Димитър Гундов

Зелени чудни ниви,
безкрайни равнини.
В средата път се вие,
изчезва в далнини.

Вървя и мойте сили
отслабват. В тоя път
две цъфнали могили
примамно ме зоват.

Сърцето ми възпламва,
аз чувам чуден глас!
Кога съм тук минавал
- не помня в тоя час.

Но зная тези ниви,
цветя, зеленина,
душата ми опиват
с любов и ведрина.

И пламенно желая
сред тая тишина,
небето да възславя
и цялата земя.

——————————

в. „За нашето дете”, бр. 18, 1938 г.