знак на познанието и съзиданието, тя е първата проява на безформения свят. Светлината и Мракът са универсалният дуалитет, съответстващ на този на ин-ян - единството на бяло и черно, на светлина и мрак в поляризацията на първичната Единичност на космическото яйце като зародиш, поставил началото на света. С последния фрагмент Иван Гранитски предупреждава читателя, че наближава финалът на един космически цикъл, но това не е и не може да бъде тотален край. Дори поетическият изказ е подчинен на тази идея на автора - в цялото произведение никъде не са употребени точки, тъй като този препинателен знак означава край. Начинът на използването на главните букви превръща всяка нова мисъл или микротема в прилив на своеобразна вълна, която се прелива в друга в безкрая и на времето, и на битието. Имплицитно вписаните внушения до голяма степен се доближават до позицията на румънския философ Мирча Елиаде (1907 - 1986 г.), който, на базата на изследванията си върху историята на религиите и индийската култура, достига до извода, че космическото яйце като зародиш не е символ на раждането, а на възраждането, на повторението на космическия модел като един вид завръщане към началото, което е част от цикличността на Всемира. Затова и при Иван Гранитски „тишината” е „първата сълза на Светлината / в окото на танцуващата Свобода”. Не е лъч, а сълза, може би като част от „сантимента” към човека, който в собственото си битие винаги е имал Свободата на избора, но в своята хилядолетна история никога не е осъзнавал, че истинската Свобода е притежание само на вселената, над която той няма власт. Последната, петата изписана с главна буква дума от цикъла е обвързана с личността на Дао (579 - 499 преди Христа). В своето философско произведение той обвързва числото пет с пространството между Небето и Земята, което непрекъснато се променя, и колкото повече се движи, толкова повече ражда. Числото седем пък възприема като израз на вечността на Небето и Земята, които са неродени и затова - вечни. Интересна е мисълта на Дао, че „мъдрецът върви след всички / и така е пред всички”. В играта на думи с предлозите „след - пред” Дао влага философската идея за кръговрата на битието - едни светове умират, но други се раждат, едни цивилизации изчезват, но други ще дойдат на тяхното място. И дано сегашната цивилизация бъде последвана след смъртта си от по-разумна. Така аз разчитам загадъчната усмивка на Дао в „небесното сърце”, оставена като заключителен акорд в изключително богатата образност и философска значимост на символните полета в цикъла на Иван Гранитски „Гласът на тишината”.

ИВАН ГРАНИТСКИ

ГЛАСЪТ НА ТИШИНАТА

1
Каква е тази странна тишина
която тъй брега владее
пълзи
разлива се
превзема всичко
като в платно на Салвадор Дали
витае
и невидимо присъства

Прилича на невидим фавн
излегнал се във сянката
на пинии крайбрежни
и кактуси от бриза запленени

Или е пилигрим
безмълвно шепнещ
мантри и молитви
в скална пещера
от самота

Капе от гърлата на небесни амфори
струи
в пробойните на лодките антични
Нашепва оди
мадригали
и ектении
Самовеличае образа неуловим
на отразената си същност
и изчезва
в ехото на своето отсъствие

2
Възхитена от самата себе си
крайчеца на сянката крайбрежна
тишината съзерцава
и чува тактовете на безмълвието
което неусетно битието обладава
Мечтае да е птица със криле безкрайни
разперени над морска необятна шир

Бленува да изпълва
щерните без дъно
на прадревни вдъхновения
Да пулсира като квазар
и зарежда
духът неутолим и ненаситен
Да изтънява
като ручей
във пустиня
Да плаче като пеленаче
Да бъде семка от глухарче
летяща между облаци лилави
напук на всяка гравитация

И вслушана във тътена на своето сърце
пространствата пронизва
с нечути шепоти и екове
усуква времето като къделя
пресова го
и го изплита изумително
в ДНК спиралата на Вечността

Тази тишина е всъщност
кипу
папирус
шумерска плочка
барелеф
послание на Хермес Трисмегист
молитва на Амон
въздишката на Тот
пророчество на Даниил
богомилски ръкопис
манускрипт загадъчен
тайна азбука изчезнала
в подземията на Египет
и Месопотамия

3
Вгледана във целостта на Битието
загадъчната тишина
фрагментите на Нищото брои
разпилява шумолящите мъниста
на нежните самотни песъчинки
сънуващи гальовните вълни
как ги обгръщат
милват и целуват
как ги завихрят
в шеметни танга и валсове
преди да падне теменужения Здрач

Преди внезапно да полепнат
по клюновете на разсеяните гларуси
безцелно щъкащи сред сухи коренища
камъни със профил на менади
папрати
медузи
миди
октоподи
пластмасови боклуци и спринцовки
шамандури изкорубени
и счупени гребла
хербаризирани бодли
тръни
сламки
прокъсани рибарски мрежи
и платна изгнили
от пиратски бригантини
водорасли
буболечки
Преди стремглаво да се втурне
в бездънните очи
на чайките възторжени
извезващи загадъчните си гоблени

Тази тишина
е музиката на небесните числа
геометрията на Духа
който е самодостатъчен
в свойта необятност

4
Оглежда се във тишината
цялата невъобразима гмеж
от ментета артефакти
отломки от хилядолетия
отмервани
от фантастичните часовници
на гения Дали
Окултни дирения
тайни общества и братства
мистификации
тамплиери
илюминати
розенкройцери
карбонари
Блаватска
Щайнер
Рьорих

Диханието живо на историята
и пулса на звездите
отмерващ
времето на Сътворението

Тишината ражда
стряскащи археологически открития
и скверни инсталации
драпирани във стил модерн
нагарчащи останки
от спомени ръждясали
архетипни холограми
и полипи от дух изтлял

Калифорния
на преходността
и суетата

5
Тази тишина е тъй необяснима
напомня тя пророчество на жертвено добиче
запечатало в угасващи зеници
апокалиптичния екстаз
на танеца предсмъртен
и реещ се в света на Нищото шаман

Или спиралите които вият
мъглите виолетови
в подножието на вулкан изгаснал
преди световното летоброене

Или подводния живот на Атлантида
приютена в царството на Посейдон
под куполи сапфирени
и акрополи от изумруд и хиацинт
където нимфи свирят на беззвучни арфи
а слепи трубадури
сричат азбуката на Смъртта

6
Тишината се самопоглъща и самоотрича
пее и играе
въобразява си че е дете
което няма да порасне
че е щурец безгрижен
сред море от незабравки
билки и къпини
упойващи треви
и миризми

Превръща се във устие незабележимо
на мъглявина гигантска
разпръсната навсякъде и никъде
във предначалието
на първичния зародиш
в самата мисъл
за голямото избухване
когато в кръговрата на непознаваемото
духа на Огъня
мисълта на земята оплодява.

7
И вижда Тишината
как от порива на Предсъзданието
изригва поетичната пулсация
на изначалната искра

Всъщност тя е
първата сълза на Светлината
в окото на танцуващата Свобода

Небесното сърце
в което се усмихва Дао