Любен Панов

Ден като днешния, само че преди трийсетина години. Открили са лова за диви свине.
Комшията се връща от планината, разфасова своята част от улова и още същата вечер пъстролистата бреза пред входа събира на скара мало и голямо от петте етажа на панелката. Без един - Бончев. Викаме му Дирека. Ако един дирек отговори на твоето „Добър ден!”, ще ти отговори и Бончев.
Само след четири дни „свинското погребение” се повтаря, само че в спешното отделение на градската болница. Пак всички, без един. Пием си отровите против трихинелите и се чудим как сме сглупили. Докторите бесни - заразените са повече от 40 души. 40 души само от една свинска плешка.
- Вие в този блок всички ли сте малоумни! Значи не само че се познавате, ами се и черпите като роднини. Един поне мъдър нямаше ли между вас?
Прави са докторите. Навели сме глави и гълтаме хаповете.
- Един имаше. Бончев. Дирека му викаме. Той не слезе и не яде с нас…
- Ето, виждате ли… Човек на бъдещето е този вашия Бончев. Дирек, ама мъдър. Практичен. Перспективен индивид. Докато вие се мъчите тука, той може да измисли и ваксина срещу трихинелозата, даже.
….
Вчера нашата бреза ме посреща посред пладне чисто гола. Само едно тяло. Без клоните и пъстрите си листа, белите петна по корите и те потъмнели, като след плач на красива засрамена жена. Слънцето слиза до сами пейките и импровизираната ни скара, лъчите му просветват и откриват провесения от терасата на Бончеви електрически кабел на острозъба резачка.
Милата ни, тъй добра и сенчеста бреза, която с радост ни даваше сок от тялото си, ние го събирахме в малки бурканчета и го носехме в градската болница да лекува наш съсед, застоял се там повече от година… Сълзите от дълбоките й рани се стичаха в малки локви и виждах как потъват в рохката пръст на разломения й дънер…
- Нищо не е станало де, синът си купи беемве, пък от терасата не се виждаше кой къде паркира, та… Сега с тия паркоместа… нали знаеш… Окастрих я… ама… тя ще се съвземе бе… пак ще направи сянка.
Дирекът. Не го бях усетил кога е застанал зад гърба ми. В този миг ми се стори, че цял живот този човек е притискал плешките ми с уродивата си снага и ми е пречил да дишам. Не го бях чувал да говори от години.
Един от падащите клони беше затиснал щъкащото постоянно в краката ни коте - талисманчето на панелката. Вдигнах трупчето в скута си, без да знам накъде ще го понеса…
- Хм… От книжните… А пет грама мозък няма да разбере, че мястото на дърветата и на животните е в гората… Не е тука, тука е за хората…
В края на монолога си човекът на бъдещето плю и приклекна с голям книжен чувал над купчината прилежно нарязани дърва за горене.