Валентин Найденов

Футболистът Осман ме срещна на моста. Отдавна не бяхме се виждали. И този забравен вече футболист беше пообиколил планетата. Той ми разказа за бедните иракчани. В Киркук му бяха ръкопляскали на името.

Грозно му станало, когато бедните си поделяли остатъците от угощението. Овен, овца и две шилета, специално приготвени за скъпите гости. Всичко това поднесено на сребърни блюда, със сребърни прибори, в богато подредена зала за нашите футболисти.

Разказът сам си вървеше. Трябваше само да го напиша. Аз веднага свързах мародерството с остатъците от трапезата, разграбвана от бедняците. Хабях думите на хартия, ала никак не вървеше. Приличаше ми на съновидение разказаното от футболиста. Как да свържа останките от трапезата и каква метафора да намеря с тази тържествена вечеря и мародерството по иракските градове от бедните жители.

Представях си, че кореспондентката е видяла тази вечеря. Сега тя описваше разграбените музеи, опустошените магазини, опожарените посолства, натоварените каруци с кресла и телевизори, там се грабеше всичко, което можеше да попадне под ръка. Поделяха се остатъците от тази тържествена вечеря на победителите.

Само магаретата се спират на мост. Двамата си говорехме на моста над рекичката за тази тържествена вечеря. Той подробно описваше тяхното пътуване през пустинята до град Киркут, приятелската футболна среща. Никога нямаше да забрави уважението към своето име, обясняваше ми футболистът. Говорителят на стадиона прочита имената на българските футболисти. Идва неговият ред. Когато бедните от публиката чули близкото и познато име Осман започнала да ръкопляска. Бедните граждани станали на крака. Пред неговото име! Футболистът мюсюлманин веднага се превърнал със своето име Осман в лице на българския отбор.

Той ми описа протичането на футболната среща, головите положения, той помнеше резултатът от този футболен мач. Беше запомнил, че бедните граждани са уважили мюсюлманското име със ставане на крака и ръкопляскания, както и вкараните голове. Той беше изиграл много мачове, ала никога пред името му не са ставали на крака с ръкопляскания.
- Богатите ме хвалеха, ако вкарам гол и ме ругаеха, ако пропусна. Никога не са ми ставали на крака.

В Ирак умеят да уважават името на човека, мъчех се да обясня логически тази случка на стадиона. Ала разказ не се получаваше. Бях много глаголствувал. Чувствувах се виновен за изпуснатия остър сюжет с тази тържествена вечеря, дадена в чест на футболистите. Описвах обстановката, тържествените речи, опечения овен, удоволствието от храната, ала идваше оня миг, когато трябваше да опиша какво се е случило с Осман след тази тържествена вечеря.

И така, вечерята свършила. Отборът се върнал в хотела да си вземе багажа и да се завърне обратно. Тогава Осман се досетил, че е забравил в банкетната зала малък подарък за своята майка. Една особена забрадка за главата.
- Веднага се върнах обратно. Влязох в банкетната зала и тогава видях бедните.

Нямало ги вече сребърните прибори, тавите и подносите, украсените с цветя покривки, угасена била и светлината от полилеите. Било мрачно, шумно и мазно. Воняло на петрол. Остатъците от вечерята били натрупани на купчина. Всеки от бедняците посягал и хващал колкото може с една ръка. Тогава го взели и него за бедняк. Избутвали го. А той търсел подаръка за своята майка между бедните.

- Сега не ме разпознаха. Потъваш завинаги - каза футболистът. - Преди това тези хора ми бяха ръкопляскали на името.

Не го запитах дали е намерил малката забрадка.

Героинята от романа точно това съобщаваше в своите репортажи: как бедните да си вземат от остатъците на богатската трапеза. А преди това тя описваше бомбардирането на трапезата. След войната сиромасите се възползваха от своето право да си поделят едностранчиво остатъците. Правото на бедняка е да обира огризките от тази война. Пиршеството беше свършило. Оставаше мизерията. Кореспондентката на телевизията изпращаше репортажи за живота на бедните от началото до края на този золум.