Димитър Никленов

От три дена пролетта надничаше с цялата си прелест и подканяше църневци да излязат на припек край дуварите на белосаните си къщи и да поизтупат студа от дългата зима.

Облаците бяха застанали два по два над селото и сякаш напук на селяните лудуваха по изчистеното синьо небе, оглеждаха се в локвите с вода и отлитаха към високия връх на планината.

Всяка пролет този родопски край се преобразяваше. Извитите нагоре по стръмното пътеки ставаха по-дълбоки, по-шумисти, а птиците по-гласовите. Това караше хората да не се застояват на едно място и да хукват към полето. Полето… То се беше сгушило в прегръдките на двете планини и отдалече изглеждаше като тиква, която вече с нетърпение чакаше някой да я откъсне. На юг земята мамещо се подпираше до възвишенията на планините, а  на север се диплеше чак до очертанията на областния град. На места реката разрязваше земята и образуваше вирове, които през лятото хората използваха за плаж. От двата бряга на реката стърчаха стройни тополи, опрели върхове чак до небето. Те бранеха бреговете от инатливата река, но тя все повече ги превземаше, вдълбаваше в него и раната ставаше неизбежна.

Напоследък на тази плодородна земя хвърлиха око и чужденци. Но църневци бяха тарикати и добре си знаеха цената. Мераклиите чужденци нагостяваха с родопски боб, люто чушленце, по кана старо червено вино и едва тогава ги изпровождаха до края на селото с пожеланието да им идват на гости. После лицата им отново се набраздяваха от тъга. Някои от тях отиваха по нивите си и се раздумваха с тях.

До селото имаше два пътя. Единият околовръстен, другият по-пряк, но разбит и с дупки по него. Това обаче не пречеше на управниците да сложат табела „Венетки”. Ето защо по него рядко можеше да се види хубав автомобил. Това си мислеше и възрастният човек, който пасеше двете си кози край шосето, като зърна задалото се скъпо превозно средство. Подпря се на дългата сопа и с любопитен поглед го проследи, докато спря недалеч от него. Дълго време никой не слизаше, а старецът се страхуваше да се приближи. Той знаеше, че напоследък ставаха страшни неща, и не се решаваше.

„Ами ако на човека му е станало зле?”, помисли си той и по едно време, страх не страх, тръгна към автомобила. В това време вратата се отвори. Селянинът като ужилен се дръпна назад, не толкова от страх, колкото стана му неудобно. От колата слезе мъж на около четиридесет и пет години. По дрехите му личеше, че не е случаен, но нещо във вида му подсказваше, че е прекарал безсънна нощ. Неизбръснато му лице и бавните движения на тялото още повече подчертаваха измъчения му вид. Мъжът дори не забеляза селянина. Той остави отключен автомобила и с бавни крачки тръгна към синора. Спря. Загледа се в току-що наболата трева. Събу обувките, свали чорапите и стъпи бос върху земята. По страдалческото му лице премина лека усмивка, но не се задържа дълго. Погледът му се насочи към самотния орех насред полето. И пак се усмихна. Припомни си. Покатерил се на ореха, скачаше от най-високия клон, представяйки си, че е с парашут. А татко му ореше с магарето и викаше отдалече: „В къщата си не искам летец, а лекар.”

Усетил студени тръпки по краката, той се върна към действителността. Обърна се и видя селянина, който покашляше. Той беше разпознал човека.

- Хей, Теодоре, ама това си бил ти? Аз съм бай Христо, бащата на твоя набор Дочо. Помниш ли ме?

- Аха - стресна се Теодор. - Как да не те помня - отвърна той и тръгна към автомобила. Затърси с поглед чорапите си. Не ги намери и нахлузи обувките си на бос крак.

- Дочо е бизнесмен в Америка - продължи да обяснява старецът. - Но да ти кажа, не му вярвам… А вие там горе как я карате?…Май доста ви критикуват, ама и на вас не ви пука. Народът гладува - каза човекът и досетил се за козите, хукна да ги търси.

Теодор го изпрати с поглед. Качи се в колата и дълго остана с ръце върху волана. Беше напуснал родното си село едва петнайсетгодишен. Отиде в града и повече не се върна. С жена си се запозна по време на следването. Ожениха се и остана в големия град. Баща й искаше Теодор да направи политическа кариера. В началото той му се противопоставяше, но после, за да запази семейството си, се впусна във водовъртежа на политиката. Първо стана заместник-кмет, след това депутат, после областен управител.

Изведнъж край него избръмча трактор. Стресна го. Той подкара колата към селото. Искаше му се да се отбие в хранителния магазин, да купи нещо за родителите си и едва тогава да си отиде вкъщи. Пред магазина имаше голяма тълпа от хора. Повечето бяха жени. Те наобиколиха автомобила на Теодор и  се разкрещяха.

- Не продавайте гората ни!

Теодор се втълпи в тях. Как ли бяха разбрали за неговото пристигане. Макар и в неугледен вид, той  слезе. Застана срещу тях. Жените видяха мрачната му физиономия и смекчиха виковете.

- Хей, началник, ела да поговорим на чашка, като твои съселяни? - каза Севда, жената,  която стоеше отпред.

- Толкова рано? - посъвзел се, попита Теодор.

- Ние, църневци, я захващаме от сутринта. Ако се чувстваш от нашите, ела - засмя се жената и втренчи очи право в неговите. Почувствал се неудобно, мъжът кимна с глава.

- Пак ли ще говорите! - прозвуча пискливият глас на друга жена. - Те горе само това правят - продължи тя. Беше облечена в синя дочена манта и завързана кърпа на главата. - Нима лъжа?

- Идват избори и пак ще омагьосват - подкрепи я селянин от тълпата.

- Я не се заяждайте с човека - обади се първата жена. - Нека най-напред разберем на гости ли идва, или по работа? Па после ще видим!

- Севдени работи. Гледа все с добро, ама те от добро не разбират! - нападна я  жената със синята манта.

- Напуснах - каза с въздишка Теодор. - Подадох си оставката. Вече не съм в управата…

- Значи откъдето си тръгнал, пак там се връщаш - засмя се Севда и отново го погледна право в очите. Лека червенина покри бялото й лице. Усмивката й очертаваше две едва забележими бръчици на челото. Не беше голяма на години, но селският труд я беше направил твърда и отговорна жена. Към Теодор се приближи мъж с избеляла фланела и набола брада.

- Ей, наборе? - каза той и го удари по рамото. - Помниш ли ме? Аз съм Пачо, викаха ми среброто заради ровенето ми из могилите - попита той и по брадясалото му лице  премина усмивка, която скоро се стопи в пожълтелия му от цигарите мустак, прикриващ донякъде липсващите няколко предни зъби.

- Как да не те помня - отвърна окопитилият се вече Теодор. - Мога ли да забравя игрите по ливадите.

- Тогава аз черпя, ще дойдеш, а? - продължи той.

- По гроздова, може - засмя се Теодор.  - Но първо ще се обадя на нашите.

- Ей, видяхте ли, този път ще пием с голям човек - подхвърли Севда и пооправи външния си вид.

- Ти къде се слагаш! Не виждаш ли, че се заформя мъжка компания - присмя й се една от жените.

- Мохабет без жени не става, драга? - закиска се Севда. - А и още не съм за изхвърляне - изпъчи се тя, извади  червило и най-демонстративно си начерви устните.

- Значи в кръчмата - каза Теодор, качи се в колата и потегли към бащината си  къща.  Улицата  беше все същата, такава каквато я помнеше от детството - изровена от дъждовете и с камъни, донесени от реката. До дървения мост намали скоростта, за да го огледа. И той си беше същият, подпираше се като немощен старец, на полуизгнилите греди, а по време на предишните избори беше обещал на хората да го оправи. Спря пред тяхната порта. Зачака. Винаги първа се показваше майка му - леко прегърбена, с тояжка в ръка и  с онова любопитство, което само на нея беше присъщо - да надникне през отворената порта и се взре в лицето на човека. После да го покани у дома, да го настани на малкото трикрако столче и едва тогава да го пита какво иска. Никога не разговаряше на портата. Обичаше дневната светлина, стъмни ли се, ставаше затворена като нощта. Мина почти минута, а никой не се показваше. Теодор се притесни. Слезе от автомобила и отвори широко вратата. Долетя кучешки лай. „Позна ме” - помисли си той. От другия край на двора се чу шум от потропване на метална кофа. Ето я. Майка му. Той й махна с ръка. Тя го видя, но не му продума. Само му даде знак да влезе.

- Навъдиха се едни бабаити - каза тихичко тя, като с едната ръка придържаше гърлото си.

- Добре ли си? - попита я Теодор.

- Нищо ми няма, само малко  ме боли, от дългото стоене вкъщи…

- Как е татко? - попита Теодор, като вкарваше автомобила в двора.

- Как да е, добре,  но не му харесва това, което правиш - продължи със същия тон майка му. - По телевизора все за тебе говорят. Мисли те за предател.

- Тази  вечер ще остана тук, после ще поговорим. Сега отивам в кръчмата. Искат среща с мене!

- С нея се разделихте, нали? - загрижена попита тя. - Как е детето?

- Не ми се говори за това? Внука ти го записахме да учи в чужбина!

- А на нашите църневци не им вярвай. Те са като фурнаджийски лопати. До вчера те плюха, а  сега… искат услуга от тебе, искат власт.

- Няма никаква власт, мамо. Има само властолюбиви мерзавци - отвърна той и  млъкна. Излезе и тръгна пеша по уличката. Пред кръчмата се спря. Замисли се. В съзнанието му някак си хей така изплува образът на Севда. Харесваше директните и оправни жени, но онези, които бяха готови да легнат с него заради парите и  властта му, презираше. Влезе. Вътре го лъхна мирис на гроздова ракия, смесена с цигарен дим. Огледа се. Помещението приличаше по-скоро на пчелен кошер, отколкото на ресторант. Всеки се надвикваше със себе си. Севда го видя. Махна му с ръка и той се запъти натам. Беше сменила роклята си с друга на огромни червени рози и добре прилепнала по тялото й. Това я  правеше още по-привлекателна. Може би затова мъжете от съседните маси не преставаха да я гледат и да й подмятат, че заради нея са готови да прегрешат. Севда приемаше това повече като мъжки прищевки и не им обръщаше особено внимание, макар че вътрешно в себе си  се гордееше и се стремеше да го подчертае дискретно.

- Хайде, сядай. Вече глътнахме по една, но и твоята не се губи - шеговито подвикна тя и приятелски го дръпна за ръката. Теодор седна. Поръчаха му ракия в двестаграмова чаша.

- Ще помагаш ли, или  ще си изпием питието и всеки по пътя? - погледна го дружелюбно Севда и му намигна с око.

- Значи с вас шега не бива - влезе в тона й Теодор.

- Нашата Севда не си поплюва. Или ще й свършиш работата, или не се захващай с нея, че огън ще те гори. Тя трябваше да е депутатка, а  не онези мацки, дето само  се разхождат из Народното! - включи се в разговора млад мъж.

- Хайде, хайде, аз и тук не се давам - позасрамена отвърна Севда. - Пък и не съм дошла за оглед, а да защитим гората си, че то, както се видяло, това лято ще пресъхнем като млада булка без мъж. Та пък къде ли са мъжете, изпариха се! - гръмогласно се изсмя тя.

- Говорите за Гавазов, който строи хотел за селски туризъм, така ли? - попита Теодор.

- Какъв ти хотел - обади се мъжът до Севда. - Това е само за пред властите. Свинарник строи. Модерен. Сече и дърветата наоколо.

- Аз я оплесках, аз ще я оправя. А се бях зарекъл да не се връщам - каза Теодор.

- Това е  мъжка приказка - обади се присламчил се към масата мъж.

- Ако трябва, този път ще дойдем с тебе, но да знаеш, с тояги - продължи сериозна Севда. - Искам някога внуците ми да знаят, че добре сме си бранили гората.

- Какви внуци, ма Севдо? Първо си потърси мъж! - каза Пачо.

- Това си е моя работа. Е, изпихме си ракията, разбрахме, че този път няма да бъдем излъгани, па да си вървим - каза тя, стана от масата и излезе.

- Добра жена, но няма късмет - рече някой.

Теодор я проследи с поглед, изпи ракията и той се надигна от масата.

- Този път ще се борим докрай! - каза той и  се отправи към вратата. Не беше пиян, но краката му бяха омекнали. Имаше нужда от чист въздух.

- Нека си върви човекът, не е свикнал на нашето темпо! - засмя се Пачо и му махна за довиждане.

Теодор излезе. Чистият въздух, идващ от планината, го освежи. Нещо се беше променило в него. Забеляза, че Сведа вървеше бавно пред него. Приближи я. Тя се обърна и погледите им отново се срещнаха.

- Май сме в една посока - заговори първа тя. - Ако искаш, мога да ти покажа въпросното място. С очите си да се увериш.

- Вярвам ти, но защо не. И  без туй отдавна не съм ходил до старата воденица.

- Воденица ли? И нея правят механа! Всичко превръщат в кръчми, а когато се усетят, спомените ще бъдат претопени в… -  не се доизказа тя. - Имал си тежък ден - смени темата тя. - Видях го в очите ти.

- Хубаво е тук на село - отвърна й Теодор.

Двамата закрачиха мълчаливо. Минаха покрай казана за варене на ракия и тръгнаха по пътечката успоредно на реката. Скоро се озоваха до старата воденица, пред която се виждаха само нахвърлени строителни материали. Теодор забеляза и доста повалени дървета и му стана тъжно. Малко по-нагоре щеше да бъде свинарникът на Гавазов.

- Това е кощунство - не се стърпя Теодор.

- Май дойде навреме - отвърна му Севда и се отправи към големия воденичен камък, седна.

- Не си знае годините - каза тя и го погали с ръка. Теодор се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Седна до нея. Чистият въздух нахлуваше в гърдите му, а заедно с това усети и  желание да прегърне жената до себе си. Севда беше притихнала. Теодор докосна ръката й. Тя не я дръпна. Усетил топлината й, мъжът, изгубил до преди няколко часа желание за живот, я обгърна през раменете, които леко потреперваха, и я обърна към себе си.

Тя усети онова женско чувство, което можеше да накара всеки мъж да прегреши. В очите на Теодор заблестяха пламъчета, страстта напираше в цялото му същество и той нямаше намерение да у укротява. А и Севда искаше това.

Двамата се прибраха късно вечерта. Разделиха се, без някой от тях да каже нито дума, все едно нищо не беше се случило. Махнаха си с ръце и…всеки по пътя. Но не беше така. Теодор от дълго време не бе изпитвал подобно чувство. Не бе любил жена, която истински го желае. Разбра, че отново се бе върнал в живота.