МИНИАТЮРИ
КУЛТУРА
За един, за друг казват, че е толерантен човек. Човек, който проявява търпимост към чуждото мнение. Либерал. Голяма душа. Покровител… Има сърце да помага на изпадналия в беда. Дружелюбен. Благ. Ласкав… Толерантността е свойствена на българина. У някои е вродена, тъй да се каже. Идва от семейството, от домашното възпитание. Или от учеността, от умствения багаж. Други я усвояват в хода на живота. В радостта от живота. В неговите нрави и клопки…. Често обаче се сблъскваме с другото лице на човешкото поведение. С грубияна, например. С дебелака. С нахала. С хитреца. Най-често с простака… Случва се толерантността да издяволува и да изиграе човека. Да го злепостави дори. Да се почувства омерзен и последен глупак. Горчиво да съжалява… Някои накриво оценяват постъпката му. Обвиняват го в лицемерие, в подмазвачество, в простотия , в грехопадение… Аз мисля друго. Толерантният българин храбро се бори срещу празнотата и самотата в самия себе си, но и срещу празнотата и самотата наоколо, у другите. Става пример, идеал, поука… Това е неговата привилегия. Право. Предимство. Преднина в неговия личен и обществен живот. Нарича се още всеотдайност, чест, достойнство… Култура, в края на краищата… Имате ли нещо против?
——————————
РОБИЯТА
Всеки знае какво е робия, робство. Най-напред от историята го научава. Робство е да си подчинен и зависим. Покорството означава робуване. Ратаят, слугата е роб в пълна мяра. Лицемерът, лакеят и угодникът също… Българският живот в далечното минало е свързан с турското и византийското робство. Едното с ангарията и изтреблението. Другото - с духовността, с църквата, с вярата. Народът ни е робувал и на своите вождове и главатари. В по-ново време отделни краища на родината, като Добруджа например, са превзети от съседи и ние сме робували. Било е - да не си кривим душата… В днешно време робската психика не ни подминава. Залепнала е в мислите ни, в нравите и обичаите. Животът ни е така устроен и тъй върви. Казват, че тъй има ред и дисциплина. Но в същото време има и безредие, хаос в дните ни. Всеки зрял българин е подчинен и зависим от нещо, от някого. Послушни, покорни, подвластни хора навсякъде. На върха, в центъра и във всеки ъгъл на живота. В семейството - също. Жената и домакинята често охка и пъшка, че слугува на всички вкъщи… За робуване, за мястото ни в който и да е обществено-политически живот да не говорим. По тази стълбица всички сме подчинени и зависими.
——————————
ОТСТОЯВАНЕ
Какво значи да отстояваш мисленето си, позицията си. Не е ли упорство и борба… Не е ли постоянство и съпротива срещу всекидневието, пошлостта, вулгарността, простащината… Не, не е хипербола…Достоверно е. Изпитал съм го на свой гръб през годините. .. Често наричат упорития човек вироглав, опърничав, чепат. Народът казва, че е сбъден и ни се води, ни се кара. Никога не му вика непрокопсаник. И не го смята за извеян и гламав. Уважава го. Цени го. Обича го… Да се съпротивяваш срещу всекидневието е друго. Тука можеш упорито и непреклонно да отстояваш мисленето и позицията си. Ако носиш достатъчно кураж, разбира се. Ако дълбоко вярваш в правотата си. Ако забележиш, хванеш и усетиш злобата на деня и се изправиш срещу нея. Така даваш воля на мисленето си и отстояваш позицията си. Така стигаш до протеста и започваш борба за справедливост и истина. Бориш се срещу непочтеността и безчестието. Срещу беззаконието и кривдата… В крайна сметка става ясно, че така живееш и работиш за доброто на човека. На българина. На всички българи. На първо място за доброто на България.
——————————
РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА
Радвам се на живота… Радостта от живота ме държи здраво в прегръдките си. Всеки път, по повод и без повод, настоява да съм влюбен в мислите и желанията, в работата си. Само влюбеният живее и работи добре. Дори да стига до пълна всеотдайност, до изтощение и изнемога… Но има завои и препятствия пред радостта от живота. В самия живот, искам да кажа. От сутрин до вечер ни обземат какви ли не тревоги, болка, тъга. А това помрачава радостта задълго. Изключва я. Гаси я. Заменя я със страданието. Стават кавги, скандали, провали. Настъпва унижение на човешката личност. Семейството се разтуря и разпада. Децата се разбягват където им видят очите. Животът на мнозина опустява… Колизиите се разпростират в територията на обществото. Смущават го. Разделят го. Раздират го. Разкъсват го. Политически партии и групи се нахвърлят една срещу друга. Не напредват в мисията и надеждата си за благото на народа. Дори понякога спират движението на живота напред и го връщат назад. Мнозина се превръщат в егоисти и фарисеи. Други стават крадци и злодеи. Обсебени от омраза и отчаяние… Разбира се, тук-там още се мержелеят искрици на радостта от живота… Вероятно светло и радостно чувство тепърва ще носи в душата си българинът… Ще се съвземе народът. Ще махне от главата си летаргията, апатията и меланхолията. Ще махне и кашата от приспивателни, която му дават по лъжичка от време на време… В такъв случай е хубаво да мислим жив и здрав ли е народът. Храни ли се добре. В земята или в небето гледа. Народът - това е България. Нашето мило и драго Отечество…Да го кажем и на родените снощи и тази сутрин. На бъдещето да го кажем. За да сме сигурни, че радостта от живота никога не стихва.
——————————
МУШКАТО
Поливам цветята у дома. Омърлушени са от жегата. Едва се държат, но все към слънцето гледат. Ще рухнат, ще изсъхнат, ако не им дам вода. Като живи същества са. Кажи-речи като хората. Живеят колкото издържат и един ден умират. Искат внимание, грижа обаче. Ако не ги нахраним и напоим, скланят главиците си. Вехнат. Издъхват. Умират също като човека… Но почакай малко. Виж моите цветя у дома. Нищо и никакво мушкато. Не е като онези другите. Стотиците, да не кажа, хилядите, отрупани с какви ли не цветове и щарки. Изпъчени, какви ли не форми, извивки… Разперили криле, пелерини, натруфени като за народен празник. Готови сами да изскочат от саксията, да плеснат с ръце и да се настанят в ръцете на младоженци на сватба… Мушкатото е скромно, мълчаливо и вероятно най-бедното цвете на света. Виж само листенцата му. Приличат на сърце. Някои листенца са гладки, тъмнозелени и резедави. И все към слънцето обърнати, все слънцето гледат. Листата на друго мушкато са надиплени на плисета. Гънките са успоредни, събрани като античен амфитеатър. Привличат светлина… И при тях цвят до цвят, но два-три цвята само. Червено, розово. Тук-там изпъстрено, но с двете боички. Има обаче мушкато със силно червени, тъмночервени цветове. Кръв, ще речеш. Кървави цветчета. Те са най-красивите и мамят отдалече. Пипнеш ли ги с пръст, ще се опариш и ръката ти ще изгори. Такова е усещането…Има и такива хора. Слънчеви. Горещи. Огън. Като моето мушкато у дома. И лете, и зиме е живо…
——————————
СЛОВОТО
Словото, дори едничката дума, наранява и убива понякога. Като мълния по време на гръмотевична буря ранява и убива. Преди всичко словото величае човека. Носи му радост и тъга. Хората общуват. Словото ги събира и разделя. Възхищава се и превъзнася човека. Възпява го…Най-голяма и най-силна е ролята на словото при общуването. И накрая - в любовното обяснение. Където е неговата велика простота и красота.
Това, което казвам не е урок по български език и литература. Размисъл е. От опит е. От обич и вяра. От разочарование и покруса. От тежка горчивина и обида. Внезапната, рязката промяна, предателството, изневярата, например, нанасят удари със слово. В този диапазон от сблъсъци и конфликти в живота излиза и вилнее словото на омразата. Понякога жестоко ранява и разболява човека. Подлудява го. Настървява го. Подтиква го. Влече го към зверска разправа. Натрапва мисълта, че животът няма смисъл и спасението е в смъртта…
Да, но живот ли е животът ни без слово… Без красивата и добрата дума, да кажем. Без писмото. Без поезията, Без литературата. Без поздравленията, с които хората се възхищават на личности и герои, на добротата на учителя и майстора в изкуството… Не друго, а словото ни помага да изразим благодарността и любовта си. Това слово не огорчава, не ранява и не убива, а дава кураж и сила на човека за живот и труд. Отваря път към бъдещето. Изпълва душата с гордост…
