ПОЕЗИЯТА
В живота тя има много имена. Наричат я младост. Наричат я романтика. Наричат я подвиг. Нейният пламък е вечен. Древен - откакто се помни чрез нея човекът.
Настоящ - без него бихме били жалки роботи. Бъдещ - изначалните му огнища не ще угаснат во веки веков. И ще пламват все нови и нови огнища на поезията - в човешкото сърце, в крилатата мисъл.
Пламъкът на истинската поезия е правда за честните, истина в борбата им за по-добър живот, той дава сили, прави духа непобедим. Факелът на поезията минава пряко граници и пространства и с прометеевска сила пали човешката гръд за дела.
Всеки поет е един Прометей. И трябва да се стреми да бъде такъв. Иначе стиховете му ще умрат с него. Истинският поет продължава живота си чрез своите песни.
Всеки човек може да бъде поет в живота си. В професията, вкъщи, на улицата. В начина на възприемане на света. В отношенията си с хората.
Има поети в борбата. Един Левски например. Има поети в труда. Можем да си спомним мнозина. Поезията не е достояние само на избраници. Тя може да съществува на работното място, в бита, в обноските, в обичта.
В този смисъл всеки трябва да се стреми да бъде поет.
Всеки може да усеща поезията, но не всеки може да я изрази в нейните форми. Изразяват я творците, които всяка година честват своя празник на поезията.
Без поезията дадена епоха ще бъде тъмна. Нейната светлина не само осветява епохите, но ги доближава до нас, прави ги близки.
Българският поетичен небосклон е пъстър и светъл. По него сияят велики звезди и съзвездия: Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров… Някъде там са и безименните звезди на народния гений.
