Христо Черняев

През петдесетте години на миналия век така наречените модернисти и привърженици на свободния стих атакуваха римата, избягваха я, като я смятаха за закостенялост и за пречка при изразяването на мисли и чувства, но колцина от тези „новатори” виждаме днес на литературното поле.

Това, че стиховете се римуват, е хубаво, то е продължение на традициите, завещани от големите български поети.

Римата е непосредствено свързана с образната система на поетичната творба. Тя заедно с ритмиката допринася за извисяването на стиха и за специфичната му мелодика. Римата не е пречка, а сила и възможност, с която се подчертава и набляга на характерните моменти в стихотворението. Самата тя носи и емоционален, и идеен заряд.

Моите учители в поезията са преди всичко Лермонтов и Пушкин, Димчо Дебелянов, Асен Разцветников, Атанас Далчев и други. Когато още като ученик четях стиховете на Димчо Дебелянов, ми е правило впечатление, че неговите рими са много точни, че в тях голям брой звукове си съвпадат напълно.

Поразявала ме е също онази точност, оригиналност и свежест на римите при Пушкин, Лермонтов и Сергей Есенин.

Още в началото поетическото ми развитие премина през няколко етапа. Дори трябва да си призная, че по едно време, повлиян от нихилистичното отношение към римата, и аз бях решил да пиша в свободен стих.

Такива стихове съм писал, но още тогава разбрах, че когато пиша в свободен стих и без рими, аз пак се стремя към мелодичност. А мелодичността и лиричността на стиха не могат да се постигнат бе рими.

СМЯТАМ, ЧЕ РИМАТА Е СЕСТРА НА ЛИРИКАТА. Впоследствие възприех това като свое верую, което до ден днешен ме ръководи в поетическото ми творчество.

Като ученик пишех с точни рими и се стремях към тънки мелодични навеи.

Спомням си, че когато изпратих първите си стихотворения на тогавашния вестник „Средношколско знаме”, в раздел „Поща” ми бяха отговорили, че моите стихове (бях ги пратил с псевдоним, разбира се) са интересни, но че плащам голяма дан на декадентски настроения и на миньорност.

Тогава чувството се считаше за нещо прекалено миньорно и стиховете непременно трябваше като че ли да бъдат много бодри, което ги изсушава.

Като образци на римувани творби в българската поетическа класика мога да посоча много от стихотворенията на Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Христо Ясенов, Николай Лилиев, Асен Разцветников, Валери Петров…

Явленията, които ми правят впечатление в римуваната поезия днес, са свързани с успешните търсения на някои, главно млади поети, в сферата на по-сложните рими като дактилните и асонансните.

Смятам че тези поети са на пръв път, тъй като по този начин използват богатите възможности на нашия език. Струва ми се, че стремежът на днешните поети е римата да не се забелязва, да не се правят компромиси със съдържанието заради нея, но римните съзвучия да придават специфичен колорит и специфична тоналност на стиха.

Българската поезия притежава ярка обагреност, благодарение на римите и съзвучията, които я правят оригинална по своему.

Римата изисква синтезираност, точност и яснота. Работата за намирането на нови, интересни рими, съзвучни с натюрела на поета, е школа за самия него. Тук не става въпрос за робуване на римата. Тя трябва да бъде естествена находка и естествен резултат.

Аз не съм против неримуваната поезия. В това отношение народното творчество ни показва неповторими образци и пред мелодиката и съвършенството на поетичните похвати, с които си служи народният певец, можем само да благоговеем. Народната песен винаги ще бъде извор на вдъхновение за българските поети…

Римата играе важна роля в стихотворенията ми. Всъщност съдържанието ми диктува римата, то ми подсказва как да я намеря и тя идва от само себе си. Тук думата си казват и опитът, и вдъхновението. Римата гори в един огън с образите и получава своя ореол в поетическото пресъздаване.

Мога да кажа, че в поезията нищо не остарява, тъй като с духа си тя може да съживи и най-архаични форми. Сонетът също не е остарял.

Римата не бива да бъде халостен патрон. Тя трябва да играе своята истинска роля, да е естествена и да отговаря на предназначението си, т.е. да съдейства за извисяването на стиха, за постигането на поетическо съвършенство, разбира се, без да е търсена самоцелно.

Римуването като смисъл за мен има особеното значение, което е присъщо на дъхавата градина с цветя, които не претендират да са красиви, а всъщност са непостижими със своите форми и мириси, със своите багри. Голям учител в тази насока е един Асен Разцветников.

Римното богатство на българския език е огромно.

Въпреки дългогодишните атаки, въпреки нахлуването на разни модернизми, римата, римуването и римуваният български стих ще пребъдат.