Йордан Калайков

ЕДНА РАЗХОДКА

Попадам в градче, за което биха казали, че е от селски тип. Малки улички, разбити тротоари, от двете страни се редуват бакалници, баничарници, кинкалерия, железария и какво ли още не. Навсякъде щъкат хора, бързат за някъде, говорят си нещо, но отстрани прилича на надвикване. Никой никого не изслушва, приказват си едновременно, но се разбират. По уличките тече разнолика и пълноводна река от минувачи с дрехи от всички времена и цветове, понесли тежнения и радост в едно.
Човешкият въртоп ме влачи, блъска ме в бреговете - тротоари. Личи от всякъде, че не съм тукашен, а пришълец попаднал случайно в бързея на всекидневието. Изведнъж попадам сред широка поляна, пълна с конски каруци. Някой каруцари са налягали по тревата на припек, разпрегнатите коне - също. Каруцарите - мустакати, брадясали, почернели, ръкомахат, смеят се гръмогласно, нещо оспорват или се съгласяват. Разбирам , че това стълпотворение на хора и животни е нещо ката паркинг за товарни „таксита” с конска тяга. Каруцарите бързо разбират, че от мен няма полза. Питам ги за улица, която никой не знае къде е, но ми обясняват един през друг най-различни предположения за местонахождението й. Накрая разбирам, че усилията ми са обречени, времето е напреднало. Тръгвам си. Модерността е отминала градчето, но това не пречи по никакъв начин на обитателите му.
Добирам се накрая до нещо като автогара. Питам една женица, която трябва да е билетопродавачка, за часовете на тръгване на бусовете. След продължителни обяснения ми казва, че няма сигурност в разписанието и най-добре е да намеря една спирка, където превозвачите, понякога спирали. Обозначена спирка не видях никъде, но се озовах пред вратите на градското гробище.
Часовете на един ден от 21 век кротко се изнизват, но в градчето никой не се интересува от поредността на вековете.

——————————

ЗАНАЯТ

На най-оживеното място - кръстопът пред гаричката, се мъдри табела със странен надпис, надраскан на ръка: „Пекам агнета и другички подобни”. Явно авторът не се справя с краснописа и правоговора, но това не го притеснява. Под табелата се е разположил мустакат бабанка, който венага ме подхваща, забелязал любопитството ми. С широка усмивка на брадясалото си лице ме тупва свойски по рамото и изстрелва в лицето ми нещо като скоропоговорка: „Айде, мой човек, да ти изпека агнето”. Втрещен промърморвам, че нямам агне… „Нищо! - отсича мустакатия, ще ти намерим”. Понечвам да отмина. Не се получава. Щял да ме заведе. Знаел от къде може да се купи агне. Другото било лесно - клане, дране и печене. Нямало да съжалявам. Все пак се отскубвам. Моят човек вече е хванал друг минувач.

——————————

ЖИВОТЪТ

В центъра на селището стърчи почернял от времето и дъждовете паметник на местен борец за свобода. Човекът е вперил каменните си очи в бъдещето, вдигнал победоносно пушка в ръка. В основата на паметника изсечена мисъл на героя за вярност към народа. Под надписа са положени отдавна повяхнали цветя. Сред тях, върху напечения от слънцето плочник се е излегнала царствено шарена котка с две впити в нея котета. Майката е притворила блажено очи, загърбила целия свят. Минувачите поспират. Радват се на гледката. Животът продължава, забравил спомена за смъртта, макар и героична.

——————————

ДЪРВОТО - КАТЕДРАЛА

Дървото е хилядолетно. Било е част от вековна гора, оцеляло по чудо и се озовало в центъра на града. Хората са го обгрижили, оградено е с верига, има и табела с отбелязана възраст и видова принадлежност.
Всяка пролет старият гигант се пробужда от дълбокия си сън за нов живот и короната му натежава от тежък, млад листак.
Хората поспират, после отминават и поемат всеки по реда си в небитието. Сменят се поколенията, а исполинът нехае и прибавя към годините си нови бройки. Сякаш не дърво, а самата вечност се беше вкопчила здраво в земята да векува за изненада на целия свят.
Една поредна пролет, обаче, се случи нещо невиждано, което отначало никой не посрещна сериозно. Не беше за вярване, но клоните останаха голи и ненапъпили. Накрая се разбра, че положението е неспасяемо. Гордостта и радостта на толкова много хора, се беше споминла тихо. Наоколо заживя покрусата.
Хилядолетникът оставиха на познатото на всички място, все тъй здраво вкопчен в земята. И странно, на светлия небесен фон, тъмният ствол на смъртника се открояваше величествено и красиво. Някои оприличиха два от клоните на вдигнати за поздрав ръце. Дървото бе оцеляло и остаряло през вековете като катедрала - неподвластна на времето, победило краят.
Хората пак отминаваха, както е било винаги. Жалейката избледня. Времето излекува постепенно връхлетялата беда и света тръгна по пътя си бодро, както някога, поздравяван от вдигнатите клони - ръце.

——————————

НЕОБЯСНИМО

Лятото се оказа дъждоносно и хладно. Тежки облаци, бури и градушки се изсипваха от бездънното небесно ведро, всекидневно.
Хората свикнаха с капризите на природата, с гръмотевиците, с водопадите, които не оставиха сухо място. Локвите стояха с дни все по-дълбоки и правеха оскъдните възможности за предвижване, непосилни за преодоляване.
И сред този истински апокалипсис, който се повтаряше ден след ден със завидна педантичност, се случваше всеки път, неизменно, нещо необяснимо. След страховития грохот на пороя, придружен с канонадата на гръмотевиците, страховитите светкавици и угрозата от мълнии, внезапно се възцаряваше дълбока и съвсем неочаквана тишина. Дори шумотевицата от водата през изнемогващите водосточни тръби, рязко утихваше. Настъпваше странен антракт като между две действия от театрално представление на разгневената природа. И сред тревожната и неестествена пауза, сред смразяващата тишина се понасяше неочакван тъжен и самотен зов. Нощната невидима скитница - улолицата, появила се незнайно откъде, възвестяваше в антракта между природните стихии, тайнствено присъствие, навяващо и призоваващо съвземане от отминалата страхотия. Изтръпнали и учудени, хората се споглеждаха мълчаливо, но с радост от появата на тази живинка сред мъртвилото, като очаквана надежда.