ПРЕЖИВЯНОТО ОТЛИТА…
***
Преживяното отлита -
неизвестното остава.
Сняг вали. Изгрява жито.
Спомените остаряват.
Остарява любовта ни:
анонимна, срамежлива -
уж си тръгва непрестанно,
ала все не си отива.
Тя, лукаво позасмяна,
плаха, сдържана, бунтовна -
върху старите ни рани,
слага нови, нови, нови …
Но през радости и грижи,
през сърдечни канонади,
тъкмо любовта ни движи
чак до най-дълбока младост.
***
Колкото да те обичам,
все не ти достига,
мое делнично момиче -
облак и верига.
Непреглътнати обиди
правиш непростими;
не забравяй - есен иде,
а след нея - зима.
Спомени
ще ни затрупват
и ще се стопяват
от безсънните ни чувства,
ако дотогава…
Прегърни ме!
Любовта ни
в друг сезон навлиза,
но - каквото и да стане -
аз ще съм наблизо.
Винаги
ще те обичам -
прибери крилата!
Любовта
стои над всичко -
Тука и Оттатък.
ВТОРА ЛЮБОВ
Първа, трета, поредна,
последна, задочна…
Не тъжи
романтичната памет за тях!
Само ти
продължаваш напред -
с многоточия -
да ми светиш,
докато не стана на прах!
Моя втора любов,
аз те нося високо над мен,
като знаме.
Моя късна любов,
ще воювам за тебе
без страх и без срам;
ако ти се окажеш
поредната самоизмама,
ще докретам
до края на пътя си сам!
Моя втора любов,
зачертала
предишните бързи любови;
моя бавна любов,
подредила в душата ми
зло и добро -
ту си тръгнеш,
ту пак се завърнеш отново
и те моля за прошка,
след всеки урок!
Ти вървиш
по високия ръб на съдбата,
с безумна походка,
без да паднеш по гръб,
моя втора любов …
Аз разчитам
на твоите девет живота,
а в замяна предлагам,
единствен живот!
ГРИМ
Изкуствено звучим,
като на сцена -
сърцата си
заключили в юмрук!
Почти не разговаряме,
а стенем
и сякаш се боим
един от друг!
Централни
и епизодични роли,
опустошават
нашите души;
ако не се сближим -
душевно голи -
физически
ще се раздалечим!
В антракта,
пред гримьорната,
те чакам,
с букет свалени
от любов звезди.
Аз имам роля
в другия спектакъл;
поне за мен,
естествена бъди!
А после пак
възпламенявай думи,
с които може
да се нараним …
Сега ми позволи
да те целуна,
преди - отново -
да си сложиш грим!
***
Върлува грип,
върлува стрес,
върлуват есенни депресии.
Върлуваш ти,
къде си днес -
освен в сърцето ми - къде си?
Несебър -
есенният храм -
неромантично се разраства,
но ние ще останем там -
привързани
с въже от пясък …
Един възторжен Робинзон -
пиян -
на плажа ни венчава,
облечени оскъдно, в тон
със дрипавата му държава.
Подарък - „меден” полуден -
неподозиран рай в колиба…
Къде си,
ако питаш мен,
това за цял живот не стига!
Вдигни слушалката, вдигни -
не ни остава
много време!
Кажи, преди да се стъмни -
къде да мина - да те взема?
***
Всяка сутрин се събуждам,
между три и половина
и надпяването на петлите.
Не, защото бързо се наспивам
или пък си лягам рано.
Просто искам
нещо някого да питам.
Ала всички спят - изтриват
неприятностите споделени
и приятностите премълчани.
Спи синът ми, спи жена ми …
Зад прозорците е тъмно още -
зад клепачите е светло само.
Най - безотговорни са въпросите,
които ни връхлитат сутрин, рано.
Може би, защото
няма кой да ги разпръсне,
с думите: „Защо не спиш, какво ти е?
Обичам те!”
И да те целуне любопитно…
Мислите ми
скромно ще се смесят
с плясък от крилете на петлите -
пъстрите агенти на зората.
Кукуригането известява
край на автономната държава
в лунните предели на душата.
В огледалото -
портрет на сънен рицар,
нелогично оцелял до днес.
***
Живея тъжно.
С болката, че ти
страниш от мен,
а всъщност
ме обичаш.
И тази
скрита обич
ме гнети
стократно повече
от безразличие.
Така
декоративната трева,
в която
жадни погледи
се впиват -
навярно
много страда
от това,
че върху нея
никой
не почива.
***
Декември е. Снегът е вече близо.
Тъгата ми по лятото расте.
И не, защото в зимата навлизам -
студено ми е от тъга по теб.
Студено ми е, че те срещнах късно.
Студено ми е, че те разпилях.
Сърцето ми от болка ще се пръсне;
умът ми ще се вледени от страх,
че може някой ден да те загубя…
Отвсякъде към теб валят стрели
и, както съм неизлечимо влюбен,
улучат ли те - ще ме заболи!
И само в паметта ми е горещо.
Сто дни назад, далече от снега -
морето край Каварна ни посреща,
с една огромна диня на брега.
***
Несебър спи -
аз още не.
Звездите
проблясват
като бисери в морето.
Самотни силуети
се събличат
в прозорците,
които още светят.
Несебър спи.
Тежи ми самотата.
След теб изпращам
споменна потеря.
Как ще живея
отсега нататък,
щом знам къде си,
без да те намеря.
Несебър спи.
Следите ти по плажа
вълните заличават
с нежен гребен,
но се надявам
някой влюбен гларус,
да осветява
пътя ми към тебе.
МИСЛЯ, ЧЕ…
Каквото да предложа - ще е късно.
Каквото да направя - ще сгреша.
Непоправими спомени разкъсват
разпъната ми на кръст душа.
Прелиствам всички минали години,
но, колкото и да не ми се ще -
признавам, поглед към небето вдигнал -
през целия си път, съм чакал теб.
И те дочаках … Падаха портрети,
валяха прозаични дъждове,
но ти вървя до мен и не усетих,
кога се изтъркули този век.
Връхлитаха ни клюки и обиди,
плющяха безкомпромисни слова.
Щом всичко идва, за да си отиде
и любовта ли идва затова?
Тя винаги ще среща съпротива!
Светът умира да ни раздели!
Любима моя, бяхме по-щастливи
преди да знаем, че не сме били.
***
В зенита на душата ми си ти!
Не ми остави клетка незаета
и, въпреки това - не ме спести:
умът - на две, сърцето - на парчета!
***
Не си говорят тяло и душа;
навярно затова не си щастлива,
но, ако трябва да те утеша -
това непостоянство ти отива.
Душата ти ще се спаси така,
а тялото - изпънато по мене -
ще доизвайвам с пареща ръка,
докато го направя съвършено.
Не се надявам да ме разбереш,
но аз ще продължавам да го правя,
под трепкащата светлина на свещ,
запалена от мен, за твое здраве.
Когато се издигна над дъжда -
приел контури на разрошен облак -
с обичащи очи ще те следя,
но засега, все още, те заоблям.
