Георги Майоров

Сюрреализмът не е от днес, но сега времето го налага като мода. Той е отражение на затвореността ни в отвореното общество и е рожба преди всичко на виртуалния животовъртеж. Отвореният свят капсулира индивида. Усамоти го, отчужди го от себе си. Омагьосани в него, не виждаме земните реалности, не попиваме жизнени възприятия. Остава да се съпреживяват и пресъздават физиологичните трепети.

Такава е творческата нагласа и склонност на супер младите от града да пробват перото си. В тях преобладават интимните вълнения и въжделения за добър живот и щастие. А това е напълно естествено и нормално. Убеждават ме десетките им книги пред мен от последните две години. И си приличат по два показателя - по възрастта (всички са около двадесетте години) и по сюрреализма. Изключения почти липсват.

Стихотворенията повече приличат на прозаични сентенции, построени в поетични редове с абсурдни метафори и сравнения, с умозрително философстване. И точно това е сериозен показател за творческото начало у тях.

След тази млада творческа кохорта значително се откроява Светослав Савев от Русе със стихосбирката ,,МОМИЧЕТО със слънчевите кафявости” (2018). Той има дарбата да пише по-задълбочено. Представя ни любовта в отвлечения образ на момиче. Смислено, усмихнато, оптимистично. А това означава много сред лековато поносимия живот.

Навремето някой беше написал, че ,,морето се смее” и изяде сто тояги критически лобут. Сега подобна игра на мисълта предизвиква едва снизходителна усмивка. Дори всякакви антилогики се толерират.

При Светослав Савев има интересно прескачане на мисълта между заглавията и следващите текстове. На пръв прочит между тях няма никаква връзка:

НЕБЕСНА ТОПЛИЙКА

Сърцето ми е балон
който отлетя нагоре
още като бях дете и

сигурно Бог
го е спукал

Тук едва накрая можем (или не можем) да направим асоциативно заключение. Свръхестествената небесна сила предопределя нашия път и съществуване. Тази сила като топлийка пробожда съдбата ни - да летим по своя житейски път или да притихнем в конвулсиите на падането.

Или друго стихотворение:

СТАТУЯ НА ВРЕМЕТО

любовта е рисунка
и неин художник
е времето

Тук времето е творецът, който извайва любовта в статуя по свой образ и подобие - с моралните измерения на момента. Живот ескиз, наброска, упование за въздигане в обществото като устойчива личност. Морален подтик за успеех в пребъдието.

В ,,Остър ъгъл на болката” игривостта на мисълта пък идва в специфичния момент на влюбване. Тогава тя е ,,особено красива / докато все още й / предстои да нараства”.

Повечето стихотворения обаче са изградена и завършена идея: ,,Мечтите са многоточия”, ,,По принцип”, ,,Качулка”, ,,Симпатия”, ,,Слънцелуние” и други.

Усещането за щастие е толкова внезапно и променливо, тихо и болезнено, в суров вид или предистилирано с принципно очакване и сбъдване. И любовното чувство е в широки, критични граници - необуздано или впримчено, съществуващо или липсващо.

Парадоксалните състояния прескачат от младежката забавна несериозност до влюбеността на позата. Затова кадрите са толкова променливи и противоречиви, несъстоятелни и истинни. Широко полезрение през присвита бленда на биокамерата.

Замижаване - за прецизиране на мисълта, до изпускане на кадъра - за отиване в сюрреалистичното. Лиричният герой някъде стига даже до оксиморонни внушения: ,,слънчевите кафявости”, ,,с дъжда под ръка”, ,,есента в буркан”, ,,до мен си, а те няма”.

Поезията в цялата стихосбирка е пропита от неочаквани, невъзможни, дори парадоксални метафори. Може би защото почеркът на цялото ни съвремие е такъв.

Несъмнено Светослав Савев е даровит млад поет и има сериозно писателско бъдеще.