ПЕЩЕРА
Из „Дива коза” (2019)
ПЕЩЕРА
Тъмна пещера съм.
Дълго си бродил -
в коренищата вход да издириш.
Заклинание страстно отрони -
да открехнеш скалата,
с бръшлян и повет обрасла.
Пусна те камъкът.
Стъпки изчаткаха,
мракът просветна.
Мен избра - факел да бъдеш,
ключ недокоснат за тайна извечна.
Сбираш поломени дървета,
дънери сухи, тревица.
С кремък и жадност
огъня древен подклаждаш.
Синьо-червени езици
мрачината подгонват,
опушват скалите.
С въглен и пръсти ритуално рисуваш.
Теб избрах - да огреем,
скална галерия да ти стана.
Огънят пари, изгаря ме…
Не побягвам -
той всякога
свети.
ИЗКАЧВАНЕ
Под хълма спираш.
Въздух ти не стига.
Мъчително,
с тъга в очите, дишаш.
А беше необязден.
Див и непокорен.
Ела нагоре.
Дъха си давам -
пак твоя бяг да яхнеш.
Да изкатерим билото
ръка в ръка.
Отново.
ТЕ СА!
Денят заглъхва.
Парка прекосявам
и чувам “пи-и-п”.
И тук ли?
“Пи-и-п”.
Напомнят, някой е звънял…
Но ето,
не е телефонът.
Отново ситно-ситно “пи-и-п”.
Галактиката ли зове…
О, те са!
От гнездата.
Пиленца пиукат…
ОНОВА
В краката им лазя.
Пречкам се.
Мачкат.
Ядно прекрачват, залитат.
С грайфер бележат моите длани.
Ругаят.
С цяла секунда забавям
нервния
делничен старт.
“Онова”
като тях бърза.
По тротоара препуска,
катери се, хлътва.
Ха да го пипна -
побягва.
От пръстите ми
по разбитите плочи
отскача.
- Защо гониш тоз бръмбар?
- Светулка спасявам…
ДЪЖДА ОБИЧАМ
Дъжда обичам.
Просяците гони,
но без тях градът забогатява ли?
В потоци
дави тягост и вина, и дрипи.
Дъжда обичам.
Хлопват се прозорци
и кавги потулват.
За двама ни чадър разпъваш.
Шатра закрилна -
благослов за близост
пред чужди очи.
Влажно прилепвам до теб,
както и в суша жадувам.
Дъжда обичам.
Под навеси, дървета и балкони
сближава, приютява, изравнява.
Ставаме човеци под дъжда
и мястото си знаем -
песъчинки сред безкрая.
Измокрени, зависими и уязвими
от небето.
Силни само
от възела на вплетените длани -
съзвездия от вечността.
Дъжда обичам…
