интервю и бележка: Георги Гривнев

С поета Юрий Воронов /1929-1993/ се запознах в Пампорово, където той прекара седмица по покана на Съюза на българските писатели. Поводът за поканата бе излизането на книгата „Забрава няма” на български език, в която са включени творби от известната му стихосбирка „Блокада”. „Книгата на Воронов след „блокадните” стихове на Олга Бергхолц е една от най-силните  за  героичното и трагично време на великия град.”, пише Сергей Орлов. Юрий Воронов е роден в  Ленинград /сега Петербург/, където преживява всичките 900 блокадни дни по време на Великата отечествена война. Завършил е журналистика в университета „А. А. Жданов”. Автор на книгите: „Силата на живота”, „Блокада”, „Памет”, „Улица  от Русия”, „Дълго  ехо”, „Везни” и други.

КАМЪК

„Бъдете като камъка корави!…”
ни пишат,
но и то ще се забрави.

И не че празни думи са това
и че сравнението
не е ново -
понякога
и късната трева
със свежест  ненадейна
очарова.
И не че словото
е нищо, звук -
към нас в скръбта
проправя то пътека!
Ала какво
без волята ни тук
би станало с дворците
или с друг,
изваян в камъка безсмъртен дух!…

…О, камък!
Твърд  бъди като човека!

- Другарю Воронов, от какво не трябва да се отказва творецът през целия си живот?

- От стремежа да се казва това, което още не е казано. Започнах да пиша стихове с една-единствена цел - да разкажа за 900-дневната ленинградска блокада, която ми се удаде да преживея като момче. Започнах да пиша стихове още по време на войната.

А по-късно ги захвърлих: струваше ми се, че Олга Бергхолц, Николай Тихонов и други  поети са написали всичко за блокадата. И трябваше да мине време, за да разбера, че моят блокаден опит и живот са различни от тези на професионалните поети от това време и ако се опирам на тях, това не е повторение.

В стиховете за блокадата аз нищо не съм измислил, а само съм си спомнял, спомнял съм си това, което се случи с мен: за това как ме мъчиха  бомбардировките и обстрелите, гладът и студът; за това как дежурях на покрива; за това как откопах изпод развалините брат ми и сестра ми.

Но това „аз” постоянно се опираше на „ние”, защото „ние” беше онази сплав, която помогна  на Ленинград  да устои и да победи. Избраната дневникова форма диктуваше на стиховете пределна краткост и конкретност.

Първите ми публикации се посрещнаха добре от Николай Тихонов, Михаил Дудин, Сергей Орлов, от много други поети и критици. Това ме окрили и реших да продължа. И в последното издание на „Блокада” повече от сто стихотворения са посветени на това трагично и героично време.

Разбира се, сега пиша не само за блокадата, а за всичко, което ме вълнува: за мира, за любовта, за отговорността на човека пред днешните и  бъдещи дни. Но при това винаги се старая да се ръководя от главния критерий: да пиша по своему и да не се повтарям. Повторението е основен враг на поезията, литературата и изкуството въобще.

- Какво е отношението Ви към понятието „гражданин-писател”?

- Като към единство, при това неразривно. Цялата велика световна поезия са я създавали изразители на  прогресивни възгледи на своето време, поети-патриоти на своите страни, поети-борци.

Що се касае до моя личен опит, то той отново ме връща към ленинградската блокада. Тогава в Ленинград живееха Николай Тихонов, Всеволод Вишневски, Олга Бергхолц, А. Прокофиев, Вера Инбер, Вера Кетлинска и редица други писатели. Те ми помогнаха да разбера какво е това сила на правдивите и изстрадани слова, каква е гражданската мисия на литературата.

Бих желал накратко да разкажа за Олга Бергхолц. Когато започна блокадата, тя беше на 31 години. Но нейната поезия, нейното слово стана и глас, и оръжие на блокадния Ленинград. Нейните лирически стихове бяха обърнати към  изнемощелите и умиращи хора. Стиховете им помагаха да преодоляват страданията, да продължават да се борят и да не губят вяра в победата. Стиховете на Бергхолц вдъхваха надежда и увереност, че ще устоим.

И когато ленинградци пишеха писма до Голямата земя, те  често поставяха в пликовете изрязани от ленинградските вестници стихове на голямата поетеса. Там бе и правдата за нашия живот, и нашата клетва, че Ленинград няма да се покори на врага, че няма да вдигне бели флагове!

- Ако трябва отново да изживеете живота си, коя година ще изберете и защо?

- Не зная, не съм мислил. Навярно някоя година у поета може да е била по-успешна. Но има ли право литераторът да дели своя живот на удачни /щастливи/ или неудачни /нещастливи/ години? Неговото творчество се подхранва и от едните, и от другите години. И той от нищо не може да се отказва.

- Как и кога пишете? Как е при Вас - вдъхновението ли предизвиква труда или обратно: трудът - вдъхновението?

- Пиша или по-вярно, дописвам стиховете си на чисто по време на отпуските, там, където никога не се занимавам само с литературна работа.

По професия съм журналист и на тази професия посветих повече от тридесет години. Бях главен редактор на „Комсомольская правда”, отговорен секретар на „Правда”, кореспондент на този вестник в чужбина. В последните години съм секретар на Съюза на съветските писатели по международните въпроси, главен редактор на списание „Знамя”.

Да пиша тогава, когато ми се иска и желая, не мога и не мога. Но, разбира се, стихотворни наброски, отделни редове могат и се раждат постоянно: когато пътувам или се изказвам, когато чета книги или съм на театрални постановки. Понякога се ражда и цяло стихотворение. Но за да разбера дали то е добро или лошо, го оставям да отлежи.

Когато имам време, заставям се да работя, дори да не ми се иска, и често така се „вдъхновявам”, че не се откъсвам от масата. Прави са тези, които казват, че „вдъхновението е най-хубавото време за труд.”

- Брезата е сред белите символи на съвременната съветска поезия. Защо тя е предпочитан образ, според Вас?

- Брезата  е един от най-разпространените и любими образи на руския фолклор, народната песен и сказания. Оттам тя е дошла в литературата, в поезията.

Народните сказания и песни нерядко придават на брезата човешки, женски характер, подчертавайки нейната твърдост, издръжливост, вярност… Това обяснява факта, че стихове за брезата пишат много руски поети.

- Коя е онази Ваша творба, с която бихте искали да Ви запомнят? Кой е стихът, изписан на челото на поезията Ви?

- Може би стиховете на моето блокадно поколение. Ето един куплет:

В блокадата не можех да усетя
ни детството, ни друг живот.
Медал заслужих в четирдесет и трета
и чак в четирдесет  и петата - паспорт.

- Тайната на поезията не е ли тайна на сърцето? Какво разкриват дълбините на творчеството?

- Защо на сърцето? Ако се съгласим, че е негова „тайна”, то това е тайната на живота. И по-вярно - това е чудото на живота. А чудото на живота е в самия живот, в човека, в неговото рождение, в любовта, в явленията на природата и т. н. Сред тайните и чудесата на живота аз не виждам особена изключителност в поезията.

Друга работа е, че има гении в поезията, които са изключителни. Как се раждат те - това действително е тайна. Вземете Пушкин! Той и сега е най-съвременният руски поет.

А когато говорим за  дълбините на творчеството, то те, по моему, се измерват със степента на своето въздействие и влиянеие върху съвременния читател. Нейната основа - това е истината на преживяното и нивото на майсторството. Последното - наред с природните дадености - се постига с труд и пак с труд.

- Навярно и Вие сте изпитвали „мъките на словото”, по израза на Пушкин.

- „Мъките на словото” изпитваш непрестанно, така както изпитваш неудовлетвореност от написаното. И все пак най-хубавото, главното свое произведение написах. В началото вече споделих за „Блокада”.

А „мъките на словото” чувстваш толкова по-големи, колкото повече вървиш напред. Та нали придобитият опит позволява по-добре да забелязваш своите слабости и по-дълбоко да  вникваш в достойнствата на другите?

Неудовлетвореността, стремежът да надминеш себе си /тоест, това, което си постигнал/, и да се приближаваш до най-добрите поетически образци - това е фундаментът, който позволява на стихотвореца да върви напред.

- Вашето пожелание към родопските почитатели?

- Преди всичко искам да изразя своето възхищение от забележителния Ви край, от неповторимата природа, от прекрасните народни изкуства.

Родопските гори, удивителният по своята архитектура град Смолян, радушието и гостоприемството на жителите по тия места завинаги ще останат в  паметта и в сърцето ми.