КЪМ МУСАЛА
Неведнъж съм изкачвал връх Мусала. Неведнъж съм минавал през него от различни страни: от Боровец по река Бистрица; откъм Ястребец; откъм хижа „Заврачица” (по връх Манчо и Маришки чал); откъм хижа „Грънчар” (по тънкото било на Рила).
С устрем съм го изкачвал по ръба му над Алековото и Леденото езеро и кракът ми се е плъзгал по вечнозаледения Дяволски улей. Но по-приятно ми е било, когато съм се катерил от другата му страна, откъм Близнаците; там от подножието до царственото си чело върхът е леко тревист…
Сега сме двама с моя син и минаваме (което не ни е за пръв път) по Средния рилски чукар - от Ситняковската скала, край Сфинкса и по върховете Шатър и Дено… Прогнозата е за дъжд. Духа силен и студеничък вятър и гони разкъсани едри облаци над планината.
Билото на Средния чукар ни задъхва, понеже е тясно и хлъзгаво. И все едно че вървим по изправена скална стълба. Четири часа все с надеждата, че стълбата ще свърши и че пътечката ще стане равна. Някъде напред между боровете просветлява и човек си мисли, че стига най-горе.
Това са особени планински тераси, след което следват нови и нови. Десетки такива тераси, колкото да си отдъхне душата и - пак нагоре. Сфинксът е една огромна величествена скала, вгледана на север - какво ли очаква оттам, освен бури и сурови студове.
Тя е един от характерните белези на Рила - олицетворение на твърдост, доблест, стоицизъм, неприкосновеност. Това е то величественият рилски Сфинкс, връстник на много времена и векове. Ние сме прашинки в сравнение с него и с неговата може би праисторическа съдба…
Вече вървим из една тънка и дълбока пътечка, потънала сред вълните на клековото море, което сякаш няма край, но затова пък тук е завет, а вятърът профучава само над главите ни. Под тези грамадни клекове е царството на боровинките…
Тъй като не съм очаквал, погледът ми неосъзнато съзира, че една светлокафява лента се гърчи край пътечката. Спирам втрещен и виквам на сина ми да остане на мястото си - една змия се шмугва в боровинковите храсти, които тук са гъсти и високи, и изчезва нататък…
Изправената стълба, по която се изкачваме, като че свършва, но това е само привидно. Траверсираме склоновете на Чадър тепе или поновому връх Шатър. След малко го виждаме вляво от нас - същинска зелена шатра, безупречно оформена. Май че само оттук се вижда така.
Излизаме от клека и си отдъхваме за малко. Започва каменистата пътека по връх Дено, четвъртият по височина рилски връх (2791 метра). Той е сякаш дъгообразно прерязан и под нас в циркуса надолу се възправят гигантски скални образувания, накъдето ни блъска почти ураганния вятър.
Облаците са ниски и вихром минават през нас, все така разпокъсани. Бързите им сенки тичат по скатовете и върховете наоколо. Ту притъмнее, ту ни огрее ослепително слънце… Стоим на скалния ръб на Дено, над самия огромен циркус. Там долу привличат погледите ни две езера - по-голямото е сиво, почти възтъмно (от облаците), а по-малкото е синьо-синьо и в него е потънало слънцето…
По тесния ръб на Дено се вие пътеката ни - между циркуса с езерата отляво и шеметните пропасти отдясно с отвесни улеи и свлачищни сипеи, където при най-малкото невнимание можеш да политнеш като нищо. Вече горе на върха пътеката става тревиста. И пак скали, между които на няколко места извира бистра изворна вода. Чак тука утоляваме жаждата си. И - вече пред нас е връх Мусала. Той се откроява ясно.
Както знам от личен опит, почти рядко се случва да не те навали дъжд на Мусала… Но ми се е случвало и бездъждовно време. Там съм бивал и лете, и през есента, и зиме и винаги е било хубаво и прелестно.
За пръв път се изкачих на Мусала през петдесетте години на миналия век, когато бях на почивка във военната станция в Боровец. Бяхме двадесетина души, водени от опитен водач. Първо спахме в хижа „Мусала” (сега тя е изгоряла от паднала в нея гръмотевица).
Едно съм започнал много добре - земетресението, което там се усеща много силно. На сутринта по острия ръб се изкачихме на самия връх. Тогава в малката му постройка имаше само двама метеоролози - мъж и жена. Пред постройката в колибка, направена от ледени късове, ни посрещна едно добро голямо куче, което, както по-сетне разбрах, е умряло от костна туберкулоза.
Помня, че стопаните загребаха с голям съд сняг и ни направиха вкусен ароматен чай. При изкачването ни нагоре през цялото време ни ръсеше - като сачми - едра суграшица. От Боровец бяха ни дали клинове, гети, топли якета и здрави чепици, но аз предпочетох моите обувки, които ми бяха удобни.
Никога не тръгвам на трудно и рисковано вървене (особено в планините) с обувки, които обувам за пръв път, защото могат да ми направят номер, както ми се е случвало. От първото си изкачване на Мусала имам и снимки.
Катеренето не ми се видя много трудно, дори наопаки, беше ми весело и много интересно. Поради снежното време не можахме да зърнем нито Шар планина, нито Бяло море, нито Дунава, но по-сетне съм ги съзерцавал дълго.
Дунав се откроява като една сребриста лентичка, Бяло море направо очарова очите със синината си, която ту припламва, ту гасне, а Шар планина е дотолкова релефна, че силно се е врязала в българското ми сърце.
И трите тези видения (и реалности) нося у себе си като горд българин. Защото съм ги видял с просто око. Шар планина ми се виждаше толкова близка - и по чувство, и по разстояние, макар че още не бях ходил при нея…
На връх Мусала съм бивал вир вода ту от гръмоносен облак, който бързо мине и замине, ту от бавен дребен дъжд, който ръмоли непрекъснато. Веднъж, през 1993 година, от Леденото езеро нагоре, по острия ръб, ни връхлетя силен ураган с мокър сняг. Бяхме двама мъже и две жени.
Стоманеното въже се заледяваше и не можеше да го хванеш ни с гола ръка, ни с ръкавица. Беше края на октомври. Водех групата и още на заслон „Еверест” отказах изкачване. Но другите не се подчиниха и почнаха да се катерят. Ако им се случеше някакво нещастие при този вироглав риск, щеше да тежи на моята съвест и аз, ща не ща, тръгнах с тях.
Не беше леко, още повече, че при рамото на лявата си ръка, след операция от счупване, имах седем пирона. Като се мъчех да се задържам на въжето, ги усещах как скърцат. Нищо не се виждаше, беше плъзгаво, вятърът ни люлееше като врабчета по ръба.
Влажният и тежък сняг ни удряше по лицата като със зашеметяващи плесници. Поживо-поздраво стигнахме на Мусала и се наложи да нощуваме там, където бяхме в компанията на седем метеоролози…
Имал съм, обаче, и слънчеви изкачвания на Мусала. В повечето случаи съм се катерил сам откъм Маришкия чал и Близнаците. Няма нищо по-приятно от това да слезеш на Преслапа в подножието на върха, където от години стоеше една огромна дървена кабелна макара и пред тебе да се изправи полегатия гръб на Мусала.
На душата ти е топло и тръгваш по една от криволичещите пътечки в треволяка. И да бързаш, и да не бързаш, изкачването на върха оттука е половин час. Най-радостно ми е бивало, когато там ме посрещне най-младият метеоролог Чавдар Евтимов, отдавнашен мой приятел.
За разлика от своя побратим Вихрен, където едва можеш да се задържиш в бурно време около пирамидата му, връх Мусала има почти равно по-голямо пространство.
Стигайки там, сърцето ми се е отпускало, сякаш съм у дома си, забравяйки че ми предстои още път до някоя хижа. По-рано не беше разрешено, но сега вече е възможно туристи да нощуват на върха. Има всичко на всичко 15 месра, което е от голямо значение за бродниците по планината.
А и това, че си нощувал на Мусала, има своята привлекателност и красота. То рядко може да се случи, а и не всекиму се случва. Настроението ти е празнично, дори нещо повече.
Там, горе, въздухът е рядък и се диша много леко. Там се спи като в приказка. Висотата на върха извисява духа ти и когато слезеш долу, в сивата навалица на града се чувстваш обновен, по-друг, по-възмъжал, по-човечен и мъдър…
Великолепието на Мусала се допълва и с това, че той се издига над парадните и суетните гърмоли на света. На него тишината властва като самосъзнание и като висша промисъл. Той е божествен връх. На Мусала завижда и Олимп, който е по-нисък.
„Мусала, гордият цар на всичките върхове, чалове, чуки, ридове, чукари, венци, купени, висове, що се къпят в небето на България!” - пише Иван Вазов в пътеписа си за него, като цитира и едноименното си стихотворение:
Високо възвишавай се,
о гордий великан,
надменно устремявай се
в небесний океан!
Що гледаш там отгоре ти
из хаосите там?
Що дириш в кръгозорите
внимателен и ням?
Велик си, не постигаш се,
но казал би човек -
на пръсти йощ подигаш се,
да видиш по-далек.
- Защо ми искаш тайните? -
каза гигантът стария, -
изглеждам аз безкрайните
граници на България!
Гледан от север, Мусала прилича на пирамида, от запад и юг - на купол, от изток - на хребет. Той е най-високият връх на Балканите, а в Европа е четвърти след Монблан в Алпите, Муласен в Сиера Невада и Пико де Ането в Пиренеите.
Първото зимно изкачване на Мусала е било на 8 април 1923 година от туристи с водач известният писател и голям планинар Павел Делирадев. В Мусаленския циркус има седем езера. Най-високо е Леденото езеро - на 2709 метра надморска височина.
Докато откъм Голям и Малък Близнак е тревистия гръб на върха, то от другата му страна е неговата гранитна гръд, в скута на която са Мусаленските езера, едни от най-красивите в Рила.
…На връх Мусала винаги съм спирал задъхан от вълнение, от радост, от редкия въздух, който ми е бил целебно-сладък. И винаги съм слизал надолу по гранитните му скали окрилен и с особена лекота, зареден от небесното излъчване на този „гордий великан”.
